Васе

 .

Новела от Тодор Христов – Златния

.

Родил се нашиот комита на юг и с първата глътка въздух поел духа на нашите предци. Скромно живеел Васето на село, дорде не дошло време да тръгне към големия град и там да чуе свистенето на радиаторите, тътена на асансьорите, тук-тамe и некоя нова псувня. В столицата им викаха македонци на тия южняци. Взел своя най-добър „приятел“ – ината под мишница и тръгнал нашият юнак към столицата.

Семейството на Васето беше скромно, на тия хорица не им требваше много. Имаше и такива все още в тая разграбена и поругана страна. Там, на село си беха, от време оно и щеха да останат завинаги, защото си обичаха родния край. Ходят, къде ходят, шетат, па си се върнат.

Почна Васето работа в София. Всичко вървеше като по учебник. Нае си квартира, която да дели с приятел, за да насмогва на сметките. В столицата работа да искаш. Пълно с чорбаджии и най-различни занаяти. Кеф ти бензинджия, кеф ти дюлгерин, сотаджия, изнудвач, продавач. На наш Васко в казино му се паднало да почне. Когато разбрах, че това светло, умно момче бачка казинаджия, недоумявах. С нежелание ходеше на работа там – в тъмното, смрадливо, черно казино. Такива места си бяха посолства на Сатаната. Като го питаше некой, що работи там, той отговаряше: „Е па нема шо!“

Васето си беше селянин, говореше на диалект и се гордееше с това. Висок, снажен, очите му светли, а погледът – хитър и жив. Всяка събота и неделя не пропущаше да отиде до техните да ги види, а и да вдиша от въздуха на комитите. Мъчеше се тая селска душа в големия град, а и градът се мъчеше с него. Всички го убеждаваха, че работата му е много хубава, доходоносна и сигурна. Даже го навиваха да почне да учи. Васко обаче беше невероятен инат, ама инат магарешки. Каже ли нещо воеводата – точка. Няма шанс да го убедиш – и „на колене да удариш“. Комитата имаше старомодно мислене. Верваше си той на ценностите от миналото. Всички много му се подиграваха за това му поведение.

Васко харесваше стара народна музика, даже си беше купил и автентична българска носия – бяла с черни гайтани – баш комитска. На кръста пояс, на него силяхлък[i], претъпкан със стари оръжия. Купил си премяна, ама пак нещо не достигало на младия бунтар. След време се сетил, че гайдата му липсва. Не пропускал той събор или празник. Качвал се на колата и газ към съборите, по мегдани и поляни. Само дето не учел нашият комита. Голям срам е това некой млад човек само да работи без да има висше. Според връстниците му, по модата не ходел Васко. Некой каже ли му нещо, той правел обратното. Оказало се, обаче, че инатът бил най-добрият приятел на воеводата в големия град. Немал самочувствие той. Такъв си бил от малък, много скромен, човечен и благ, и инат.

Първият път, когато видех комитата, той само мълчеше и се усмихваше, а умните му очи – хитри, та хитри.

– Кой си ти бе, момче? – питам го аз.

Той гледа земята, свил рамене, и мълчи. Усмихва се само, поглежда ме и пак си гледа надолу.

– Кажи как се казваш? – пак го питам.

Той гледа настрани, па направи две-три крачки, погледна надолу плахо, после надникна към мен и пак мълчи.

– Ей, ще те бия! – викнах му силно аз, провокирайки го, за да го опозная.

– Епа, като ме биеш, шо! Васил се казвам – едвам измърмори той и си гледа дърветата и земята, и си мисли нещо.

Колкото и да го провокирам и да го дразня, той си мълчи и си прави неговото. Втората ни среща беше в един парк. Гледам го нашия, разхожда се, бръкнал в джобовете си. Беше с един наш общ приятел, който не е интересен, важният за мен беше Васко, защото особеността му ме очароваше. „Откъде долетя това момче? – си задавах наум въпроса. – Някъде от миналото или пък от друг невидим свят?“

– Е бре, Васка! – подвикнах му радушно.

