Горещи стъпки в Аляска

.

Пътепис от Ангел Колев

.

Когато тръгнеш за далечна страна…

“Има една велика истина за тази планета: независимо кой си и с какво се занимаваш, щом много силно желаеш нещо, това означава, че желанието се е родило в Душата на Вселената. То е твоята мисия на Земята. А, когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си.”

Паулу Коелю

ТРЪГВАМ ЗА АЛЯСКА. Заради Джек Лондон? И заради себе си.

На летището наши баби изпращат внуците за Америка. За първия учебен ден. След ваканцията. Майките и татковците нямат много време за ваканция. Работят. Какво странно ли? Странното е после. Че им плащат.

Цял клас кажи-речи се е подредил в средния салон на „Еърбъс“-а. Всеки с билет в найлонче през шията, за по-сигурно. Сашо или Алекс от Маями, Борислав, ама вече и Боб от Финикс, Стефан или Стийв от Чикаго… На „Джей-Еф-Кей“ сменят самолета – всеки за своя дом. Дали наистина е техен? Подробности, те точно от това най-малко се интересуват. Има кой да му мисли.

Бързо забравям дългото кандилкане над Атлантика, ослепяван от яркото слънце на 12 000 метра отстояние от Кърмилицата. И бързам за терминала на Грейхаунд, най-голямата автобусна компания в Америка. Два дни и три нощи до Западния бряг! Седемдесет и четири часа неспирно препускане със Сивата хрътка през четиринадесет щата. Някои си носят и възглавници. Не може, без да дремнеш. И истории, истории… За тях – друг път. От там, от града на францисканците, наричан гальовно Фриско с Аляска Еърлайнс над цяла Канада, все на север, до базовите ми лагери в студената земя – Анкоридж, Феърбанкс, Форт Юкон зад Полярния кръг.

– ВЯРВАШ ЛИ В ПРЕРАЖДАНЕТО? – пита предпазливо Марвин, без увод. Седнал е до мен на коженото диванче в малкото помещение на спомагателното летище във Феърбанкс. От тук на север, за пръснатите нарядко селца излитат малките самолетчета на „Лари’с Флайинг“, местна компания.

Марвин е от Нулато – селище, приютено все от тази дружелюбна, дълбока долина на Юкон ривър. Американски индианец. Топчесто лице, редки, едва наболи, четинести мустачки, леко дръпнати назад, и в двата си края тъмни очички; трепкат немирни зад стъклата на възголеми кръгли очила с диоптър. Толкова за физическия портрет на младия мъж. Приемам чистосърдечно предложената тема за разговор и двамата запушваме дружелюбно “лулата на мира”.

Дядото на Марвин е медиум, можел да извика душите на мъртвите и да разговаря с тях. Всеки смелчак от племето на атабаските, който искал да попита, все едно за какво, свой починал роднина или близък приятел, можел да го помоли за това. И чудото ставало пред очите на молителя.

Марвин това не може да го прави. И не е опитвал дори. Да не разсърди боговете, защото това не става по прищявка. Боговете сами избират с кого да се срещат и дават знак. Той такъв знак не е получавал, но, ако това се случи, все едно кога, Марвин ще приеме кръста. Всеки е длъжен да го направи, ако дойде знак отгоре. И Марвин вдига поглед към небето.

В рода им има и друг медиум, разкрива семейната тайна младият мъж. Жена му Норийн. Преди години боговете я подложили на истинско изпитание, за да се уверят в нейната магическа сила. Била сама в малкия кебин, захвърлен далеч от селото в равнината, който бил тяхната ловна хижа. На смрачаване, дървената къщица се затресла с пукот и покривът сякаш се отворил. В процепа се показала огромната гривеста глава на полярен вълк. В очите му горели червени пламъци. Той протягал лапи към самотната жена. Тя отначало се уплашила, но бързо се овладяла, грабнала тежката брадва, подпряна до печката, и с няколко бързи движения ранила смъртоносно звяра, който изчезнал за миг от очите й. Сякаш се изпарил. Прочел недоверието в погледа ми, Марвин бърза да изясни сложната ситуация. Това не било истински вълк, а видение, с което боговете искали да изпитат силата на духа на Норийн. Божия поличба, знак от небето, че те са направили своя избор.

Норийн е на трийсет и четири години, двамата имат малко магазинче за всичко в Нулато и четири деца. Най-малкото е на две, а най-голямото на десет години.

