Преплетените пътища на душите

Разказ от Калина Томова

.

Тя нямаше очи. Така се беше родила. Всъщност имаше, но това не бяха очи. Само два бездънни кладенеца, в които не се виждаше нищо, безводни. Защо се е родила сляпа, никой не знаеше.

Родителите й бяха благи хора, тихи и скромни. Обичаха се негласно, помагаха си, галеха се с поглед, дори когато им беше тежко. Нямаха друго чедо. Не се осмелиха. Страхуваха се да не създадат още една ранена душа. Обичаха безмерно дъщеря си, отдадоха й живота си. Къде не я водиха – при лекари, врачки, екстрасенси… Резултат никакъв. Нито причина откриха. Нищо. Накрая се примириха. Приеха факта като родова карма, макар да не знаеха какво точно означава. И продължиха да живеят с болката си.

Научиха дъщеря си на всичко: да готви, да шета, да бъде грижовна. Знаеше историята на своя народ, толкова подробно, че понякога учителите се допитваха до нея. Математиката разбираше с лекота и умееше да пресмята наум сложни задачи. Но най-много обичаше родния си език и литературата. От слушане, още от малка, беше научила много приказки, много легенди. Сякаш ги записваше с таен шрифт в главата си и при нужда ги четеше, както само тя умееше. А какви истории измисляше сама! Да ти грабне сърцето! Душата ти да разтърси! И веднъж разказани, ги подреждаше там, в невидимата за другите библиотека, скрита незнайно къде в същността й. А запееше ли, даже птиците млъкваха. Откъде идваше този самороден глас, тя самата не знаеше. Не се и питаше. Просто пееше. Имаше дарбата да съчинява и думите, и мелодията. Песните й бяха като живи, движеха се, лудуваха. Понякога се бавеха като дълбоки води, понесли на раменете си тежестта на безкрая. Такава беше тя. Различна.

Минаваха годините. Порасна красиво момиче. Лицето й бяло, озарено. Сякаш слънцето имаше таен път до душата й, откъдето се прераждаше върху лика й. Приятелките една по една се задомиха, деца народиха. А тя продължаваше да си живее в нейния свят. И да помага. На всеки, който я помолеше. Така, както можеше. Най-вече с любовта си – към света и всичко в него. С времето прояви дарбата да „вижда“, но по друг начин. Трудно й беше да го изрази с думи – как става така. Но пък „видяното“ от нея, странно защо, другите не го виждаха. Не говореше много за това, смяташе го за естествено. Така възможността й да помага на хората се разшири. Чувстваше се полезна.

Интересното беше, че за другите можеше да „види“ много неща, да премине по неведоми пътища, за да открие лек за проблема им, за да помогне. Но за себе си не. Беше опитвала, но разбра, че не й е дадено, и се отказа. Докато не я споходи сънят. Странен сън, по-скоро нещо като пътуване в друг свят, в друго измерение. Където успя да види живота си напред или някъде другаде. Тези детайли бяха обвити като в пелена, но виденията останаха завинаги живи.
…

Потърсиха я за помощ непознати хора, от далечен край. Самата тя рядко бе излизала навън от градчето, където живееше. Предимно, когато родителите й преди години търсеха за нея помощ и лек, но не откриха. Явно с времето се беше разчуло за дарбата й да помага с нейния начин на „виждане“. Посрещна ги като всички останали – с внимание и топлота. Ставаше дума за сина им – млад човек, който от няколко години се разболял, залинял, изгубил интерес към всичко, затворил се в себе си. Лекарите се оказали безсилни да открият причината. Накрая определили проблема като психически. Знахари опитвали да помогнат, но също безуспешно. Не въздействали лекарствата, билките, нищо. Изолиран от всичко, загубил интерес към живота, синът им бавно и видимо гаснел пред очите им.