– Здравей, Гошката! – отговори комитата.

– А да ми посвириш на тая гайда! – пак го провокирах, виждайки го да държи кабата в ръка.

– Я не можем!

– Е защо я носиш? Ще се научиш! – му казвам аз.

– Нема да се научим! Я не можам, ти кажах!

– Ще се научиш, как!

– Никогаш! – вика воеводата.

След тая расодка[ii], след това шетане, толкова обикнах Васето, че го приех за мой побратим. В този почернял, погрознял свят, такива хора са рядкост. Той блестеше с наивността и почтеността си, и най-вече с липсата на всякаква наглост. Почернената столица не даваше ключ на хора с подобни нагласи. Повечето хора бяха самоуверени и нахални, а това мамче твърдеше, че нищо не става от него. Личеше си, че има безброй качества, но уви, за него самия – никакви.

– Нищо не стае от мене! Общивайте с некой друг!

Обикнах го много. Той блестеше със своята скромност.

Тъкмо заформихме приятелството с Васето, и инатчията напусна работа. Ей така, решил един ден и се махнал от казиното. Видяхме се тогава, на изпроводяк. Беше решил да си се прибира на село. Тъй, както птиците късна есен отлитат на юг, така и наш Васко. Надали напролет щеше да се върне с тях.

– Защо бе, Васе, напусна работа? – питам го аз.

– Яз[iii] ортак с гяволо нема да стаям – отговаря.

Много принципен мъж беше той. Такива като него почти нема в нашата Татковина. А и каква ти Татковина? Повечето българи вече са граждани на света. Старомодно е за тях да любят род и родина. Основната градивна единица липсва – семейството. Живее нашенецът по един, най-много по двама под един покрив. Да! Ама Васето си беше старомоден. На него му стигаше една добра дума, не се кланяше на вещи. Малко му требваше, за да е щастлив, затова и винаги беше усмихнат. Поканихме го да пренощува вкъщи.

– Остани дома да спиеш[iv], юнако.

– И дума да не стае! – отговаря той. – У колата ке спиам, ама да ви притеснявам! Никогаш!

Ех, пак тоя инат проговори у него. Хем ме подразни, но и разбрах принципите му.

Отиде си Васето на село. Върна се в родния бащин дом. Осиротяхме ние без него. Бяхме го приели този достоен млад българин за наш побратим. Васето нито беше комунист, нито демократ, никакво политическо пристрастие. Питах го неведнъж:

– Какъв си бе, воеводо?

– Лайнист! Никаков! – отговаря инатливият комита.

– Как лайнист бе, побратиме? – се чудя.

– Те така, лайно! От никой не съм язе.

Васето беше само българин. Тачеше само родното и го болеше за това, че всеко грабеше и късаше месо от отечеството. То вече нямаше и мръвка, ама глозгат гадовете. Болеше го юнака за обезлюдените места, болеше го, че емигрантите не от друго са бегали, а от глупост. Не от чума, не от война, а за стандарт и лукс. Васката вече пробвал тая схема, ама му не отървала. Инатът го спасил нашичкия. С котката си играел на двора. Обикалял по села и гледал старите мостчета и чешми, падналите каменни дувари. Знаел, че като се прибере, татко му пак ще му говори да почва работа. Лесно му било на Васко да иде да се зароби. Той бил толкова смирен, че живота гледал с насмешка, на инат не бачкал. Ей така. Баща му знаел, че е тъпо да се работи на другиго, ама що да чини човечецът? Шепнал си тихо: „Като му мине инато, ке се земи у ръце.“ Ама пущината не се предава – жилава. Така или иначе, щеше да почне работа. Проблемът не беше в това. На него ядовете му от другаде идеха. Черна магия беше надвиснала над него. Проклятие го ударило нашичкия воевода, незнайно откъде. От дълги години не можел моминка да завърти. Немало ни лек, ни цер за тая гад неземна и черна. Сън ме не ловеше да мисля, как да изтръгнем тази злина от плещите на комитата. Знаех си, че само Господ ще спаси комитата, но той не го знаеше. Според него немаше сила, която да му помогне. Беше се примирил, че ерген ще остае. Качвам се на колата и ай на Марикостиново. Посреща ме той усмихнат, подпрял се на оградата:

– Що тераш[v] тука? – пита той.