С Марвин вече сме приятели. Пита за цигара. „Не пуша“ – казвам му и в очите му се изписва съжаление. Извикват пасажерите за техния полет на „Лари’с“. След това и за Бивър, и Стивън вилидж. Моят още се бави, но аз съм спокоен, защото Патриша, нашата диспечерка, ми беше казала, че Форт Юкон ще има закъснение от 3 часа. Заради вездесъщата мъгла, която е най-прецизният и строг диспечер в малката самолетна компания за далечния север на Аляска. Марвин се изправя с неохота, сбогуваме се с кимане, без да си подаваме ръка. Не познавам обичаите на атабаските и не искам да налагам европейските си маниери. Индианецът се обръща малко дървено и се отправя с къса крачка към изхода. И в този момент аз се опитвам да си го представя с традиционните разноцветни пера на племенните одежди и ситните, пружиниращи стъпки край пламъците на пукащия огън, като неговите сега, под звуците на ритуалните танци. И сякаш до ушите ми достигат нестройните изрази и думички на древния език, с който те си служат и днес в разговорите помежду си. Някои от тях се промъкват и в странния им английски език, дори и в разговорите с пришълци, или на мен така ми се е сторило. Толкова за езика на Шекспир!

САМ, пилотът на малката четириместна “Чесна”, пръв си казва името, аз също се представям.

– Ангел… – И, като правя кратка пауза, допълвам сериозно: – Всеки ден. – Засмива се, обхваща ме дружелюбно през рамо и ме води към пистата. Това е моят пилот. Аз съм единственият му пасажер за днешния полет Феърбанкс – Бивър, с междинно кацане във Форт Юкон. Моята цел.

Зад нас остават едноетажните сгради на малкото летище в града на реката Чина. Напомнят ми пръснатите варосани постройки на стопански двор в края на всяко българско селце. Летището на един от големите градове, което приема боингите на „Аляска Еърлайн“, с изрисувания на опашката ескимос, е съвсем близо, все в същия район, който свързва Феърбанкс с останалия свят. Пътища тук няма, дългата зима затваря всички земни връзки, а в краткото лято огромният полуостров е залят от хиляди, хиляди езера, малки и големи реки, което не дава възможност на тази откъсната точка от света да развива пътно строителство.

Железницата свършва някъде далеч на юг и малките крилати птици, заедно с речната армада пътнически корабчета, са единствената жива артерия в северните части на Ледения щат на Америка, който по площ се равнява на десет наши Българии! Някъде бях чел, че в този откъснат северен щат има три милиона езера!

Пред нас се е изправила с цялото си достолепие и строгост планинската верига с името на щата Аляска, където се намира и най-високият връх в Америка със същото име. Нашето трасе е точно над тези плещести великани, а аз няма как да скрия почудата и респекта си пред моя героичен пилот. Дръж се, Ачо!..

Сам ме оставя отстрани на „Чесна“-та, заобикаля с бърза крачка тумбестото тяло на самолета и минава от другата страна. Нещо прищраква отвътре, подготвя за полет пилотските ръчки в кабината, след което, изненадващо за мен, отваря рязко вратата на радиста и почти като заповед се разпорежда:

– Седни до мен, днес съм без радист.

Изпълнявам. Още не съм се настанил на седалката до него и се оглеждам за колана, а той вече ми подава слушалките и, без да казва нищо, зает със своите задължения, мълчешката само с жест ме подканя да ги сложа на главата си. Ще слушам командите от кулата за полети, мисля си и дори се чувствам малко объркан от прекаленото му доверие. Междувременно съм огледал пасажерския отсек – четири кресла, зад които в нещо като багажно отделение се издигат купчини от каси с безалкохолно, малки бутилки вода, кашони с картинки върху тях, където ясно се различава стоката – банани, портокали, ябълки. Зарежда малките селища, “хванали се” покрай реката. Ама това си го мисля аз. Не го питам, пък и какво значение има това за моята експедиция. Къде-къде по-важни са нещата, които ще срещна в земята, където се е разразила треската за злато, описана в книгите на Джек Лондон. Той нито за миг не ми излиза от главата. И една тайна – доста дебело томче с негови разкази съм сложил в багажа си. Ще търся местата на тези случки и това ме ободрява, зарежда ме с енергия.

