Д-р Виктор Хинов
Преди 33 години България тръгна по пътя на демокрацията. Пършият ми спомен оттогава беше една карта на България с черепи и бодлива тел, на която пишеше „Комунистите в Белене“.
Черепите винаги съм ги асоциирал с фашизма. Бодливата тел – също. Не харесвах нито партийните, нито комсомолски номенклатурчици, и бях възпитан от комунисти.
На тази карта пишеше, че дядовците ми, бабите ми, майка ми и татко ми, както и голяма част от нашите познати и приятели, трябва да бъдат затворени в лагери зад бодлива тел и там да бъдат убити, за да е щастлива Нова България.
За пръв път в живота си разбрах, че някой ме мрази заради това, в което вярвам. Мен и всички хора, които харесвам и обичам.
Опитах се да разбера защо. Опитах се да разговарям с колегите и приятелите си, които с радост размахваха тези карти и други подобни лозунги. Опитах се да им обясня, че комунистите, които аз познавам, са искрено вярващи, на никого и никога не сторили зло, хора, които ще дадат живота си, за да помогнат на някой изпаднал в беда.
Тогава срещнах този поглед. Празен поглед. Поглед стена. Поглед, който те кара да се чувстваш неодушевен предмет. Поглед, с който ти казват: „Аз не мога да те убия физически, но ще го направя с безразличие“.
Помня тогава една случка, която се случи с дядо ми. Имахме в квартала един много активен дядо на възрастта на моите дядовци, който беше ОФ (Отечествен фронт) активист. Бъркаше се в живта на всички и не миряса през всичките години на моето детство и юношество. Когато настъпиха промените, този човек стана пламенен демократ. Веднъж спрял дядо ми и започнал да му говори за това, че всички комунисти трябва да бъдат разстреляни, за да бъде всичко добре. Дядо го послушал, послушал, па му казал: „Аз съм комунист. Почвай с мен. Разстрелвай ме!“. Онзи млъкнал и навел очи, а дядо продължил по пътя си.
Аз опитвах и опитвах да достигна до душите на приятелите си връстници, но не можех никого да заинтересувам с това, което казвах. Слушаха ме и не ме чуваха. Животът вървеше нататък без мен и моите роднини и познати, на които споделях идеите.
Част от възпитанието ми беше и пацифизмът. Преминали през ада на Втората световна война, моето семейство ме възпита в любов към мира и ненавист към насилието. Още в училище не разбирах защо трябва да имаме военно възпитание, да знаем как се разглобява калашник и как се хвърля граната. Нали комунизмът побеждава в целият свят и хората скоро, съвсем скоро ще заживеят във вечен мир? Просто тези бедни, заблудени хора на Запад трябва да разберат най-накрая, че не парите, а съзидателният труд е най-важното в живота… Ех, младост!
България се запъти към капитализма, облечена в червен анцуг и обута в маратонки „Адидас“, със златен ланец на врата и пистолет на пояса.
Още помня първия ми частен хонорар. Заших раната на една мутра. Той извади два лева и ми ги подаде. Аз бях на 24-часово дежурство, не бях ял нищо от петнайсетина часа и нямах в себе си никакви пари. При заплаиа сто долара на месец на хирург ортопед всичко отиваше моментално в семейния бюджет. Заплатата ми стигаше за храна на семейството ми за две седмици. Погледнах самодоволната мутра и си казах: „Имам още осем часа да дежуря, а долу в лавката продават сандвичи.“ Взех парите и си купих сандвич, но повече пари от пациент никога не съм взимал. Досега и в Америка все на заплата си работя.
Всъщност, не. След двайсет години работа като фамилен лекар в Америка ми се случи да взема пари. Преглеждах една черна жена, която беше довела 3-годишното си дете си със себе си на прегледа. Когато свърших и тръгнах към вратата, зад мен чух детето да казва: „Доктор, Доктор…“. Обърнах се и видях, че детето ми подава един цент. Стана ми много приятно и разбира се взех монетата и благодарих на детето.
А тогава, в далечната 1992 година, просто се опитвах да намеря себе си в Нова България. Колкото повече се опитвах, толкова повече намирах места, където не ми беше мястото в новата ми държава. Такси не исках да карам. Не исках да ограбвам и насилвам, а честно казано и не знаех как. Частната медицина се крепеше на държавните болници и политическите връзки, а аз нито бях фактор в държавна болница, нито имах каквито и да е полезни връзки.