– Идем да те церим, Васе.

Бях решил да накарам побратима ми да повярва, че нищо му няма, ама как да се преборим с тоя инат?!

Всяка една такава зла сила съществува, ако повярваш в нея. Спре ли човек да вярва в магията, изпарява се. Добре де, аз бех с това убеждение, ама как да накарам него да стигне до тоя прост извод? Разходихме се по селото с Васе, поговорихме си надълго и нашироко. И като стигнахме до въпроса с магията, разговорът приключи.

– Я до живот ке си остаем така – каза той.

– Нема да си така – запнах се[vi].

– Така ке е!

– Е, нема да e така! Е са ке разбереш, че има и по-голем инат от тебе! Георги да не се казвам! – заключих аз.

Без да му казвам довиждане, се качих в колата и право вкъщи. Толкова ядовит карах и се чудех, как да го убедя да повярва, че силата е в него. Бог е в него самия и само наум да изрече: „Боже, ти си! Мене ме нема!“ – няма бяс, който да устои. Ама, ей го на. Пустият инат така си решил. Да, ама моят инат е по-голям от неговия. Аз ще го надхитря. Само с хитрост ще го убедя да повярва в силата си.

Изчаках седмица и споделих с жена ми Невена.

– Как ще го излъжем тоя инат? – недоумявах.

Тя познаваше Васко, а беше и от този южняшки край. Направихме план за действие – и пак на колата, и пак на Марикостиново. Жена ми беше много хитра, в добрия смисъл на думата. Големи хора сме уж, ама го лъжем наш Васо като малко дете. По план, план май точен немаше. Идеята беше да накараме Васко да дойде с нас да търсим цер, през това време със словото да го накараме да поверва, че церът си е той самият. Общо взето, сложна работа ни чакаше. Пустите му врачки и баячки, бяха направили бизнес от тия лошотии. Отидеш ли на врачка, тя веднага ке ти каже, че имаш магия. Никоя от тех не ще те насърчи, че си напълно читав. Коронният номер им беше, че пари не вземали. Колкото оставиш ти по преценка. Ама то всеки, който верва в тия мръсотии, оставя много, па нали здраве проси безхаберникът. Та тия повечето такива баячки си беха бизнесменки. Обезвереният, осиротял народец си беше удавник, а Бог беше протегнал ръка, но никой се не пресягаше към тая десница.

– Качвай се, Васка, на колата – му викаме.

– Нема да се качвам – отговаря.

– Качвай се бързо, че имаме работа.

– Дек’[vii] ки одим?

– Намерили сме цер за тебе!

– Мене ми не требе цер! Яз съм си арно[viii] така!

Седмица ни требваше да го убедим да тръгне с нас. Убедихме го накрая, че ще търсим стара молитва в една от черквите в околните села. Той беше убеден, че Господ не може да го спаси, но това, че се съгласи да тръгне, си беше Божа работа.

Така започна нашето пътешествие. Лятото тъкмо отваряше своята прегръдка, а ние бяхме готови за подвизи. Решихме всички да тръгнем с микробус, за да има къде да нощуваме. Метнахме един стар дюшек, от тия на лентите, от едно време, по една връхна дреха и поехме към пиринските села.

– Имате ли нещо против да минем само през един познат в село Кромидово? – попитах аз.

– На мен ми е все тая – с лека усмивка каза Васко.

Невена също нямаше нищо против. След двадесетина минути бяхме вече в същото това красиво село. Веднага намерихме моя приятел от детинство. За наше учудване, той не беше мърдал от селото с години.

– Е защо бе, Илийчо, седиш само тука? – попитахме го ние.

Той беше тридесет и пет годишен, в силата си. Мургав, красив и здрав българин. Усмихна се чаровно, погледна земята, после мен в очите, пак надолу, па продума:

– Яз от бабичката не мърдам. Работа и само работа, и вечер до бабичката. Шо ке прави тя без мене?