Двигателите набират скорост, Сам ми прави задължителния в тези случаи инструктаж. “Ако се случи нещо с машината и аз не съм в състояние да ти помогна – предавам по памет думите му, – гасиш двигателите от тези няколко ключа, вземаш металното чукче над теб (показва го), разбиваш със силни удари стъклото и се евакуираш по крилото. Лягаш с гръб към машината, поне на десетина ярда, защото твърде вероятно е тя да експлоадира от горивото.”

„Ами да се връщаме“ – иска ми се да му кажа, въпреки приятелския тон на недотам любезния му инструктаж, но… Няма да се излагам, я!..

Летим ниско над нагънатата планинска верига, дълбоки скалисти оврази прорязват сиво-кафявата й плът. На места проблясват начупените ленти на малки реки. Сам поглежда от време на време уредите на таблото пред себе си, писукащите в слушалките ни диалози с кулата са отминали, аз не откъсвам очи от пейзажа. Всеки със своите грижи. Мълчим. Поглеждам часовника си – вече час сме във въздуха, пресмятам и точно в този момент той се обръща към мен и като сочи камерата ми – държа я в скута и от време на време правя по един дълъг откос към земята под нас, ще правя филм за моята експедиция – оживено отсича:

– Снимай!… Сега!

Правим плавно малка маневра, като се снишаваме съвсем, ама съвсем близо до планината. Вече сме позиционирани над една дълбока пропаст, с остри скални ръбове от двете й страни, като стени на средновековна крепост. Аз малко страхливо измервам на око отстоянието на моето крило до близкия хребет, после бързо поглеждам и към неговата страна. Ами ако…Нямам време за размисъл, фантазии и излишни тревоги, защото вече съм разкрил причината за неговия заход и натискам червеното копче “старт” с насочен към скалния масив под нас обектив. Сцената под мен се прояснява и вече съвсем ясно виждам пръсналите се по зъбатите бели чукари диви кози. Стадото. Е сега, ако стане нещо със самолета, и нашите кости също така ще останат да се белеят по тия диви места…

Следващите отмерени движения на Сам бързо прогонват мрачните ми мисли. Пилотът изтегля плавно щурвала към себе си, както всеки път по време на нашия двучасов полет, и ние отново се издигаме на зададената височина. Машината послушно ляга на отбелязания в картата на полета ни курс. Под нас вече е равно. Планината остава далече, а аз мога спокойно да се усмихна, изпълнен с благодарност към висшия пилотаж на Сам. Още повече, че попадението ми за филма – стадото диви кози – е “прибрано” опитомено в камерата. Вдишвам дълбоко и се разполагам удобно в креслото на радиста… Колев. Чак се повдигам на пръсти от гордост.

Снимаме се за спомен пред самолета и се разделяме с братска прегръдка досами пистата на нещо като летище във Форт Юкон.

„Осем мили над Полярния кръг“ – прочитам известието, изписано с едри букви на един плакет пред малката сграда, изпълняваща ролята на офис и чакалня, в която бумти висока печка. Вече е хладно, макар че е началото на септември. Високите места на планините са заснежени. Дали някога свалят белите си калпаци?

Вече съм прегледал кратките биографични бележки в книжката, която взех от Феърбанс. Правя го винаги на път. Жители – 500, ескимоси и индианци от племето табаски… Културни забележителности – големият кебин, в превод за туристите – културния дом, където се провеждат всички официални и културни събития в селцето, като най-голямата изява е фестивалът, на който се представят певчески и танцови трупи, местни обичаи, театрални сценки и рецитации, и народни занаяти – сувенири с разнообразна гама и от всякакви местни материали, платна на местни художници, домашно приготвени храни и напитки. Голямо народно веселие, с една дума.

По-късно научавам и за най-голямата изненада, която ме очаква в селцето на завоя на Юкон ривър. Белите нощи. Да си призная честно, това наистина е неочаквано за мен. И веднага казвам, чудото не е чак толкова голямо, може би на други места по света е по-интересно. Нощите просто са свити в няколко часа, но тъмно не става през цялата нощ. Светлосиво-синкави простори, без небе, мъглата тук е ежедневие, което затруднява полетите. Разписанията тук са плаващи. Чакаш да се вдигне мъглата, за да излетиш поне до следващата точка. И после пак чакаш.

Но сега тук, във Форт Юкон, вече ме чака “хотелиерката”. Не си направих труда дори да запомня името, ако ми го е казала, мятам се отзад на четириколесния мотор – “Хонда”, мернал съм марката и изпушваме към моя кебин от веригата “Бред енд брекфаст”.

