Илюстрация: "168 часа"
.
„Как летяхме с рибарските флотилии
в най-синьото – арената –
и как танцуваха делфините.“
Христо Фотев, из „Тържествена литургия за делфините“
.
С чичо Илия и семейството му бяхме съседи – те живееха под наем в къщата на Петьо Райков на „Сливница“ 29, ние – на 27, срещу гърба на Пожарната команда в Бургас. В две стаи изгледаха и изучиха четирите си деца – Ванчето, Мима, Ася и Петко. Леля Радка цял ден готвеше, переше и чистеше, чичо Илия беше повече в морето, отколкото в града. Беше капитан на един от корабите, които ловяха делфини. Като се връщаше от морето, ни даваше гилзи от патроните, с които са стреляли по делфините. С Петьо и други връстници от махалата играехме игра, която приличаше на боулинг – нашият двор, освен градина с цветя и четири вишни, имаше и хубава циментова настилка, като писта. В единия й край нареждахме гилзите и от 10–15 метра хвърляхме към тях „таката“ – така наричахме металната „пръчка“. Който събаряше повече гилзи, печелеше играта. Тогава, Бог да ни прости, все още нямахме рецептори, с които да усетим, че гилзите „миришеха на престъпление“.
„Ти, капитане мой,
разстрелваше водача – и последния.
О, капитане мой, не трябваше…
Не знаехме ли ний, че стреляхме в приятели?“ –
беше обръщение на Поета към чичо Илия. Наричаха го Журнала, защото продавал вестници пред пристанището и пишел корабния дневник много интересно. В една от стаите им имаше библиотека, където бяха подредени учебниците и тетрадките на Ванчето, Мима, Ася и Петко. Там бяха и тетрадките на чичо Илия, в които описвал рибарските си истории. В една от тях разказваше, че след всеки улов първо влизал в църквата, запалвал десет свещи и молел за прошка всички делфини, убити от неговата флотилия. Често сънувал, че „водачът на делфините“ идвал на „Сливница“ 29, почуквал на прозореца му и го молил да спрат войната срещу делфините. Чичо Илия виждал сълзи в очите му, а викът му: „Защото сме приятели, приятели, приятели…“ преминавал през всички къщи около Пожарната, слизал надолу към „Тройката“, завивал вдясно по „Главната“ (както наричахме „Александровска“), влизал в пристанището и, изморен, заспивал на кораба на чичо Илия.
И войната с делфините спряла. Тогава чичо Илия тръгна с лодката си към южните брегове – разхождаше туристи от Приморско до водните лилии в Ропотамо. Петьо Райков и до днес си спомня тези романтични разходки с чаровната Калина, за която по-късно се ожени.
Д-р Георги Чалдъков
.
