Пътят към дома

.

Разказ от Николай Милчев

.

Като тръгна за село, винаги спирам на тази бензиностанция – не, че я знам каква е и с какво е по-добра, но спирам точно тук, веднага след Подуене, към края на София.

Бензиностанцията прилича на бейзболна шапка, издадена напред, а може и да се приеме, че е с козирка – нямам представа какво е, обаче едно е ясно – напрежението ми е голямо, много е силно.

Всеки час и минута се чувствам като глътнал реотан. Нагрявам се отвътре до просветване и само си държа очите в телефона. Само това правя. Пръстите ми все набират един и същи номер, номерът на майка ми на село.

Селските телефони са си живи погребани. Да се свържеш с домашен селски телефон е чудо някакво невъзможно. Все са развалени, все връзката се къса и чупи, все има гръмотевици и бури и никога не са в ред тези лъскави бакелитови жаби.

На мен лично тези телефони ми приличат на жаби – дремят, дремят и току заквакат от някой шкаф, маса или специална поставка с каренце. Каренцето – бродирано с различни конци задължително.

Като напече слънце, и хората тичат да поливат с чайници мястото, където са кабелите на тези телефони. Поливат пръстта, в която са закопани, та да прозвънят, да се отпушат и да заквакат.

Най-смешното е, че хората поливат кабелите, сякаш са лук, домати или картофи. Страшна водна технология се прилага върху селските телефони.

Звъня аз на майка си по сто пъти на ден, ама наистина по сто пъти, и докато слушам онова пииип-пииип-пииип, сърцето ми се качва в зъбите, оттам отскача в мозъка, мозъкът почва да тупти, вдигам кръвно и полудявам на секундата.

Като чуя: “Ааало, сиинъът ми лии се обажда отсрееща?“ и като усетя, че примляска с уста, направо свършвам курса. Сутрин е, осем и половина е, а тя ще ми провлачва думите и ще ми примлясква така, че и слюнчиците на устните й да чувам.

Не е за вярване, че е пила толкова рано. Ама е за вярване, защото майка ми вече пие, когато се сети.

Старите жени много пият, обаче за това не се говори. Гълтаме си езиците по този повод. Ако някои не пият, е по изключение. А майка ми не е такова изключение.

Пият старите жени от самотия и от това, че са вдовици. Даже да не са вдовици в смъртния смисъл на думата, даже да не са изгубили мъжете си, старите жени губят сърцата си в годините и телата си губят, и почват да бягат встрани. Бягат встрани и пият.

Така и с майка. Татко умря и тя скочи в чашата му. Той не пиеше нищо – нищо като алкохол, и чашата му в този смисъл беше празна. Но тя я напълни първо с плачене, после с ракия.
В началото в ракията имаше и портокалови корички – стържеше си портокалови корички в шишенцето с ракия. Какво начало само…

Пиенето е велика работа, от друга страна. Прави те по-висок, по-широк, дава ти нова уста и нови думи, но ти опъва и нервите така, че по тях може да мине ток. Хем не стъпваш по земята, хем трептиш от електричеството. Пиенето те прави да светиш за малко и да угасваш след минути. Качва те на електрическия стълб най-отгоре, показва ти оттам осветения свят, а после те угасва, щраква ти ключето, както се казва, и ти дава сън. Пияният сън е страшна работа – клатушкане в кораб, пътешествия през морета и спомени, и земетресения, земетресения…

Тази бензиностанция след Подуене не е много използвана и населена и аз спокойно купувам каквото трябва за из път. Купувам на майка шоколади – фин млечни, вафли във всички цветове на опаковките, кроасани, бисквити котешки езичета, тахан халва – от по-меката, бонбони лукчета – лютиви, ментови бонбони – зелени, поръсени със захар… Ако има и боза, става идеално.

Колкото повече сладки неща й купувам, толкова повече ми олеква, защото си мисля, че така кръвта й ще се напълни със захар и ще се напива по-бавно. А и като знам колко обича сладко, да мога да й купя цяла сладкарница, ще го направя като едното нищо.

Вземам и за мен няколко специални работи, слагам ги в хартиен плик отделно, плащам и потеглям за село.