От “хотела”, гредоред – такива са къщите във Форт Юкон, дори големият кебин е издържан в същия архитектурен стил, съм запомнил един детайл, който после винаги ме кара да се усмихвам, дори когато съм сам. Във всекидневната на постройката с три спални, баня и кухня има телевизор и видео. В гнездото е заредена касета. Натискам “старт” и чакам с любопитство. Филм. На екрана се появява заглавието: “Последният мохикан”…

„Чесна“-та на обратния ми път към Феърбанкс, препълнен от емоции и впечатления от срещите си край Юкон ривър, връщането, е осемместна. Чакам я почти целия ден, преди да се вдигне мъглата. Този път аз, а компания ми правят двама младоженци. Връщат се след медения си месец в някакво друго селце по поречието на майката река. Стивън вилидж ли беше, не си спомням, пък и не е толкова важно. Виж, меден месец зад Полярния кръг във времето на белите нощи е наистина екзотично преживяване. Не са много приказливи. Момичето отвръща едносрично на досадните ми въпроси и аз бързо и предвидливо се отказвам да обогатявам разказа си с младоженческия сюжет. Какво да им досаждам, някакъв чужденец от неизвестно кой далечен край на света. Приемам го без капчица обида. Пък и едва ли е загадка за някого, как е протекла едноседмичната им ваканция, това ми го казват в дълбоките дебри на Аляска…

ЛИЦЕТО МУ – изпръхналата пореста земя на Юкон в дните на краткото лято. Тъмен карамел. Веждите – същински криле на полярен сокол, реещ се високо в бездънния свод на небето над нас. Дебне жертвата си. От тънките прорези на тъмните му очи струят и самота, и болка, и едва доловимо желание за живот. Тъжно.

– Живея сам – казва, а аз сега не си спомням аз ли го попитах, или той сам начена разговора. Ако няколкото изречения, които размени скъпернически с госта, това съм аз, могат да се определят за разговор. Предварително знаех, че индианците, където и да се намират в Америка, не се доверяват на пришълци от други земи. В техните очи твърде вероятно е да сме чужденци и днес. И бях се приготвил да се браня, не с томахавка в ръка, по-скоро да се опитам да стопя ледената корица на вековна отчужденост и между нас сега, изправени един срещу друг – тихи и предпазливи в първия миг на нашата непредвидена, а може би и нежелана среща.

Не сваля очи от мен. Изучава ме през едва забележимата си “амбразура”. Аз продължавам да се усмихвам неутрално, изчаквам търпеливо да завърши думите си, преди да кажа нещо. В същото време прехвърлям в ума си как точно да завържа разговор с индианеца, за да науча повече за живота му тук. Безименната хотелиерка от „Бед енд брекфъст“ ми беше казала, че местните хора са големи скъперници на думи и много трудно допускат външни хора близо до себе си. Тя и съпруга й, който е шеф на местния “парламент”, според длъжностната му характеристика – председател на племенния съвет – точно така се изписва длъжността му, са преселници от материка. Което е станало преди много години от техните праотци. Малкото хотелче е техен фамилен бизнес, имало още няколко такива кебина за гости, други хотели в селцето няма. В него има всичко, според изискванията на съвременния туризъм; аз съм запленен от закуските, които изпълват хладилника, особено ме стоплят киселите краставички и сирената – изпитано мезе за шишето водка, несменен енергиен източник в багажа ми. И още нещо интересно и доста странно поне за мен. Когато си тръгвах, звъннах по телефона.

– Какво ви дължа за хотела? – попитах накрая, след като й благодарих за гостоприемството и казах, че Форт Юкон е едно прекрасно място за почивка и разходки – банални, но знакови неща за туриста.

– Оставете пари на масичката до телевизора! – бе краткият й отговор…

Около малката дървена къщица безразборно се търкалят късо нарязани, не много дебели борови дръвчета. Върху тях съзирам килната на едната си страна брадва. Приготвя отоплението си за нощта.

– Всички тези къщи… на нашата улица са от съвета… Тук живеем… Социални… Стари хора…Хубави са… Топли… – Уловил е погледа ми и описва с ръка редицата еднотипни кебини. –  Джонсън. – Леко навежда глава, представя се кратко.

– Идвам от България – опитвам се да завържа разговор, след като сговорчиво съм казал и своето име. – От Европа… Оттам са петнайсет хиляди мили… – Това свърши работа. Малко, почти незабележимо пламъче политна в погледа му, очите му се съживиха, без да променят сериозния си вид. Показвам му апарата си и го питам за снимка. Ей тук, пред къщата.