Илийчо гледаше зеленчуци и плодове. Той и баща му блъскаха като волове на тази земя и не им пречеше това. Гледаше и баба си, която гонеше деветдесетте. Ставаха много рано, преди изгрев и къртовска работа започваше. Те си обичаха земеделието и бяха благодарни, макар и отрудени, че немаха чорбаджия на главата. А накъде отиваше светът? Вече имаше всякакви роботи, почти всичко се правеше механизирано, но тия яки българи не ги интересуваше това. Една фреза им беше достатъчна. Усмивките не слизаха от лицата им и на тръгване напълниха буса с плодове и зеленчуци. Шепнех си, сбогувайки се: „Отруденият човек ще ти даде, голямо е сърцето му.“

Позабавихме се и двамата ми спътника се понамръщиха, но бързо им премина. Слънцето се скриваше веке, а ние бехме доникъде.

– В първото село спираме и ке нощуваме там – отсече Васил.

Спогледахме се с Невена и в един глас се съгласихме. Натръшкахме се, изморени от емоции, на стария дюшек и го питам комитата ни:

– Да не си се опиквал като манечок[ix] на тоя дюшек?

– Ега се опикаш ти нощеска! – Изсмяхме се всички, пък след това захъркахме.

Събудихме се от горещината на изгрялото слънце. Ламарината беше нажежена, а слънцето светеше в очите ни, прокрадвайки се през стъклата на каросерията. Стъкмихме си бърза закуска, сварихме си кафе на газовото котлонче и потеглихме от село Хотово. И ние не знаехме накъде отиваме, обикаляхме нашите китни селца в търсене на вярата. Васко трябваше да разбере, че това, което търсим, е в него. Посее ли семенцето на истината в себе си, всяка зла сила се изпарява, мигом изчезва. Кажехме ли му го директно – не, че не му го бях казвал – он веднага щеше да отрече. За това пък неговият инат ни водеше.

Докъде ли щяхме да стигнем, следвайки това магаре, само един Господ знаеше. Обиколихме още няколко села, в едно от които видяхме една баба. Точно преминавайки през центъра на селото чухме, че камбаната бие. Спряхме с буса и отидохме към черквата, където за наше учудване видяхме само женичката, която теглеше един ремък. Камбаната пееше звучно, ритмично, а ние гледаме бабата, после пак камбаната и пак така.

Други хора немаше наоколо, а тя като приключи това начинание ни продума:

– Що сакате[x]?

– Нищо, майко, само гледаме – отговори войводата.

Женичката се успокои след като усети, че сме от добрите. Поговорихме си надълго и ни разказа, че на празници си били само тя и попът. Всеки ден биела сутрин камбаната и предпразнично. Продължавала да си поддържа църквата, макар никой да не я посещавал. Един ден на празник, попът си пеел и двамата си били. Баба Събка го спряла и го приканила да си ходят, че нямало смисъл без хора да се чете, но попът й отговорил: „Ние не сме ли хора, за нас си го правиме“ и продължил литургията. Но това най-вече трябваше да го чуе Васко, а след срещата с тази силна жена му натрих носа.

– Виде ли бе, юнако? Жената на седемдесет и осем години не се е предала, а ти, млад мъж в силата си, в черни магии си тръгнал да верваш.

– Я ти кажах, че от мене нищо не стая.

Продължихме обнадеждени и това само ни показа, че човек никога не трябва да се предава, еле па ние, българите. За нас винаги е било важно качеството, а не количеството. По-добре един достоен човек да има, отколкото мнозина невежи. Едно само не разбрах от ситуацията и го питам:

– А бе, Васе, защо нарече майко тази женица? Тя не ти е такава.

– Оти[xi] така си сакам, от’ си смотан!

Сам си отговорих на глупавия въпрос и се покаях затуй, че не съм го направил досега. Ние сме едни сите – и по тело, и по вера. Майка ни е всека българка, такава, която не се е предала, ни продала.