Докато ги слушаше, тя се пренесе в онзи свят, където преди време я беше отвел сънят й. Защото точно там беше видяла живота си или го беше изживяла наяве. Това, чието начало започваше тук, в този момент. Слушаше, а същността й беше пренесена някъде другаде, в друго време, където всичко вече се бе случило. Знаеше, че това е съдба, предопределение – начертано, преживяно и отново повтарящо се. Беше разтърсващо, най-вече за нея. Да приеме, че изсънуваното е отключено и се случва наяве, в настоящата реалност. Като излязла от транс, тя гледаше с широко отворени очи, които в този момент изглеждаха като живи. В стаята се беше възцарила тишина. Усещаше се нещо особено, неизразимо с думи и никой не смееше да заговори. Беше неин ред. Надеждата, като невидим ангел, беше простряла длани над всички.

Тогава тя заговори. С онзи дълбок, завладяващ глас, който попиваше директно в сърцето. Все едно разказваше приказка, от онези, най-древните, забравени днес. За връзката между хората и световете. За преплетените пътища на душите, за срещите и разделите, за причините и следствията. Думите й материализираха надеждата, че няма непоправими неща – в този свят или в другия. Защото световете са свързани, а душите безсмъртни. И често, макар виждащи, хората преминават през живота си като слепци, като спящи с отворени очи или будни със затворени очи.

Постепенно приказката се вмести в реалността и тя продължи да разказва с приглушен глас:

– Има шанс да оздравее синът ви. Един единствен. Свързан е с мен. Както и моят шанс е свързан с него. Ние се срещнахме, преди време. Не тук, беше в един сън. А може би не. Може би изживяхме предварително част от живота си заедно. Някъде другаде, в друга реалност. Където пак бяхме себе си. Здрави, щастливи и влюбени. Такъв живот не се забравя. Когато се върнах от съня или от онова другаде, където преживяхме заедно най-красивите мигове, аз също не бях на себе си. Но моят живот тук е белязан с трудности и съм се закалила, някак по-устойчива съм и успях да го преодолея. И да съхраня спомена като много скъп подарък за душата ми. При него е било по-трудно. Не е могъл да се върне безболезнено обратно, да се съхрани. Разбирам го. Само аз мога да му помогна. А той на мен. Ако разрешите. Ако желаете.

Когато спря да говори, сякаш никой не дишаше. Родителите на момчето, заедно с нейните, които бяха също в стаята, изглеждаха като восъчни фигури – пребледнели, онемели, само очи, вперени в нея. Усещаше ги по своя неизразим начин. Беше се сляла с ритъма на сърцата им.

– Как? – прошепна майката на момчето.

– Какво ще стане? – промълви майка й.

– Когато ме види, той ще ме познае. Аз още сега го „видях“ и познах. Разбрах за кого става дума от мига, в който ми разказвахте. Всички хора сме по някакъв начин свързани. И понякога една дума е способна да отключи спомена, за да видим, да прозрем връзката.

– Но как така сте били заедно? – притеснено попита бащата на момчето.

– Защо не си споделила с нас? – плахо попита баща й.

– Сложно е за обяснение. Такива неща трудно могат да се изразят гласно. Звучат неубедително, налудничаво за другите. Човек трябва да ги преживее, да ги усети. И пак понякога му е трудно да повярва. Но въпреки това, с душата си знае, че са истина. Както аз знам сега, че срещнем ли се, той ще ме познае. Ще бъдем отново заедно, тук – в този живот, в тази реалност. И ще оздравее на мига, а аз, раждайки първото ни дете, ще мога да го видя с очите си. Както и вас. И всичко в този живот.

Мълчанието в стаята крещеше: „Да! Да! Съгласни сме! Макар да не разбираме докрай всичко чуто, молим те, да тръгваме час по-скоро!“
…

Тя имаше най-красивите очи на света – като дълбоки бездънни кладенци, пълни с вода и живот, проникнали във всемира. Прегръщаше най-щастливото дете, белязано с кода на истинската любов, намерила проявление в безкрая на световете. Надничаше усмихната в очите на най-влюбения мъж и палеше огньове в сърцето му – да осветяват общия им път тук и навсякъде, където ще разпознаят душите си.
…

Този живот е малко парченце от голямото приключение на душите. Нека го изживеем осъзнато, смело, без страх! Да проумеем, че всички сме свързани в едно общо цяло, както клетките в телата ни. И от всеки един зависи цялото, животът ни поотделно и заедно. Особено важно е да го осмислим днес – заради себе си, земята ни и всички нас. Само така плановете на нечовеците нямат шанс да се сбъднат.

.