.
По-долу ще видите едно заглавие и снимка, разпространени със светкавична скорост от медиите по света.
.
Но сега няма да говорим за трагедията в Одеса, а по-скоро за мотивите на главните участници в събитията.
Прочетете внимателно следващия текст и помислете върху казаното.
Съществуват ясни свидетелства за целите, които си поставят украинските организатори на въоръженото противопоставяне срещу Русия на Путин. Ето какво заявяват няколко от водачите им. Имената им ще намерите по-надолу.
1) „Не в нашите куршуми и оръжия се надяваме, а в шума на гърмежа, който трябва да стигне до ушите на Европа и на САЩ.“
2) „Нашата цел не е да ги надвием със сила, а само да ги предизвикаме да направят зверства, които вече премного направиха, и благодарение на които се компрометираха пред целия свят. Тази наша цел е достигната вече. И така, ние сме победители.“
3) Ние не ще освободим Украйна. В това съм твърдо убеден. Но ще научим украинеца да знае как да мре…
4) „Моята цел е постигната вече! В сърцето на Русия е отворена такава люта рана, която никога не ще заздравее. А Европейския съюз – нека заповяда!“
Някой може вече да се е сетил, че горният текст е копиран (разбира се – с малки, но съществени промени) от интервюто от миналата седмица на българския историк проф. Петко Ст. Петков „Когато има ясен път, да не се отбиваме„.
.
Ето какво пише Ина Михайлова (авторът на интервюто) за професор Петков (на снимката):
Той е преподавател по нова история на България в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на няколко монографии, учебници и учебни помагала, документални сборници, студии и статии по различни проблеми на новата българска история ХIХ-ХХ век, по въпроси на културното наследство, официалните празници, политическите отношения и българския конституционализъм. Член е на Съюза на учените в България и е председател на великотърновския му клон.
Следва точният текст от оригинала на интервюто с професора (без малките и умишлени поправки, внесени по-горе нарочно):
Съществуват ясни свидетелства за целите, които си поставят организаторите на най-голямото българско въоръжено надигане срещу Османската империя – Априлското въстание. Ето какво заявяват някои от тях:
Тодор Каблешков: „Не в куршума и кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия.“
Цанко Дюстабанов: „Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече премного направихте, и благодарение на които се компрометирахте пред целия образован свят. И тая наша цел е достигната вече. И тъй, ний ви победихме.“
И пак той: „С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как да мре…“
Георги Бенковски: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее. А Русия – нека тя заповяда!“
На карикатурата от 19 век е изобразено игнорирането от британската аристокрация на турските зверства над българите. За разлика от властите в Англия, в британската общественост и в медиите е имало силно движение, което помага трагедията на България да бъде забелязана.
Нека продължим разходката из историята в интервюто на проф. Петков:
„С така организираното въстание през 1876 г. е невъзможно да се създаде едновременно голяма (т.е. върху значителна част от националната територия) и независима българска държава, какъвто е възрожденският идеал. Такава нова велика сила на Балканите – простряла се от Видин до Одрин и от Тулча до Охрид – не желае нито една от големите държави, в това число и Русия. Изтъквайки това обективно следствие от българската политическа активност през 1875-1876 г., не омаловажавам ни най-малко героизма и саможертвата на хилядите българи, участвали във въстанията и платили с живота си за възстановяването на българската държава. Посочването му е продиктувано от обстоятелството, че тази малка, но немаловажна част от цялата истина обикновено се премълчава, не се анализира критично, а тя има съществено отражение върху развитието на редица процеси в българското общество.
Друг неизбежен резултат от провокираната с Априлското въстание европейска намеса е, че след създаването на новата българска държава през 1879 г. тя започва самостоятелното си развитие с висока степен на зависимост от противоречивите интереси на великите сили и при общопризнатата политическа доминация на Русия в Българското княжество. Обективният исторически подход при тълкуването на фактите изисква да се признае, че не някой друг, а българският политически елит (макар и не целият) направи Русия вътрешнополитически фактор, като я застави да се заеме с освобождението на страната, което не можеше да не доведе до руска окупация на България (такава дори се предвиждаше в програмата на Българското централно благотворително общество от 19.11.1876 г.). Същият този елит, след като не успя сам да се справи с управлението на Княжеството и правилно да съветва младия си и неопитен монарх Александър I (главно поради партизански противоборства и поради липсата на осъзнат и неотклонно следван приоритет на държавните и националните интереси над партийните и личните), допусна пряката намеса на официален Петербург в ръководството на държавата…”
И още един цитат от края на интервюто с проф. Петков:
„- Април 1876 г. провокира Европа и света. Но и като че ли е голямото доказателство, че свободата ни не е дошла даром, ние не сме „освободени“?