Приема го равнодушно. Поразговори се след снимката, спечелих го. Ходел за риба в реката, своя лодка няма, но негови приятели го канели с тях. На лов почти не излизал, краката му се уморявали лесно вече. Очите му трудно виждали надалече и все по-трудно уцелвал по нещо със старата си пушка. Към небето поглед почти не вдигал, по-рано, преди години, стрелял по диви патици и соколи. Мълчи. Питам го за роднини. Жена не е имал, в семейството са няколко братя и сестри, но те живеят отделно и с тях се вижда много рядко. На Тенксгивинг и Коледа. Те имат семейства. – Живея сам – казва и пак мълчи дълго. И съвсем неочаквано за мен се извръща към къщата и като сочи с ръка, кимва към оставената отворена врата и ме повежда към дома си. Следвам го послушно.

Влизаме.

Застоял въздух, примесен с миризми на кожи, на лепило, на пара. Полутъмно, от малките изрязани прозорчета скептично се промъква дрезгава светлина. Предметите едва се различават, сякаш с хвърлени отгоре им защитни платна. Малко легло, наподобяващо нашите миндери от селските къщи, до стената в единия край, непокрита до него дървена маса и стол. На другата страна – нещо като дърводелски тезгях, отрупан с всякакви инструменти, кутии, парчета от дърво и други неизвестно от какъв материал парчета. Почти в средата на стаята – ниска метална печка. Джонсън се навежда над тезгяха, отваря някаква потъмняла дървена кутия и бавно изважда отвътре нещо. Изправя се, прави една крачка да се доближи до госта и ми подава две малки изсушени крачета от сокол. Да направя обеци на жена си. И все така, с тих равен глас захваща да ми обяснява как да ги направя.

Дълго време след тази мистична среща с Джонсън (сякаш никога не е била) ми се случи сън. Малко по-различен от неизтъняващия ми спомен за индианеца от племето на табаските. Този път той беше някак си по-бодър, движенията му бяха живи, от мускулите му (не си спомням такива мускули в изтънялото, съсухрено, превито на две тяло на сякаш нереалния човек пред мен – беше си същински сън) искреше енергия. Стягаше се за лов, разказваше оживено къде точно ще ходим – този път далече от селото, гората там не била толкова гъста и имало открити места, където дивечът излизал нощем на паша. Нощен лов. Ама всичко се виждало, защото сега са полярните нощи. Но защо не се виждаше лицето му, заставаше все така, все така някак си особено се завърташе в последния момент, че не успявах да видя нито лицето му, нито пък да срещна погледа му. По едно време се обърна рязко към мен и точно в този момент лицето му се озари от ярка светлина. Бях се събудил. След този сън се сетих и за крачетата от сокола, от които така и не се наканих да направя обеци за жена ми. Много пъти след това, колчем се сетя за Джонсън, се заравях в нещата си да ги намеря. Къде ли не рових, завирах се и в най-тайните си места вкъщи и в мазето, навсякъде, където бих могъл да ги смушкам, без резултат. Те и до ден-днешен за мен си остават като някаква магия…

ИЗСКАЧАМ НАВЪН веднага, щом си оставям багажа. Огледал съм набързо разположението на стаите. Три спални, кухненски бокс, хол, който тук наричат всекидневна, с телевизор в единия край, баня със завеска, наместо врата. Комфорт. Хващам първата пряка. Пестеливо чакълирана, тясна уличка, която според картата води към голямата река Юкон.

Тихо. Никакъв шум. Като след евакуация. Ни звук, ни тропот, нито въздишка дори. Стъпките ми хрущят във влажната от мъглата настилка, сякаш ходя по мидени черупки. Това все пак е някакво присъствие на живот. Оглеждам се, без да спирам. Встрани от пътя – прави като свещи, невисоки иглолистни дървеса. С оскъдните си знания по ботаника не мога да реша какви са тези видове, но то не е важно сега. Любопитството от неизвестното расте като търкулнала се снежна топка.

