.
Разказ от Маруся Николова*
Тя приседна на края на стола и притисна чантата към гърдите си. Документите й ги взеха, но в нея бяха снимките на децата и внуците, които в нейна чест устроиха тържество снощи. Всички в един глас я убеждаваха, че в дома за стари хора ще се чувства комфортно. Ще бъде ежедневно обгрижвана. Ще контролират кръвното й налягане и сърдечната честота, ще я хранят пълноценно. Това е дом сред природата, в подножието на планината. Снабден е с дневен кът, просторна столова, стая за рехабилитация… Въздухът е чист и ухае на бор. Красивата сграда е опасана с алеи и зеленчукови лехи, където може да упражнява своето хоби – градинарството. Има пейки за отморяване, където ще присяда, за да слуша сребристата песен на чучулигите. Домът е с висока такса, която децата й жертвоготовно ще поемат и ще поделят помежду си. Нейната пенсия не би покрила и четвъртината. В лукс и разнообразни развлечения тя ще се почувства жизнена и ще наниже десетилетия след своите осемдесет. За този дом се чакало с години и цяло чудо било, че са я вредили. За това дължат благодарност на приятеля на внучката, който работел в сферата на социалните дейности. Тази възможност изскочила изневиделица и не трябвало да я изпускат.
– Не се безпокойте за мен! – успя да изрече тя, когато я оставиха и тръгнаха обратно.
Не искаше да ги тревожи, но не се чувстваше добре след трите безсънни нощи. Не беше в състояние да преглътне и залък. Мисли и премисля толкова много неща, но не можа да си отговори защо отмиля на децата си така отведнъж. Във всичко им помагаше и в нищо не им пречеше. И двамата изучи за инженери. Вдигна сватбите им, отгледа децата им. В какво я обвиняваха? Къде сгреши?
Трябваше да й съобщят решението си по-отдалеч, за да се подготви. Не, че имаше недовършена работа, но искаше да се сбогува с трите приятелки, които й бяха останали – една съученичка, с която бяха седели на един чин – поетеса и писателка, продължаваща да твори, и аптекарката срещу дома й, с която се знаеха от деца. Тя все още работеше по заместване. Децата им бяха надалеч, по чужбина, и сами се справяха, при това не лошо. Третата беше на легло, но синът й я гледаше с помощта на болногледачка.
И в този миг, останала сама в коридора, тя обърна поглед към миналото си и осъзна с потресаваща яснота, че бе допуснала съдбовна грешка. Бе помислила за всеки и всичко, но не и за себе си. Остана вдовица на двадесет и осем години с две невръстни момчета и се зарече да не се омъжва, за да не ги подлага на стрес и евентуален тормоз. Сълзите й останаха неизплакани, защото не искаше да я виждат скръбна, а приветлива и силна. Времената бяха други, тази нейна постъпка нарекоха благочестива и тя се ползваше с авторитет в завода. Пари не й липсваха при икономиите, които правеше от своите нужди. Освен това се зае с хигиената на сградата след работно време.
При трудова злополука тук загина мъжът й – главен леяр, тук издейства стипендии на децата си и ги видя да поемат отговорни постове.
Тя не успя да заспи последната нощ под родния покрив, под който се бяха раждали и умирали предците й. Повечето от тях бяха чиновници, но имаше и майстор зидар, построил къщата. Познаваше всеки сантиметър от нея. Чувстваше се защитена зад стените й, а сега се бе изгубила… Сълзите й закапаха неканени…
– Ще дойдеш ли с мен да ти покажа стаята? Да я видиш каква е – каза хигиенистката.
– Ще поостана още малко тук… Все ми е едно каква е.
– А, не така! Щом си в нашите ръце, ще се съобразяваш с нашите правила. Не може да стърчиш в коридора и да рониш сълзи. Това травмира останалите обитатели на дома. Затвори си вратата на стаята, па си реви, колкото щеш… За какво ми даваха зор да я чистя след умрелия?! Скапах се…
– Вашата работа е да чистите, а не да наставлявате с груб тон! – чу се откъм вратата. – Потърсете си друга работа, за да не се скапвате. Да си вървим, мамо!
На сбогуване той беше усетил сълзите в гласа й. Означаваше, че е дълбоко разстроена. Въпреки че даде съгласието си да постъпи в дома и веднага се засуети около багажа си. Никога не я бе виждал да плаче.
По пътя жена му разопакова шоколад и сложи парченце в устата му. Трохи от него паднаха в скута му. И тогава той си спомни. Бяха две буйни момчета, с апетит към сладкото. Любимото им лакомство бе шоколадът. Майка им не пропускаше да ги зарадва при възможност. Когато й отчупваха парче от него, тя отказваше с думите: „Не обичам шоколад! Изяжте го вие!“ Те се учудваха. Как може някой да не обича шоколад?! Но веднъж той видя как тя изтръска трохите от празната опаковка и ги лапна с наслада.
Когато обърна колата и запраши обратно, жена му не каза нищо. Напъха в устата си последното парче и гузно замълча. Защо й трябваше да отваря дума за този „луксозен дом“?!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Разказът е част от едноименен сборник. Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