– Със своето саможертвено надигане през пролетта на 1876 г. срещу един силен, очаквано превъзхождащ ги противник, чиято жестокост беше известна и очаквана, българите показаха на света, че заслужават своята политическа самостоятелност. За това величие, смелост и дързост трябва да си спомняме в дните, когато поменаваме героите на Априлското въстание. Само ако си представим реалната ситуация и действителното съотношение на силите при избухването на въстанието – многобройна и наскоро превъоръжена османска редовна армия и значителни резерви от нередовни османски части срещу многократно по-малоброен противник – българските въстаници, само една трета от които имат някакво, предимно старо огнестрелно оръжие – ще можем да осъзнаем величието и саможертвата на априлци.
Кои са посланията от онова събрание на Оборище, които все още като че ли не можем да разчетем правилно?
– Решението, взето на Оборище – „Свобода или смърт на цялото население“ – не е просто лозунг на шепа ентусиасти. Още в началото си българското Освобождение, т.е. създаването на нова българска държава, е платено с кръвта на жертвите от въстанието. А като се има предвид и активното и много полезно за военния успех на Русия участие на българския народ във войната през 1877-1878 г., то днес без преувеличение можем да твърдим, че българите през 1876-1878 г. са съосвободители на отечеството си.
– Какъв е съвременният прочит на Априлското въстание? Какви са поуките, които като народ все още не можем да извлечем? Кога най-сетне ще станем българофили? Постигнахме ли Идеала за Освобождение?
– За мен първата поука от априлско-майския урок от 1876 г. е, че когато има ясен път, водещ към общото българско добруване, то не трябва да се отбиваме от него, доверявайки се на някои нетърпеливци, на които им се ще и се надяват, че ще намерят по-кратка пътека към Голямата цел и по-скорошна реализация на управленските си амбиции. Такъв бавен, но видим път към самостоятелното държавно бъдеще на българите през първата половина на 70-те години на ХIХ в. вече имаше. Учредената в резултат от десетилетни предимно самостоятелни усилия и борби Екзархия беше всъщност една българска протодържава, призната и от султана, и от великите сили. Този подход беше еволюционен, както и повечето процеси и трайни успехи през т.нар. Възраждане. Той беше съобразен със съществените и необратими промени в Източния въпрос след Кримската война и Парижкия договор от 1856 г., които налагаха всяко изменение на границите на османската държава да става само и единствено със съгласието на всички велики сили. Но с импулсивните решения за радикална развръзка на българския въпрос, взети през лятото на 1875 г. от БРК на Христо Ботев и повторени от гюргевските апостоли, на този път се тури край и българският въпрос се предаде изцяло в ръцете на големите държави, които си имаха, имат и сега, собствени интереси.
Казано иначе, колкото и да изглежда трудно, а за някои отродени дори и невъзможно, по-добре е българите да са сбрани и сами да постигат актуалните си цели. А за това винаги е било необходимо да се поприберат малко острите партийни лакти и без да ставаме безцветни или едноцветни, сами да си подредим и къщата, и двора, докато ги имаме все още. Само така ще се сбъдне голямата мечта на Васил Левски „наше Българско да блести като една звезда на европейския небосклон“. Не съм сигурен, обаче, че българите, както и повечето народи, са склонни да се учат от историята си, та затова вероятно част от нейните уроци ще ни бъдат повторени за затвърждаване. А някои политици със сигурност ще получат незадоволителни оценки от народа си и от Историята.“
За да бъде разказът ни по-пълен и сравнението между 1876 и 2022 г. по-многопластово, ето още един интересен текст за Априлското въстание. Авторът е Пенчо Пенчев.
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ИЛИ КАК УБИВА ЗАВИСТТА КЪМ ПАЗАРНИТЕ УСПЕХИ
Въстанието от април 1876 г. е знаково събитие в българската история. Мотивите за него се крият в недоволството на част от тогавашните българи спрямо османската държавна власт. С историята на въстанието често се злоупотребява, но в нея има два пренебрегвани и важни аспекта. На първо място: то обхваща селища със сравнително заможно население, чиято основна дейност е пазарно ориентирана. На второ място: участвалите в потушаването и последвалите грабежи са движени изключително от завистта си към пазарните успехи на българите в бунтовните райони. Именно на тези специфики ще обърнем внимание в този текст.