Обикаляхме волно, без сценарий, без план – и това говореше само едно, и то беше свобода. Кой може да си позволи днес да тръгне без посока и без гривна на ръката, и без резервация? Никой. Паркетният човек има физическата възможност, но духовно е низш и непосилно е за него да го направи. Това пътуване само ми затвърди убеждението и туй, че човек може да обиколи Земята и нищо да не види, а и обратното – в едно село да е преминал животът му, пък прогледнал. Селата, през които преминавахме, имаха по няколко жители. От тия стожери учехме и неслучайно там търсехме и ги разпитвахме. Един дядо ни посъветва да изтъркаляме войводата там, дека лежи магарето.

– Ке го изцериме тоя инат – обеща дедо Сотко.

И ни заводи в кошарата при животинките. Тръгнахме подир дедото, който още ходеше със стари панталони, елече с гайтани и овчи калпак. Стигнахме при кътчето на магарето и дойде време за тоя смехотворен ритуал.

– Айде, Васе, легай тука на сламата – с ехиден смях го подканвахме.

Той, милият, седи такъв като виновен и гледа животинката, гледа сламата и се натъжи. После изпроводи с очи стареца, който изведе магаренцето Златан на двора.

– Нема да легнем язека[xii] тука и турско да е, я да не съм стока – проговори инатот.

– Я легай бе, магаре ниедно! – Ядовит го сграбчих през кръста и го хвърлих на одъро връз сламата.

До тоя момент съпротивата на ината работеше, но рухна мигом. Като паднахме двамата пред яслите и Невена се метна отгоре ни баш по детски, и голям смях падна. Старецът, влизайки, махна с ръка и ни похвали.

– А така, синче, инато на магарето да ойде[xiii].

То май и така се случи, че като понечи бай Сотко да го прибере, Златан се запре и като заби копитата тая пущина…

– Сега ти ли ядове ке даваш? – мърмори и дърпа каиша дядото, бутаме и ние, смеейки се, а Златан се запънал пред кошарата и не понечва да влази.

– Извинявай, дядо Соте, сега животинката ти е с двоен инат – пошегува се Невена. И някак си го дръпнахме четиримата, та го излъгахме да се прибере.

– Хванало е! – засмя се дядото широко.

Ние му казахме, че си тръгваме, и му благодарихме за съдействието. Това обаче не му се понрави и ни покани да пренощуваме у тях. Нямаше как да откажем на човечеца. Жена си и сина си изгубил отдавна, сам останал. По време на вечеря с дядо Сотко прозрях, че той е точно от тези хора, които не са мърдали от село, ма знаят повече от временните екскурзианти. Човекът ходил с овците до другото село чат-пат. Един път бил в град Свети Врач (днес Сандански[xiv]), ама като малък. Като го питахме за туй, че е сам самичък, той отговори:

– Яз да съм сам? Яз си имам винаги другар, с Господа съм!

Останахме безмълвни, само се спогледахме, а тъмнината скриваше сълзите на всеки един от нас.

Когато го попитахме за държавата Македония и какво е мнението му по тоя въпрос, той в тоз момент си сипваше ракийка в чашката. Сипа тоз път догоре, та чак преля. Обърна я на един път и удари с чашата силно по масичката. Не продума повече до момента, в който ни заведе до стаята, където щяхме да нощуваме, и ни пожела лека нощ. Съжалих, че повдигнах темата. На другия ден, на изпроводяк, разбрах, че баща му бил убит, само защото е българин. Не го криел, бил го заявявал явно пред враговете ни.

– Оти насърди човека? – пита ме Васко.

– Васка, не знаех аз, от дек’ да знам?

Продължихме към село Богородица, там имаше петнадесет параклиса. Невероятно ми се стори, но факт. Обиколихме ги всички. По селата на вярващите българи немаше ни една къща, по-голема от черквата. Замислих се и осъзнах защо това е така. Никой не си е позволявал да се прави на повече от Бога. Сега небостъргачи жулеха облаците, а хората не си даваха сметка, колко са надхвърлили правомощията си.

