.
Енчо Господинов, Kvadrat5.bg
.
Дрънкането на оръжия, както и безотговорното дрънкане, може да е опасно занимание
От няколко месеца насам световни, регионални и национални медии облъчват близо 8 милиарда човешки същества с неспирна вакханалия от военни термини, американски и други оръжейни доставки, руска агресивност, украинска смелост, НАТО-вска щедрост и българска екранна мъдрост. Журналисти и дипломати, политолози и историци, статистици и невротици анализират, коментират и възхваляват или съдират кожите на Путин и Байдън, на Зеленски или Лукашенко, а на търпеливата аудитория й е позволено да слуша, да кима с глава и да се ориентира, преди да „вземе страна“.
И това е разбираемо. Както е разбираемо, че противниците или привържениците на „двата лагера“, на „добрите и лошите“ – в зависимост от мирогледа на вторачения в екрана или четящия/слушащия хомо сапиенс – искат най-сетне да разберат ще има ли война „в сряда“, та най-сетне да видим какво ще се случи, или „срядата“ пак се отлага за неопределен четвъртък.
Вероятно е добре да напомним още в увода на това съчинение, че „Истината е първата жертва на всяка война“. Защото пропагандата е в състояние да размие границите между истината и лъжата и да промие милиони мозъци, които се чудят как да се ориентират в джунглата от исторически паралели, оръжейна терминология, шумна реторика и справедливи (или не) каузи, облечени в белоснежни одежди от думи.
Какво ли не сме чували за войната: че тя е „…продължение на мира с други средства“ (Клаузевиц); че само мъртвите успяват да видят края на войната (Платон); че „старците обявяват войните, но младите трябва да ги водят и да умират“ (X. Хувър); че „Бог е създал войната, за да може американците да научат географията…“ (Марк Твен). Последното обяснение на великия присмехулник е много деликатно, ако трябва да се преподава като философско понятие във военните академии на свободния свят. Но, както биха казали много генерали, не сме длъжни да се съобразяваме със Самюъл Лангхорн Клемънс, по-известен като лоцмана от Мисисипи Марк Твен, когото оставяме на милостта на критиците му, на Том Сойър и Хък Фин.
Войната е толкова сериозна работа, че е грехота да я оставяме само на политиците или само на генералите. За коментаторите да не говорим. Още повече, че вероятно 90% от тези нови проповедници, било политици, дипломати или новинари, никога в живота си не са виждали война. Нито знаят как мирише войната, както ни напомни по националното радио проф. Андерй Пантев, цитирайки най-човечния и най-брилянтен израелски писател Амос Оз: „от войната съм запомнил само миризмата на кръв и на фекалии“. Добре е анализаторите да запомнят това.
Амос Оз почина преди няколко години. Имаше и още има многохилядни читатели в България. Надявам се всички, които говорят с пристрастия за „войната в сряда“, да препрочетат книгите му. Той обичаше да казва неприятни политически истини, вероятно и затова Нобеловият комитет го подмина. Израелският Чехов. Понякога е добре да сме хладнокръвни и безпристрастни.
Джеръми Паксман, един от най-брилянтните журналисти на Би Би Си, често ни напомня, че историята на една държава зависи до голяма степен от географията й. Това обяснява както афоризма на Марк Твен, така и нашата съдба да живеем на кръстопът. Америка е огромна, богата, силна и далечна, затова може да си позволи някои, дори много неща. Русия е още по-огромна, военно силна, но близка, затова ние можем също да си позволим лукса да виждаме нещата във всичките им измерения. А оглеждането на нещата от всички страни може да ни напомни, че историята ни често се е определяла от нашата кръстопътна география. Повечето географски кръстопътища са неприятно ветреливи в исторически контекст. Вижте нашата съдба от Аспарух, та до днес.