В интерес на синтезираното изложение ще се концентрираме върху проявите на тези два аспекта единствено в Четвърти революционен окръг, който обхваща районите на Пловдивско и Пазарджишко. Там въстанието е масово най-добре подготвено. То е смазано жестоко с участието на малка на брой редовна войска и основно на нередовни запасни войници (башибозук), различни доброволци предимно от мюсюлманското население: турци, помаци, цигани и черкези. Всички, които се включват в кланетата и обирите са насърчавани от държавната власт.
Стопанска характеристика на въстаналите селища
Няколко са основните стопански характеристики на българските земи през последните десетилетия преди Априлското въстание. Преобладаващ сектор е натуралното или полунатуралното селско стопанство, в което продукцията се консумира от производителя и твърде малка част от нея достига до пазара. Липсва модерна индустрия, градската икономика е съсредоточена в ръцете на дребни занаятчии, няма модерна кредитна система и солидни спестявания. Едрите щрихи обаче скриват някои важни тенденции. Постепенно се оформят динамични пазарно ориентирани средища на икономическа активност. В тях българите успешно се възползват от конкурентните си предимства, от нарастващото обвързване на Османската империя със световните пазари и от големите вътрешни пазари на самата империя. Пазарно ориентираната дейност не се ограничава до относително големите градски центрове като Одрин, Пловдив, Варна, Русе и др. Тя обхваща селища, които по административен статут до времето на Априлското въстание, а някои и дълго след него, са села.
Център на въстаническата подготовка в Четвърти революционен окръг е Панагюрище. Природо-географските условия на Панагюрище и близката му околност не предполагат развитие на затворено селско стопанство. Обработваемата земя е малко и неплодородна. При постепенното проникване на пазарните отношения в империята населението съсредоточва усилията си към производства и търговия, които превръщат недостатъците в предимства. Основните стопански дейности на панагюрци се концентрират в едрото търговско скотовъдство – най-вече отглеждането и продажбата на овце – и в преработката на суровините от него – най-вече абаджийство, т.е. изработването на вълнени тъкани и на дрехи от тях. Преди въстанието панагюрци са собственици на общо над 30 000 глави овце, които се и продават в големите градски центрове на империята. Панагюрските абаджии произвеждат и продават вълнени платове и дрехи за вътрешния имперски пазар, но и за пазарите на Сърбия и Гърция. Смята се, че годишната печалба на абаджиите е между 40 и 50 % от инвестирания капитал.
Сходна е стопанската структура на селището, в което на 20 април 1876 г. гръмва първата пушка през Априлското въстание – Копривщица. Смята се, че годините между 1830 и 1876 са „златен век“ за Копривщица. Преди въстанието около 1500 копривщенци са ангажирани с абаджийско производство. Както отбелязват съвременници „търговският дух“ обладал копривщенци, които са се пръснали по Цариград, Мала Азия, турските средиземноморски острови, Египет и Абисиния (старото име на Етиопия). Копривщенци разнообразяват стопанската си предприемчивост като се ориентират и към отглеждане на маслодайни рози, чиито продукт също е изцяло предназначен за пазара. На маслодайната роза и на абаджийството се дължи просперитетът и на други два важни центъра на Априлското въстание в Средногорския район – Клисура и Стрелча.
Основните селища от Родопите, които се включват във въстанието са Батак, Брацигово и Перущица. Жителите на Перущица се ориентират към пазарно производство на вино и ракия. Те задоволяват потребностите на близките относително големи градове като Пловдив и Пазарджик, но продават стоката си и на други места. Богат перущенски търговец е Спас Гинов, който е една от най-трагичните фигури в историята на въстанието. За да не се предаде той убива жена си, петте си деца и накрая се самоубива. Населението на Брацигово е специализирано в строителството, дърводобива и в производството на розово масло. Батачени се специализират в търговски дърводобив и дървопреработка.
Обща характеристика за населението на всички от посочените селища е, че то умело се възползва от разширяващата се икономическа свобода в империята. Проявява предприемчивост, спестовност, трудолюбие и почтеност: все черти, които позволяват да започне и процес на забогатяване. Той е видим в подобреното облекло и жилища, в откриването на училища, строителството на църкви и т.н. Изследователите сочат, че през годините преди въстанието в Батак например не може да се говори за наличие на истинска бедност. Могат да се открият съществени разлики в доходите, но наистина е важно да се подчертае, че благодарение на пазара истинската бедност изчезва.
