Илюстрация: iStock
.
Ужасната война в Украйна противопостави не само руснаци и украинци. Тя доведе до ожесточено противопоставяне и между сънародници, в България и по света. Но, при цялата солидарност и съчувствие към хилядите жертви на тази жестока война, които няма изгледи да спрат, а ще продължат да се увеличават, не бива да се превръщаме във войници на омразата. В социалните мрежи и още по-малко – на живо. Не бива да губим и способността да гледаме на проблемите от всичките им страни. Един различен поглед към България, обикновените хора в страната, войната, медиите и политиката може да се види в този коментар във Фейсбук, който е на нашата сънародничка зад граница Ганка Филиповска.
…Ща, не ща, отново опрях до виртуалния мегдан, тази словесна клоака – в наше време, напъва ли те да споделиш разсъжденията си и искаш ли да разбереш какво мислят другите, няма как да не нагазиш в ла*ната. Повечето от Вас продължават все тъй да са на двата полюса – руския и американския, а между тях е неразрушимият мост на вечната омраза, живи и здрави да сте и да хилядите!
Бях в реалната България сред реални хора, които всекидневно се борят да оцелеят в ценовия кошмар с ниските си доходи, а, както е тръгнало, ножицата между едното и другото ще се отваря все по-мощно. Парадоксално, но почти не споменахме войната – навярно причина за това е фактът, че тези преди всичко нормални хора не притежават високия неолиберален ум на изпъкналите индивиди, пръкнали се телесно в български градове, села и махали, но духом в Овалния кабинет на Белия дом за свой абсолютно материален просперитет, и те да са живи и здрави и ще са.
Та тъй – обикновеният човек в България няма време и сили да прониква в тъканта на мирозданието и да твори умнотии, защото се бори за своя живот и за живота на близките си, но това по нашите земи отдавна е престанало да бъде драма. Редовият българин се разболява от смъртоносни болести, които го отнасят без време; редовият българин, имал нещастието да остарее, разполага с колосалната сума от 10 или 20 лева на ден, и нагло завижда за 40-те жалки лева, давани за украинците; редовият българин негодува срещу призивите на умните и красиви свои сънародници приоритетно да се предоставят на украинците работни места, здравеопазване и детски градини; редовият българин не проумява и категорично отказва някога да проумее защо трябва да се примири с ролята си на чужденец в страната, която наивно припознава като своя; редовият българин не разбира и не одобрява още много и много уж хуманни, емпатични, но всъщност чисто политкоректни изцепки, понеже е прокълнат да различава черно от бяло.
И украинци видях – в слънчевата последна неделя на март джиткаха лежерно по крайбрежната алея на Балчик с наистина новите си и скъпи автомобили. Продължавам и днес да се питам какво правят в България мъже в разцвета на младостта и силата си, след като в родината им е нахлул жесток агресор, но очевидно не ми е съдено да обозра сложните проявления на патриотизма във военно време…
Няколко дни по-късно в едно заведение на варненския плаж, поради добрия си слух и най-вече поради безсрамното си любопитство, изслушах пространния разговор на руски, воден от млада украинка с близка, останала в Украйна. Очаквах да чуя думи на ужас, горест и възмущение от руските зверства, но нищо подобно не се случи, дори нямаше въпроси как са там, в порутена Украйна, осеяна с трупове, както твърдят медиите. Бежанката се окайваше, че не е в Германия или в Лондон, и заяви, че хотелът, в който е, не покрива изискванията й за стандарт, но призна, че все пак българите са приветливи хора. (Точно така ни нарече – приветливи, а аз ни в клин, ни в ръкав си казах: какъв изящен евфемизъм за дупедавци!) После разкри плановете си да продължи на Запад, и подробно описа варненските молове. (Наясно съм как Ви звучи разказът ми и много добре знам, че който каже нещо, което е различно от политкоректните писъци, или пък, не дай си Боже, спомене Сирия, Ирак, Сърбия и т.н., няма начин да не е путинист, путлерист, путкинист и кремълски трол.)
Тази война силно намирисва, дами и господа, за разлика от труповете в Буча, мистериозно запазили толкова дълго свежестта си, ако вярваме на руснаците. Аз не им вярвам, но не вярвам и на украинците след толкова доказани фейкове. Не вярвам и на Запада, който налага санкции на Русия до дупка и въоръжава Украйна до гроб, но украински бежанци не приема. Колкото до родните средства за масова дезинформация – тези методични лайномети, най-добре е човек да си закрие очите и да си запуши ушите. Аз ли не зная къде да търся, но сякаш наистина замлъкнаха големите и ярки пера. Сега е времето на великата посредственост – разни драскачи, пишман журналя, незърнали що е това публицистичен жанр и през плет, яростно и лихо коват пред очите ни опус магнума на бледото си творчество. (Каква чест за нас, каква незаслужена и тежка чест!) Същевременно кабинетни революционери и ламинатни лъвове с партийна принадлежност (поредната) гръмко тръбят как България е длъжна да влезе във войната. Наистина ли смятате, драги българи, че точно тези чехльовци ще тръгнат да се бият за каквото и да е?! Ами не – за тази работа се искат топки, чест и идеали, така че се налага, стигне ли се дотам, Вие и децата Ви да свършите работата, т.е. най-вероятно геройски да загинете в боя, докато прогресивните противници на неутралитета ни при всеки изстрел ще се шмугват с натежали гащи под полите на жените си. (Няколко десетилетия, волю-неволю, наблюдавам тази политически свръхгъвкава шлака – тя сменя цвета си със скорост, по-голяма от светлинната, и ако хамелеоните на планетата ни можеха да осъзнаят това, мигом и вкупом биха се самоубили от срам.)
Не останаха незабелязани от мен нито украинските претенции към нас за смяна на имената на улици, нито пък комсомолският плам на разни найотициновци. Хора, и аз имам предложение. На нашите управляващи ние не сме им последната грижа, а хич не сме им грижа и като нищо скоро ще се окажем без история, а езикът ни – диалект на македонския. Само едното име ще ни остане – с него или без него, все тая. Така че, като имам предвид малкостта ни във всички аспекти и във всякакъв смисъл, предлагам да прекръстим уж суверенната си държава на Маленька Україна и белким се свърши с тая лудост, ама надали.
.