Така се случи, че в моето битие на репортер от „ПОГЛЕД“ се наложи да помогна в организирането на едно много тъжно събитие през пролетта на 1979 г.: импровизирано погребение и китка бамбукови клонки в памет на нашия убит японски колега Исао Такано на китайско-виетнамската граница по време на войната през 1979 г. Исао Такано беше застрелян в челото от китайски снайперист, защото отразяваше сраженията от виетнамска страна. Тогава двете страни не бяха в извънрдено добри междусъседски отношения. Беше само няколко години след края на американската война във Виетнам (1975). С моя японски приятел и колега Казуо Йошинага от агенция „Denpa news limited“ поляхме няколко капки саке върху мястото, където беше убит Исао Такано. Наоколо миришеше на кръв. Три години по-късно на десетина метра от мен шрапнел от израелско оръдие натроши ръката на колега от сп. „Нюзуик“ на една от централните улици в Бейрут. Замириса по същия начин.
Подобни картини – и отвратителна миризма на война – съм виждал и усещал в Афганистан (1980), когато съветските солдати бяха затънали в тресавището, в което щяха да затънат и съюзниците от НАТО двайсетина години по-късно. В едно кирпичено селце в провинция Пактия, на границата с Пакистан, видях двама съветски офицери – руснак и украинец – служещи под общ флаг – да броят последните си часове в кирпичена колиба, натъпкана с гранати като Форт Уърт: но не се надяваха да оцелеят. Предишната нощ афганските войници, които те бяха дошли да обучават, бяха изгорили жив съветския полковник, който ги учеше как да управляват и да стрелят от съветски танк срещу муджахиддините. Около още димящия танк миришеше на човешко печено. Шокиращо дори и за читателите, предполагам…
Не зная колко от нашите храбри коментатори и генерали са усещали тази миризма. Лично.
Мога да разкажа подобни отвратителни истории и от бивша Югославия, където „служих“ 7 години (1992-1999) в хуманитарните редици на Международния Червен кръст. Миришеше на война от Белград до Сараево, от Прищина до Вуковар и от Пале до Мостар. И от други места в Азия и Африка, където история и география се преплитаха в невъобразима смес от кръв и сълзи, ако леко перифразираме думите на Амос Оз.
Пламенните призиви за силна армия, модерни оръжия и съюзническа лоялност са абсолютно разбираеми, оправдани и очаквани. Но това не е знак на равенство със затваряне на очите за реалностите, географията като фактор в историята и специфичните национални интереси. А и не всякога някоя заблудена ракета може да падне на покрив в Горна баня, под който няма никой. Или пък да не се взриви… Такива случаи са по-скоро рядкост.
За сметка на това драматургът Чехов често ни напомня, че ако в първото действие на стената виси пушка, тя трябва да гръмне в третото действие, по законите на драматургията. И в политиката е така, в това число и в Черноморския басейн. И не само.
Естествено, добре би било да сме постоянно неутрални, както швейцарците. Но за това е необходим не само куражът на Шилеровия стрелец Вилхелм Тел. Необходим е талантът и визионерството на швейцарската политическа класа, която скромно не нарича себе си „елит“, за разлика от нашата. Която краде никак или минимално, но работи максимално. И мисли от векове насам предимно за интересите на самата Швейцария. И на доста трудолюбивия й „електорат“, който не се плаши от никакви референдуми, където гласът му не само се чува, но и диктува на елита какво да прави.
А престараването и кариерната услужливост както в дипломцията, така и в ефирните проповеди, могат да имат трагикомични последици за протагонистите на „бойната слава“. Двама от най-брилянтните дипломати в ООН по време втората война в Ирак (2003) – сър Джеръми Гриийнсток и Джон Негропонте, съответно посланици на Великобритания и САЩ, го изпитаха лично на гърба си. След като патриотично и лоялно проповядваха необходимостта от война в Ирак, поради „наличието“ на химически и други оръжия в арсенала на диктатора Саддам, техните шефове изпратиха тези иначе блестящи дипломати на работа в Багдад, да построят „нова държавност“, както я виждаха от амвона на Съвета за сигурност. Когато службата им в Багдад приключи, сър Джеръми се върна в Лондон, пенсионира се набързо и написа две страници в сп. „Икономист“ с доста по-отрезвяващи думи от онези, които проповядваше преди командировката в района на Тигър и Ефрат. А неговият шеф Тони Блеър се опозори с лакейническата си роля към Джордж Буш-Младши и остана с прякора „Пуделът на Буш“.