Завистта
В автентични документи от периода на Априлското въстание, в ранни спомени и в някои от първите изследвания на въстанието, могат да се открият сведения за това, че пазарните успехи на българите от изброените по-горе селища предизвикват завист у местните турци и помаци.
Руският дипломат (българин по произход) Найден Геров отбелязва, че прогресът на българите предизвика завист от страна на турците, които смятат, че той е опасен и трябва да бъде спрян. За завистта на местните турци спрямо панагюрци споменава и участникът във Въстанието Петър Карапетров. Малко след бруталното смазване на въстанието англичанинът Робърт Джаспър Мор посещава пострадалите селища. Той пише, че от турското село Йени махле „винаги гледали с известна завист на своите по-трудолюбиви и заможни съседи“ в Батак. Именно хората от същото село извършват в едно от най-ужасните кланета в Батак. Друг от свидетелите на жестокостите при потушаването на бунта Юджийн Скайлър отбелязва завистта срещу жителите на Перущица, защото били богати. Изследователят на въстанието в Перущица Иван Кепов също пише за завист към жителите на Перущица. Завистниците са турци и помаци от съседното село Устина. Точно те участват в кланетата и в последвалите обири на имущество от Перущица. Друг местен изследовател – Христо Гюлеметов – отбелязва, че пълните със стока магазини и големите къщи на брациговчани привличат завистливи погледи на съседите им.
В специална публикация, посветена на икономическото положение на Панагюрище преди и след въстанието М. Влайков е категоричен, че нередовната войска, която разбива тамошните въстаници „малко се интересуваше от важността на въстанието за бъдещата съдба на Отоманската държава“. Околните турци са наясно със стопанския просперитет на селището и участват в смазването на въстанието единствено с цел грабеж.
В документите се открива характерна черта на башибозука и на останалите доброволци, потушили въстанието. В дневника си копривщенският даскал Христо Пулеков пише, че Копривщица е обрана от башибозуци „голтаци“. Един от баташките оцелели въстаници също описва грабителите от село Йени махле като „голтаци“. В Перущица, според Иван Кепов, помаците са побеснели за плячка. Доста време след въстанието те обикалят и търсят скрити богатства от страна на местните българи. Водачите на башибозука наистина не са бедни. Може да се твърди обаче, че масовите извършители на престъпления са турци и помаци, чиято бедност свидетелства, че те не са успешни в пазарна среда. Дори и в райони, които са далеч от въстанието бедни мюсюлмани се подготвят да подложат на грабежи и убийства позабогателите българи. Бедността им подхранва завист, гарнира се с религиозен фанатизъм, който пък е насърчен от държавата и резултатите са убийствени в най-прекия смисъл на думата. Само в Батак са избити над 1700 души: мъже, жени, деца и старци. Картините при влизането на покорителите в селището са потресаващи. Не чак толкова жестока, но подобна е съдбата на Перущица, Клисура, Панагюрище и на много други селища, някои от които дори не са участвали във въстанието.
Вместо заключение. Априлското въстание – начини на (зло)употреба
Пропагандната злоупотреба с Априлското въстание може да се търси поне в три посоки: от любителите на силната държава, от антитурските националисти и от радетелите за социална справедливост. Българската пролет на 1876 г. е показателна за това какво може да направи държавната власт – в случая османската – с едно малцинство – в случая българското – когато малцинството постави под въпрос нейната легитимност. След Освобождението българската държавност не успява да създаде условия за възстановяване на пазарната виталност, характерна за основните центрове на въстанието преди 1876 г. По тази причина Априлското въстание не би трябвало да е сред важните исторически събития за любителите на силната държава. Историята на бунта и на смазването му изобилства с предателства, при които българи предават българи, а в някои от грабежите участват българи (българомохамедани, но и малко българи християни). Известни са и случаи, в които турци помагат за спасяване на българи. Така антитурският националистически екстаз, който често предизвиква април 1876 г. става неуместен. Смислен разказ за Априлското въстание трудно се вмества в идеологемите на самозваните борци за социална справедливост. Защото техен стихиен и неосъзнат предшественик не са въстаналите българи и невинните жертви, а по-скоро башибозуците и другите кръвожадни престъпници, които недоволстват срещу неравенството, предизвикано от пазара.
Пренебрегваните аспекти от въстанието разкриха, че завистта срещу пазарните успехи убива. Следователно на базата на историческия опит може да се направи извода, че ограничаването на завистта е предпоставка за обществено благоденствие основано на пазарната икономика.
.