На бензиностанцията ми е много хубав тоя момент, като изчистят стъклата на колата. Не, че са били кой знае колко мръсни, но усещането е същото като сутрин, когато си умиеш очите със студена вода. На самия мозък ти просветва и пътят става по-широк, доста по-широк.

Нашето село е на стотина километра от София, все по магистралата е, с отбивка съвсем накрая. Върви си магистралата като магистрала и по едно време – малка отбивка и край – в селото си.

Нито съм добър шофьор, нито нищо. Да карам кола, е мъчение, защото не мога да блея встрани, да се скитосвам един вид в пейзажа и да си съчинявам съчинения наум.

Обичам друг да ме вози, а аз да се рея, да му бъбря и да не спирам да говоря, ама сега няма как – карам и съм на тръни.

Отивам да я видя моята мила майчица с нейното разтягане и провлачване на думи, с нейното примляскване още от сутринта, с нейното замайване, пиене и изпотено спане, с изчезванията и появяванията й. И с губенето на ключове.

Като почнат да си губят ключовете, нашите майки първоначално много ги е срам, после свикват. Особено ако трудно разбират какво става около тях. То кой ли разбира изобщо какво става около него?

Мине се не мине време, и майка ми вземе, та си изгуби ключа. Пет ключа й бях извадил резервни от майстора в града, и тя ги изгуби всичките.

Първия го изгуби в една детелина. И се изказа по тоя случай, че й бил късметлийският такъв, щото го изгубила в детелината. Много ме ядоса с тия глупости.

Вторият ключ се бил търкулнал в шахтата на улицата. Много дъжд валяло и той отплувал.
Вързах й с ластик третия ключ на врата – като на малко дете, а тя ревеше, че ще се удуши на него, докато спи. И той също изчезна. Може и да се е изстрелял от ластика в Космоса.

Като си изгуби ключовете, спря да заключва вратата.

Тогава й дойдоха скъпи гости, скъпи гости крадци, и й откраднаха парите. Излъгаха я след двайсетина дена други юнаци, че съм катастрофирал и умирам – тя им даде двата си пръстена и халката си, и още три пендари. После не помнеше нищо. Ракията изтри златото.

Не обичам да карам, но карам, какво да правя. Като наближа тунелите на Витиня, и ми се стъмнява. Още е сутрин, а ми се стъмнява, защото тези тунели никога не ги оправиха – все капят, на главата ми капят, като мина – ще ми пробият черепа направо.

И да знаете – пътува ли към майка си, синът не излиза от тунела, докато не я види.

Пътуването към майките си е пътуване в тунел – мъки, болки, а после – изгревът, слънцето и почваш да дишаш.

Опипвам хартиения плик и вадя от него хулиганче с водка. Една двестаграмка. Гълтам, ама яко, и усещам водката в носа, в гърлото и в корема си. Усещам я как се движи като жива и една линия се очертава по мене от носа до петите.

Тунелът просветлява и свършва, сякаш някой го реже с ножица.

Пускам си касета с Джордже Балашевич. Ще ме разтопи този певец – много му харесвам думите на песните. Не, че ги разбирам всичките, но като ги нареди една след друга, и му имам пълно доверие. Мелодията ми се е сляла, едно и също ми изглежда, обаче думите ги чувам – чувам ги и им вярвам.

Глътвам още малко водка и си отварям кенче бира. Пращенето при отварянето е голяма работа. И пръските също. Изобщо не ми пука за КАТ, мат и всякакви възможни полицейски и катаджийски проверки – все ми е тая.

И не съм пиян изобщо – сигурен съм в това.

Като изляза и от последния тунел и наближа Ботевград, винаги се сещам за една любовна работа. Хем се смея, хем някаква тръпка получавам.

Моя позната ми разказа, че точно там – след последния тунел преди Ботевград, била направила на гаджето си френска любов. „Отби – вика ми тя, – колата встрани, там има отбивка, и аз му направих френска любов, както си седим на предната седалка. А колите профучаваха край нас.“ Така се изрази: „Колите профучаваха край нас, а аз му правех френска любов, щото в София нямаше къде по улиците“.

Страхотна история, как да не си я спомням.