Лавна куче. Спрях за миг. Пак лавна, ама това беше от друга посока. И пак първото. Говорят си. Дано да са вързани. Тръгвам пак и се опитвам да събера кураж. Излизам от гората. Пред очите ми се ширва голямо празно място. Изведнъж става по-светло. Изправям поглед точно пред себе си. На хоризонта съвсем изсветлява. Сияние! После разбирам от какво е. От реката. Преди да я стигна се разминавам с две огромни стоманени кули. Оградени. Глухи и неми. Оглеждам ги. Петрол? Виждам надпис: “Преминаването забранено!”. Подминавам ги. Усилил съм ход, нещо отвътре ми подсказва, че реката е някъде наблизо. На високо съм. Трябва да е в ниското. Сиянието извира сякаш отдолу. Привлича като магнит. От изсветлялото в този обеден час на деня небе. Отражения…

Избледнялата, ширнала се в ниското светла лента на Юкон ривър, опитомена от недавнашното лято, диша едва-едва. Смирената сега майка на всички реки на полуострова Юкон се е отдръпнала, засрамена от хората. Някаква неописуема, едва доловима скръб е надвиснала над цялата местност, шири се и зад отвъдния бряг, чак до хоризонта.

Тръгвам по спеченото каменисто дъно на един от ръкавите на реката. Тук разливът е най-широк, това е привлякло и местните хора преди години. Пред всеки кебин е вързана лодка, някъде по две, по три корита. Тогава основната храна е била рибата и дивеч в ширналите се на всички посоки гори. По-късно вече са се захванали и с опитомените растителни култури. За плодове не може и да се мисли в мразовитата земя, с едва тримесечно прохладно лято и деветмесечна зима.

Какво ли е в началото на лятото, когато тръгне ледоходът и водите от разтопения сняг, затрупал полуострова, се разлеят и напълнят всяка долчинка, когато всеки спуснал се от високото ручей и поточе намери утеха в макар и хладната, но дружелюбна прегръдка на майката-река…

Охранен черен гарван крачи лениво по дъното. Поклаща се като стар гостилничар, спира за миг и заравя здравия си подвит клюн в тинята. Богата гощавка в този сезон, когато всяка живинка се е събудила за живот. Наближавам го, изправя глава, мърмори нещо под нос, бавно се отдалечава на безопасно разстояние.

Свечерява. Аз съм вече на новия си маршрут от днешната обиколка, посока югозапад. В картата ми са посочени училище, културен дом, поща, магазин с хранителни стоки. Вниманието ми привличат човешки подвиквания, накъсано, напомнят команди. Все по-близо и по-оживено. Играят нещо… Трима мъже подтичват край баскетболен кош на нещо като игрище и обстрелват самотния ринг, мрежичка няма. Единият ме забелязва, хванал е топката и ме кани да се приближа с ръка, но не спира играта и се втурва към целта. Спират. Гледат ме, как ли им се струвам тук сам, по това време и защо точно на тяхното място! Не са изненадани, не им правя впечатление, съсед, току-що слязъл пред блока да изхвърли боклука.  – Идвай, почваме… – Не довършва. „Тъкмо по двама“, пресмятам и спирам зад таблото. Другият се навежда под коша и виждам в ръката му отворена, преполовена бутилка червено вино. Приближава ме и мълчаливо ми я подава. Отпивам. Тук стимулантите явно не са забранени. Резултатът едва ли е от значение.

Аз се извинявам дипломатично и с усмивка казвам, че трябва да тръгвам. Проявяват разбиране, но по лицата им се изписва гримаса на разочарование и пропуснат златен шанс да допълнят “отборите”. Дълго още след това до ушите ми долитат техните подвиквания…

Селището надвечер оживява. До пришълеца от различни посоки достигат разноезични звуци. Накъсан, трудно разбираем диалог – мъж и жена, джафка куче, някаква нервна и уморена резачка вие на умряло (защо пък на умряло?), подвикване на нещо като петел…Всичко това потъва в избухналата неочаквано детска гълчава – многоцветна, жизнерадостна. Надига се, подскача по каменистата улица като огромна гумена топка. Пуснаха школото…

От завоя изскачат двама малчугани. Тичат, заливат се от смях, мургавите им лица греят в усмивки. От късо подстриганите черни остри косици се издига пара. Загръщам се в дебелото яке, потръпвам, температурата е някъде около нулата. Края на краткото лято.