В един от тези свободни, приключенски дни, Васко ни сподели, че баща му искал да го жени. Седял си той и си гледал телевизия, когато татко му нахлул и му съобщил, че е уредил снаха. Съседката през една улица цанил за жена на комитата. От наш Васко се искало само да я потърси, да се видят, ама и това не станало. Първо помислил, че бащата се шегува, ама по погледа му разбрал сериозността и два месеца не си показал носа дори на двора. Поне гайдата усвоил, защото друго, освен да зяпа в тъпия телевизор, нямало какво. Чакала хабер девойката, ама нищо. Воеводкото си седел дома и си повтарял, че само размотва гащите, демек „нищо, нищо не стае“.

Като ни разказа тая история се спукахме от смях с Невена. Нямаше как да потулим изблика ни. Васето ни разказа, че отскоро го била хванала магията, преди му немало нищо. Само инатот бил голем, той си се родил с тоз късмет. Пошушнах си след тия откровения: „Брей, опък човек е тоя.“

Нашия общ приятел Стефан разбрал за комичната ситуация и тръгнал да помага. И ще го води нашио да го годява. И тръгнали двамата годежари да дирят булчето. Имала тя малко магазинче в Петрич, ама като идели, не я нашли[xv]. Затворено било.

– Е, немаш късмет, Васе! – измърморил под носа си Стефан.

– Е, я ти кажах. Я га магията! Действува! – с усмивка казал Васко.

И оставиха това начинание за друг ден, а нашио юнак си отдъхна. Па предложи на Стефан вино да го черпава. Седнали в местното кафене, па там видели три моминки, приятелки на Васето. Като ги видел Стефан си глътнал граматиката. Почнали обаче двамата мана[xvi] да им намират. Коя с голема уста, коя по парите одела. Е, нема угодия. Па насърдили момите и они бегали. Оттогава ги подминавали по главната. Като си бегали на Марикостиново, Стефан поискал да види поне на снимка цанената булка и отишел при бащата на Васето.

– Бай Яне, имаш ли на снимка снахата? – любопитствал Стефан.

– Я ке ти га покажем у фейсо, Течо – зарадвал се от интереса бащата.

– Е, па арна е, шо! – казал Стефан.

– Арна де, он нашио едно лайкче требе да цъкне само – ядосал се бай Янак.

В село Богородица откарахме една неделя, запознахме се там с дядо Караман. Така му викали, щото черен бил дедото и силен. Иначе българин и не само, и много вярващ. Отключи ни той един от параклисите. Каза, че имал ключове от сите петнайсет, но, когато му разказахме защо обикаляме, той погледна с черните си очи Васковите и се намръщи. Подкани ни да влезнем в храма, който настоятелно пожела да ни покаже. Първо повика Васко, а подире му и ние. Каза му дедо Караман нещо, само на него, прошепна му го в ухото тихо. Питахме го като останахме насаме какво старецът му е рекъл, но не ни огря. Обикаляхме по пиринските селца до насита. Хора нямаше, ама пък природата, подивяла, превземаше дворове и къщи. Тук-там някой богаташ потегнал старина, но с много бетон и кичозно, та да ти се доповръща, донесъл от пошлостта и извратения си вкус, сред прекрасно подредените камъчета. Помислих си, споделяйки си с другите, това ми обобщение: „По-добре природата да си го вземе, отколкото еснафски крак да стъпи в тези райски кътчета.“

Прибрахме се от пътешествието обогатени. Дано дългите разговори бяха посели семенцето на вярата у Васко. Беше въпрос на време да покълне. На нас ако не се довереше, четата му, то щеше на бабите и дядовците, които срещнахме по пътя. Светският човек, изминавайки хиляди километри, освен магнитчетата за хладилник, едва ли виждаше нещо повече.

Васето търсеше в него самия. Това беше светът за него, а съседното селце – цяла нова галактика. Е! Не продаваха нови магнитчета и сувенири, но той виждаше. Нямаше огромни паметници и дворци, а паднали каменни къщи и няколко столетника.

