Муза

.

Стихове от Дарина Проданова

МЪГЛА

Като мъгла в душата ми нахлуваш,
бездънна… есенна мъгла;
и сънищата ми целуваш –
орел във свойта самота.

Като слана покриваш раменете ми,
оголени от скъсани мечти.
И вечер скриваш в световете ми
дълбоко стенещи очи.

Безименна, без очертания,
край мене сянката ти нежно проси.
Един миг вечност още ще те нося
в сърцето си – без никакви въпроси.

А после ще нахлуват стълкновения.
А после ще ни спъват дръзновения.
А после…. ще залязваме отделни,
изгубени във времето-отшелник.

И сигурно ръцете, набраздените,
ще се протягат пак назад неистово.
И може би аз тайно ще се взирам
за предпоследен изгрев във очите ти.

Но днес – не. Днес сме още диви,
две литнали насън поверия.
Безименните винаги са живи
във своя храм с безсмъртно суеверие.

Безименните пеят в мрака,
разплитат древни тайни, малки истини.
А спи онази – най-голямата
и се събужда само на раздяла.

Заспи, любов… заспи във мойте устни.
Заспи и ме сънувай без остатък,
че утре… утре улиците ще са пусти
и ще ме няма там,
при теб,
оттатък.

МУЗА

Ти си човекът, изваян от кал.
От ерозия. От сън и нищета.
От предишни любови
и следващи стъпки.
От внезапно политане…
и размазване в нищото.
Ти си този, когото аз търся,
намирам, събирам, разплитам,
проклинам… обричам.
Ти си този,
за чиято усмивка аз пак ще разцъфна.
И ще си върна правото
да те преоткривам.

Ти не можеш без моята вечност.

Аз съм твоята муза, човече от кал. МУЗА,
родена от първите викове
на душата ти древна и плачеща.
Аз съм тръгвала с толкова плам
към ранените твои мечти,
към съдраните твои нозе
и маскарадните ти костюми,
случайно захвърлени
по тротоарите на безвремието.

Аз съм кърпила твоите скъсани блянове
тихомълком, когато не знаеш
как съм сгушена в теб като песен,
като миг,
като спомен,
като единственото ти спасение.

Не отпивай живота без мен!
Не заспивай без моята вечност!

Всеки миг аз се втурвам
с последните капки вяра
да превзема космоса за теб,
да издишвам твоето малко
взривено самочувствие.
Да те измислям и пресъздавам –
единствен мой смисъл…

Мой кръст.
Моя късна пролет. Безименна душа.
Ще крещя в нищото… докато ме чуеш!
Ще те храня с лъжи, за да родиш истината!
Ще те хвърлям в ураган, когато заспиваш дълбоко.
За да видиш как се вярва в тъмното,
как се свети с мисъл
и как се прекосява пустиня
на ИНАТ.

*
Всеки миг… аз се раждам от нищото,
за да ти дам целия твой бленуван космос.
Ала ти все още не знаеш
как се пътува из космоса, Хамлет.

Бос.
По мисъл.
По вяра.
По спомен.
Без карта.

И компас ти е само безкраят.

Ти, човече, си моята истина.
Ти, човече, си моята вяра…
всеки миг ще те връщам там,
където намери мечтите си.
Всеки ден ще те пращам далеч,
за да има къде да се връщаш.
За да ме откриваш – тайно
по инстинкт, докато преплуваш моретата.
За да светиш на ъгъла – вечният поет,
укротител на морски сирени.

Но никога, никога няма да ти покажа
целия смисъл.
Аз съм тук само миг… улови ме!
Аз говоря с вятърен шепот – чуй ме!

И не ме изоставяй…
не ми давай никога да си тръгна!
Аз… твоята МУЗА
от теб.

Не отпивай живота без мене…
Не заспивай без моята вечност…

Ти си моят изгубен човек…
Нека аз да съм твойта безбрежност.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

.