“Свети Стефан” – прочитам отпред пред входа на местната черква, боядисана в червено. Същият, познат ми вече гредоред, като всички околно сгради. Постепенно започва да се стъмва. Загръщам се отново в моята дреха и, мислейки си вече какво ще вечерям в първата си нощ във Форт Юкон, бързам, все по картата си към моя хотел. И вече съм решил, че ще си пусна “Последният мохикан”…

БИЛ, господарят на малката писта във Форд Юкон, трудно ми е да нарека “летище” мястото, където кацат и излитат спортните четириместни и осемместни “Чесни”, които заедно с малките пътнически корабчета са единствената транспортна връзка в полуострова, ми каза в деня, когато пристигнах:

– Намини около 10 сутринта като се връщаш, за да разбереш кога ще излетите. Сезонът е с много тежки мъгли, разписанието го правим ден за ден.

„Ама, че весело“ – помислих си, но тук, в суровата земя, нямаш друг избор.

А той:

– Ако ме няма в офиса, ела до вкъщи – на две преки съм оттук, лесно ще ме откриеш. – Това вече е сериозно…

…Сутрините във Форт Юкон идват бързо. Небето, което през цялата полярна нощ някак особено сивее, като наметнат с шинел нощен пазач, сякаш се раздвижва на разсъмване да се постопли, постепенно изсветлява, издига се нависоко и все по-отчетливо пред погледа ни се подреждат реалните очертания на пътя и гората околовръст. Светът в този откъснат северен край е смълчан под малко мръсния памук на мъглата. На десет метра вече не се вижда. Познатите от първите ми дни на престоя в страната на ескимосите и индианците местни шумове “пробиват” въздуха, наслагват се един на друг, сякаш някой развива нощната завивка, хвърлена отгоре върху селцето. Малките дървени къщурки потракват с вратите си, от разхвърляните от двете страни на пътя отворени дворчета достигат откъслечни гласове, някак си приглушени, сякаш слепени от боровата смола. Ослушвам се продължително за гъргоренето на кацащи и излитащи самолети откъм летището, без резултат. Не съм забравил, че Бил ми каза предния ден за мъгливата прогноза тия дни. “Наминавай – рече съвсем спокойно, – аз съм тук. Да ти кажа кога ще има машина за Феърбанкс”. И аз съм спокоен. А на летището вече ме очаква случка. Минути преди да се появя, на пистата е кацнал специален ловен самолет. Като моята „Чесна“. Докарал е малка ловна дружинка от огромните ловни полета на Юкон ривър. Пасажерите – трима ловци – са насядали край малка полирана масичка в единия край на салона за пътници на “Лари’с” и тихичко нещо си говорят. Прав до тях стои и Бил. Посреща ме все така спокоен, както прави всеки път, и изстрелва метеорологичната сводка за деня. Мъглата ще се вдигне по обяд и полетът ми ще се изпълни. А сега мога да изпия чаша кафе с компанията, ако не съм зает с други неща. И като получава моя отговор, ме представя пред тримата ловци.

– Това е първият ми трофей! – казва с видимо задоволство Кевин. Стоим край пистата, вече сме напуснали топлия салон, пред едно разгърнато платнище, върху което лежи самият трофей – огромни, разклонени рога на лос, с кървави следи по тях.

И ловкият стрелец разказва за себе си. Вече съм го попитал. Кевин Брадли, лекар във военновъздушната база във Феърбанкс. Пристигнали предния ден със същия този самолет, с него ще се върнат, само да се вдигне мъглата и ще поискат коридор от кулата. Този самолет каца на всякакви терени, с него са летели и до техния ловен район, на около час от Форт Юкон. Показва ми и цялото им снаряжение – всичко необходимо, за да оцелеят в суровия Север при рязко влошаване на времето. Палатка, надувна лодка с два комплекта гребла, резервни високи боти, санитарна чанта, раници с провизии за няколко дни. Признавам си, потръпнах, докато слушах интересния му, доста суров за мен разказ.

– Над хиляда паунда е този екземпляр. Месото? Разфасовано е в чували, то се предава в базата.

Все по-често поглеждам часовника си. Погледът ми тропосва целия хоризонт на север. От там ще дойде моят самолет. Сам съм отвън. Ловната компания и господарят на летището не бързат заникъде. Те всички чакат своя час – хората с пушките ловния си самолет, а авиодиспечерът е в своята кула – приема и предава сигнали и съобщения в ефира за въздушния трафик на „Лари’с“.