Допих кенчето с бира и се загледах в сливовите дръвчета край пътя. Балашевич пееше за някаква своя голяма любов – как е любил любовта си под някакви акации и как този спомен му е скъп. Балашевич пее на сръбски, но като е за любов, по-лесно схващам.

Помислих си за завръщанията у дома. Майко мила, колко стихове, думи и песни има за това завръщане в бащината къща. „Да се завърнеш в бащината къща… Да те посрещне старата на прага“ – умилително, нали, чак да ти се скъса сърцето. И още други работи – зелената трева в двора, майчината люлка и така нататък. Скъпи и прескъпи неща.

Обаче какво завръщане правех сега? Изтръпнал от страх, карам полупиян и слушам песни, които разбирам наполовина. Но страха си го разбирам пределно и целия. Страх ме е, много ме е страх как ще я заваря, какво ще й кажа, а най-много ме е страх тя какво ще ми каже. Ще може ли да ми проговори изобщо или само ще ми примлясква и ще ми провлача думите.
„Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо“ – как ви се струва, дали си го мисля точно това?

Слънцето пече през стъклото на колата, аз примижавам и пия втория кен бира. Гълтам и останалата водка. „Ако я заваря пияна, ще я удуша, ще я убия“ – това си мисля и съзирам манастира. Не го виждам ясно, само го съзирам – прозорците на манастира блестят като детски огледалца и ми правят зайчета.

Преди да влезе в село, пътят се отпушва и се гмурва в долината и разбирам, че съм си у дома. Усещам го с кожата си. Тая долина и тая река – нищо особено не са, ама други такива няма. И манастирът блести в скалите и ми свети в очите, дяволът му с дявол.

Едва мисля, как карам, не е ясно. Но виждам магарица с магаренце точно преди табелата с името на селото. Напушва ме на смях. Нервен смях малко – не може да бъде аз да съм като някакъв Господ и да ме чака магарица с магаренце.

Завивам много бавно по моста над реката и едва се добирам до нашата къща. Спирам и не мога да сляза – толкова ме е хванало пиенето. Почвам да ям шоколад. Ям шоколад и не мога да спра. Омазвам се и треперя. И не смея да сляза, не смея да сляза, защото майка може да е пияна и защото аз съм пиян.

Някой чука на прозореца на колата. Не чука, ами драска като пиле. Тя е – излязла е и чука на стъклото. И ми се смее, и ми сочи да си обърша устата от шоколада.

После как и дали разтяга думите, не е ясно. Пияна ли е, не е ли – не е ясно. Нищо не е ясно вече. Освен че си бях дошъл у дома – все по магистралата, с една отбивка накрая.

И да си знаете, ама завинаги да си знаете – аз изобщо не мога да карам кола като хората, изобщо…

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Николай Милчев е роден през 1958 г. в Плевен, израснал е в Ловеч. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където участва в творческите търсения на студентския кръжок „Емилиян Станев“. Работил е като зам.-главен редактор на в. „Средношколско знаме“ и в. „Клас“. Бил е член на редакционната колегия на сп. „Родна реч“. Негови стихове са излъчвани по БНР, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл „Таласъми без налъми“. Води предаването „Поетична сряда“ в Телевизия 2001, където представя над 50 млади автори. Учител в 105 СУ „Атанас Далчев“ в София. Автор на стихосбирките „Висока лоза“ (1985), „Което ще бъде“ (1988), „Лирика“ (1990), „Което остава“ (1991), „Бяла залисия“ (1993), „Случайно и определено“ (1994), „Изневиделица“ (1995), „Мокра светлина“ (1997), „Очи широколистни“ (2004), „Надеждата е бебе с очила“ (2006), „Само скреж“ (2008), „Петел от малинов пейзаж“ (2008), „Само рисунки“ (2012), „Малката поетеса“ (2012), „Тънък дъжд“ (2013), „Прелъст и светогорски стихотворения“ (2015), „Ти и котките следобед“ (2017), „Пейзажи с Лолита, ателие за българска детска литература „Upper earth books“ (2018) и на сборниците с разкази „Ябълковият човек“ (2020) и „Разтуряй, Злато моме, магиите“ (2021). Носител на поредица престижни литературни награди и отличия. 

.