Когато спряхме пред дома на инатчията, баща му излезе с усмивка и рече:

– Айде! Шо? Изцерихте ли инато?

– Чисто нов ви го връщаме.

След като оставихме комитата вкъщи, преспахме в Свети Врач, а на другия ден решихме да изненадаме Васето. Взехме го от тях и го заведохме на суши в едно ресторантче.

– Ето, Васе, изненадата, ще те почерпим модерна, източна храна.

– Яз такова не ядем! – отговори той.

– Ае стига, бе! Къв си ти бе?

– Вие апнувайте[xvii], яз ке шетам по градо.

Исках да угодя на Невена и седнахме в скъпия ресторант. Докато хапвахме, почнах да се гнуся от себе си – за това, че нямам принципи, за това, че съм тръгнал да спасявам човек, който има ясен мироглед за живота, за това, че съм инертен и не мога да стъпя на малкия пръст на воеводата. Не докоснах храната. Невена обаче не се впечатли особено от реакцията на Васето. Тя възприемаше света като една шега. Беше й все тая за всичко.

Намерихме принципния старомоден мъж, седнал на една пейка, сложил единия крак връз другия, ръцете разперил на облегалката, сякаш в полет. Той летеше и за мен винаги ще остане номер едно, защото беше човек с принципи – Васе.

Послепис

Ние с Невена се прибрахме в София и продължихме със старите си начинания.

Стефан като разбрал, че Васето нема интерес към съседката, я намерил в магазинчето и се залюбили.

Васил продължил да си седи вкъщи, но всяка неделя ходел да навестява дядо Караман и баба Събка. Един ден пътьом минал през село Кромидово, да види една стара чешма, строена от Седма рилска дивизия[xviii]. Започнал да позачиства от бурени и храсталаци и ненадейно се появили две момичета туристки:

– Ти от общината ли си? – попитали го те.

– Не. Аз просто така. – Погледнал ги чаровно и навел глава.

Заговорил се комитата с хубавите девойки и така се влюбил в едната, че в тоя миг лошата магия се изпарила. Като разбрал, че са петричлийки, пак запраскал на диалект, че до този момент спазвал книжовнио език. Изпъчил се нашият и извадил гайдата, засвирил. Оказало се, че момичките били родолюбки и се усмихнали по-иначе. И наместо да извадят телефоните да снимат, запели. Помогнали му да изчисти чешмата от плевели, докато припяват, а след туй отишли с него при дедо Караман. А той на смъртния си одър завещал ключовете от всички храмове на Васко, защото виждал в очите му вяра. Подал му в ръката връзката и продумал:

– Слава на Бога! – И издъхнал.

Една сутрин дедо Сотко минал и се сбогувал с цялото село, т. е. с другите двама обитатели, които си помислили, че се шегува. На следващия ден съседът му бай Ичко го намерил издъхнал в леглото. Бил се пременил в старата си носия и калпака на татко му.

Баба Събка също не отстъпила от вярата до сетния си дъх.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[i] Силяхлък – колан, изработен от естествена кожа и зашит със свинско ремъче, т.нар. хайдушки колан.

[ii] Расодка (диал.) – разходка.

[iii] Яз, язе (диал.) – аз.

[iv] Спиеш (диал.) – спиш.

[v] Тераш (диал.) – търсиш.

[vi] Запнах се (диал.)  – запънах се.

[vii] Дек’, дека (диал.) – къде.

[viii] Арно, харно – добре (производно от турската дума „хаир“ – добро, благополучие).

[ix] Манечок (диал.) – мъничък.

[x] Сакате (диал.)  – искате.

[xi] Оти, от’ (диал.)  – защо, защото.

[xii] Язека (диал.) – аз.

[xiii] Да ойде (диал.) – да си отиде.

[xiv] От 1949 г. град Свети Врач се нарича Сандански.

[xv] Нашли (диал.) – намерили.

[xvi] Мана (диал.) – махна (недостатък).

[xvii] Апнувайте (диал.) – хапвайте.

[xviii] Седма пехотна рилска дивизия е формирана през 1904 г. Тя се отличава особено през Балканската война.

.