МЕГЪН, малкото светлокосо момиченце, на 11 години, както самата тя се представя, четвъртокласничка, не можа да каже кое от охранените едри кучета харесва повече – Шиви или Юкон. Това са кучетата – водачи в екипажа. Шейната, с която се придвижват в дните на дългата зима тук. Впрягът-шампион от последните няколко години на състезанието с шейни. Не се разделяше преди години с черногривестия, с медени отблясъци на козината си Юкон. Едва го удържаше на дебелия синджир с кожена верижка през силния му врат, щом се разиграе. Заради това често беше с ожулени колена и лакти, теглеше я като играчка. Каквото и да му извика, сякаш не я чуваше, пък и как да има респект от слабото, писукащо момичешко гласче! После обаче точно това бълбукащо гласче го опитоми. Чуеше ли я, заставаше на едно място като закован, очите му право в русата й главица, с наострени уши, тихичко подсвиркваше с нос. Любовта им не остана скрита за баща й, който въртеше нещата с малката фамилна ферма за впрегатни кучета. И всички оферти за покупка на първенеца Юкон получаваха категоричен отказ.

После се появи Шиви. Като го свалиха първия път от самолета, бяха го купили от друга кучешка ферма от Стивън вилидж – с неравна разрошена козина, без определен цвят, сякаш надраскан с различни боички, много се разочароваха от прибързаната си покупка по снимката, която получиха от партньора им. Но, още докато помагаше на майка си да го настанят в пикапа, неочаквано за самата нея, той сви послушно глава в краката й, като изви тялото си на кравай. Търсеше близост с новите стопани. И още в първите му дни в тяхната ферма се сприятелиха. Накрая и тримата станаха приятели, с общи права в дружината. До днес. И побеждаваха.

Пикапът е приютил новите кучета за екипажите, които отначало се дърпат на звънкащите хладни синджири, но бързо се примиряват от властните подвиквания на Мегънови и лягат послушно върху дървения под на каросерията. Едрите грайфери на високите, малко несъразмерни окръжности на колелетата изпращяват върху чакъла, с който е покрито шосето край пистата, правят пълен завой встрани от ниската постройка на летището и дръпват нагоре през широко отворения портал с бариерата към селцето. И точно тук идва северната одисея на писателя…

…Плазовете пеят несекващата си монотонна плачевна песен, съпроводена от скърцането на хамутите и дрънкането на звънчетата на водачите. Пъртината е засипана с прясно навалял сняг, но претъпканите със станали на камък едри късове замръзнало еленско месо шейни се впиват неотстъпчиво в неутъпкания път и дърпат назад. В неподвижния въздух тихо вали сняг – мънички, нежни като дантела кристалчета скреж. Пред кучешкия впряг ситни момиче. Оттук не може да се различи чия е дребната фигурка на водача. Ей сега ще се обърне и малко разлати зад тънката снежна пелена на виелицата, ще се видят зачервените бузки, стиснатите от напрежение устни, които издишват малки облачета пара.

Иска ми се да извикам: “Мегън!”, излитаме срещу вятъра и сега трябва да се развърнем в посока Юг, по обратния път към Феърбанкс. Под нас някъде, бавно и величествено пъплят водите на реката, затиснати от мъглата, която за наше щастие отвори небето над Форт Юкон за минутки, което позволи на пилота на „Лари’с“ да вдигне самолета.

Отпуснал съм се назад в седалката, но мисълта ми вече е завъртяла безразборно всичките ми срещи с хората, които останаха на Земята в този откъснат свят. Време трябва, зная го от опит, за да подредя всичко и всеки да заеме своето си място в спомените. Не трябва да пропускам и кратката ми среща с Ричард, записан разкривено в моя бележник като Лъвското сърце, на коляно. Златните ръце на Форт Юкон. Той е всичко тук в бита на местните. Електричар, хладилен техник, телевизия, радио, магнетофони… Кани ме да пояздя неговия вихрогон – „Хонда“, стъпила здраво на пътя с четирите си колела. Не можеш да откажеш на такава покана. После ще ме яд, че не съм карал мотор в Аляска. И Сам… И Кевън… И Мегън… И учудените, широко отворени очи на децата от местното училище, които са се накачулили на ниската ограда в училището да разгледат отблизо странника с раница и камера. Просто гледат, мълчаливи, малко смутени, докато познатият звънец не извести следващия учебен час. Отблъсват се от каменния зид като речна вълна и през глава се устремяват обратно към малкото школо…

И, необяснимо за мен самия, всеки път, когато се разровя в спомените си за онова далечно пътуване до студената земя Аляска, пред очите ми отново се люшват пламъците на маковете, избуяли край дълбокия залив на Анкоридж в дните на големия отлив.

Макове!..

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същия автор – вж. тук.

.