Но най-тъжна беше съдбата на един достоен войник и дипломат: генерал Колин Пауъл, вече също покойник. На генерала беше тикната една епруветка в ръцете, написан му беше текст, който да прочете пред Съвета за сигурност на ООН и да убеди света в неубедителната теория за оръжията на Саддам. После всичко се оказа един голям балон. Французите обаче не се хванаха на тази въдица. Останаха реалисти. (А години по-късно новите им подводници за Австралия потънаха някъде и останаха на хартия…)
Колкото до информационното „обслужване“ на армии от всякакъв географски и исторически произход, нещата всъщност поеха към регрес: през първата война в Ирак (1991) CNN и блестящите й репортери Питър Арнет, Бърни Шоу и Джон Холиман, подкрепяни от дома от самия шеф и собственик на CNN Тед Търнър, предаваха реалистично, професионално и твърде смело репортажите си от покрива на хотел „Ал Рашид“ в Багдад. Това не остана незабелязано от световната аудитория на CNN, но и не предизвика възторг в Пентагона. Но тримата репортери не останаха в историята като пудели в скута на политиката.
Интересното е, че нерядко именно генералите са тези, които не искат да дрънкат с оръжия, докато политиците обичат да се показват как си точат вербалните саби. А услужливите медии подготвят атмосферата за предстоящата вакханалия на терена.
За кандидатите на славата в новинарството ще напомним, че Ърнест Хемингуей, един смел мъж и талантлив майстор в използването на думите, отива на война едва 17-годишен, при това Световна война. Първата. Отказват да го запишат в редовната армия: малолетен е, дюстабанлия и късоглед. Но Хемингуей надхитря армейската Наборна комисия: записва се доброволец в Американския Червен кръст и бързо попада като санитар на фронта в Северна Италия. Много скоро младият репортер и бъдещ лауреат на „Пулицър“ и „Нобел“ за литература разбира какво е война, когато кракът му е раздробен на парчета от шрапнел и му замирисва на кръв и фекалии. Така се ражда романът му „Сбогом на оръжията“.
И сбогом на илюзиите, че войната може да е „добра“.
Още по-трагична е съдбата на Робърт Капа (Ендре Фридман), легендарният американски фоторепортер от унгарско еврейско семейство). Приятел на Хемингуей и на Стайнбек, Капа е авторът на световноизвестната репортажна снимка „Падащият войник“ от Испанската Гражданска война (1936-37). Карабината излита от ръцете на простреляния войник и показва една човешка трагедия, а не „напомпан героизъм“. В 1954 г. Капа отразява френската война в Индокитай, стъпва на пехотна мина и умира на място. И той, и Хемингуей, и Стайнбек, като журналисти са ненавиждали войната.
Може би е добре от време на време шефовете на телевизии и други медии да поразказват на младите си коментатори за тези детайли от живота на великаните в журналистиката.
А политици, бивши и бъдещи посланици, както и хора с лъскави еполети и едри звезди по пагоните, да препрочитат от време на време словото на Ейбръхам Линкълн на Военното гробище в Гетисбърг, след края на Гражданската война в Америка. Линкълн пише прочутата си реч „Gettysburg Address“ на коляното си, докато пътува с влака към Пенсилвания, където е „вечният дом“ на падналите синове и дъщери на Америка, от Съюза и Конфедерацията, от Севера и Юга.
Посланието на Линкълн е просто: във войната не избиваме враговете си. Избиваме нашите братя и сестри. И себе си. И, че от живите зависи дали жертвите на войната не са били на вятъра…
Текстът на Линкълн не е дълъг: само 271 думи. Чете са за две минути. Преведен е на почти всички езици в света, да могат да го четат всички политици, генерали и коментатори от Атлантика до Урал и от Камчатка до Киев.
.