Много от младите, родени в новото време, ни обвиняват – емигрантите на 90-те години, че сме заминали, но тогава за мен нямаше възможност да не бъда емигрант. Единственото решение беше дали да съм емигрант в България или някъде другаде. И в България трябваше да почна от миене на чинии за някоя мутра. Помислих си: „Моята страна иска да изгради капитализма. Аз не съм й нужен сега. Е, моята мисия ще бъде да отида в страна, в която капитализмът е вече добре изграден и установен и да разбера какво е това нещо – капитализъм и как точно се прави.“
И така, през 1998 година, юли месец, кацнах на летище „О’Хеър“ в Чикаго, на борда на един „Боинг 747“.
Оттогава минаха 24 години. Минавам за успял емигрант измежду това, което се води за успех сред българската диаспора. Аз съм фамилен лекар, съпругата ми – администратор, децата израстнаха прекрасни, умни и красиви. Едната е лекарка, а другата – инженерка. Живеем в собствена къща, можем да почиваме и пътуваме достатъчно. Здрави сме.
През годините непрекъснато сравнявах живота тук и този, който помнех от България, стараейки се да отговоря на въпроса защо. Защо тук животът е по-богат, по-подреден, по-спокоен, по-добронамерен от България?
Различни отговори чух на този въпрос. От разликата между голяма и малка страни, до фашисткото „лош матриял“ и разбира се най-удобното „мръсни комунисти“.
За двайсет и четири години много му минава през главата на човек. Пристига като турист, разглежда първо забележителностите, а после започва да вижда и незабележимите неща. И тук момчета с пистолети избиват невинни за пари, и тук вкарват хора в затвор за политически убеждения, или просто ей така, защото са се родили с по-тъмна кожа. И тук има корупция и тя не само е огромна, но е и узаконена. И тук има бедност, страшна, безпросветна, безизходица. Тези неща не са на повърхността, но повярвайте ми, че ги има. Аз не съм доктор на богатите. И тук за тази работа трябват връзки. Некадърникът, който уби Майкъл Джексън, вместо да му лекува психическите разстройства, се накраде от пациента си за хиляда непотребни живота като неговия и никой никога не го осъди, защото всички чакаха нещастното момче да предаде Богу дух, за да делят парите му.
И справедливост също няма много тук. Може да живееш добре с много труд, но може и с измами. С измами ще живееш даже по-добре.
Отказах се вече да търся отговор на въпроса защо. Разбрах, че който си го задава, се съмнява в собствената си ценност, а аз вече на никого и нищо не трябва да доказвам. Аз вече знам за себе си повече, отколкото всеки друг човек, с изключение на майка.
Все пак исках да разкажа, какво съм научил за капитализма.
Всъщност, няма никакъв капитализъм, нито феодализъм, нито робовладелство, нито социализъм. Това са просто думи. Просто хората непрекъснато, взаимодействайки си с природата, научават все повече и повече за нея. С всяко едно знание идва промяната. Робовладелството е било прогресивна крачка напред от родовата община, за да може да се обработват по-големи площи земя и да се строят по-големи укрепления. Било е необходимост и, когато хората са се научили да го правят, са разбрали, че само със силите на 20 до 50 чивека род не биха могли да го осъществят, и са започнали да си увеличават родовете, добавяйки към тях роби.
В момента, в който научаваме как с машина да заменим труда на множество хора, робите стават работници. Днес, когато машините правят все повече и повече, и интелектуалният труд също се заменя от машини, все по-остро се изправя въпроса – а какво ще правят хората? Работникът се превръща в потребител на блага, които са все повече и повече, защото машините са все по-ефективни.
Естествено е, че днес не живеем при капитализма. Той умря. Новата дума още не е измислена. Днес, вместо да караме работниците да работят, ги спираме от работа. Даваме им пари, за да не работят. Докато не работят, искуственият интелект ги програмира да потребяват, колкото се може повече, в опита да решим уравнението на капитализма – търсенето=предлагането. Но капитализмът е мъртъв. Няма частна собственост, защото всичко, което имате, може да ви бъде взето с едно щракване на комютърната мишка. Няма капитал, защото нулите зад единицата са също само в паметта на компютърните сървъри, а най-известните богаташи се оказват на практика толкова бедни, че не само не плащат данъци, а са и на социални помощи.
Богатите се преситиха с пари, но не и с власт. Погледнете ги. Отворете списъците на „Форбс“ и поздравете новото си Политбюро!
Добре дошли в комунизма, драги ми демократи и либерали!
Световната революция победи! Парите най-сетне са премахнати! КГБ нервно пуши в ъгъла, гледайки със завист новите социални медии! Ние всички сме в Белене днес. Това, че не виждате бодливата тел, е добре. Вие трябва да вярвате, че сте тук по своя воля, или даже още по-добре – вие трябва да вярвате, че това е свободата!
Истинската свобода е осъзнатата необходимост и, както пишеше едно време на портала на казармите:
„Ако не можеш – ще те научим, ако не искаш – ще те накараме!“
Д-р Виктор Хинов,
Индианаполис, САЩ
.
