Родена на Цветница

.

Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

На баба ми Невена

Минали са безброй лета оттогава, но мълвата за баира още е жива. Прадядо ми, комит Никола, в началото на април 1912 г. бил вече на пристанището в Саутхемптън и чакал да отплува с кораба “Титаник“ за Америка. Билетът бил в джоба му. Само преди няколко години се завърнал от Чикаго, където по поръчение на ВМОРО, комитите набирали средства за освободителната борба. Сега причината да замине била друга. Знаел за поверието, че ако пресече голяма вода, мъката напускала душата и потъвала на дъното. Неотдавна се споминал най-малкият му син, Асен. Бил охтичав. Другите му двама паликаря вече се справяли сами с имота, а изтърсачето Невена, която се родила преди година навръх Цветница, растяла здрава и за радост на всички. Два дни до отпътуването с кораба, в хотела се получила телеграма за Никола: “Върни се веднага. Синовете ти паднаха с каруцата в дерето. Погребението е след два дни“. Тръгнал Никола една скръб да утеши, а сега се връщал с три.

Дълго пътувал с „Ориент експрес“, много дълго. Някъде в Унгария влезла в купето циганка. Усетила мъката на Никола и извадила тесте олющени карти за врачуване: “Черна е душата ти, чорбаджи. Там, където си мислил една смърт за заровиш, твоята си щял да срещнеш. Спасили са те две ангелски души, които курбан от обич за теб са сторили.” Настръхнал от чутото Никола, а циганката продължила: “Заможен си. Пари имаш. Купи едни голи чукари, ама на баир да са. Посади баш на върха бор и му вържи червен конец. Дордето той расте здрав и прав, и щерката ти ще е жива.”

Не обърнал много внимание Никола. Старият комита на циганки не вярвал. Преди да слезе от трена, тя казала още: “Не вярваш, чорбаджи, ама и жена ти скоро ще те напусне.” Така и станало. За няколко месеца Мария се стопила като восък и се преселила при синовете си. Когато прочел в газетата за съдбата на “Титаник”, Никола разбрал, че тя можела да бъде и негова съдба. Сетил се за унгарската циганка.

Един ден Никола повел Невена към отсрещния гол баир. Носил мотика и младо борче. Посадил го на върха, вързал на един клон червен конец и седнал да изпуши един тютюн. Тогава рекъл на щерка си: “Ще ти купя, Невено, утре на Цветница, тоз баир за теб, а това е твоят бор. Тъй да знаеш. И да помниш, че и теб, и него бури ще ви брулят и слънце ще ви пече. Докато той е здрав и расте, не се страхувай от нищо.” После Никола отишъл в кметсвото да брои жълтици за каменяци.

Невена станала красавица и дошло време да се задоми. Един румънски пикьор по това време бил командирован в града. Прехласнал се от нейната хубост и написал песен, която разказвала как ще я отведе в Букурещ и там шапки с воал ще носи. Не било писано. Една нощ Невена сънувала как висок мъж, със син поглед, отворил портата й и поднесъл увити в копринена кърпа сребърни гривни. Невена ги сложила на ръката. Хубави били, но не от злато.

По някое време Никола наел един дюлгерин, да му подмени счупените керамиди на покрива. От Трънско бил майсторът и обикалял със занаята си страната. Харесал го старият комита, че е здравеняк и работлив. Такъв човек му трябвал за имотите.

Никола заръчал на щерка си да приготви софра. Извадил и шише с блага ракия. Щом Невена срещнала синия поглед на другоселеца, разбрала каква е работата. Този й бил посочен от съдбата в съня й, макар сиромах, тя го приела в живота си. След седмица вдигнали сватба. Всичко вървяло, както Бог го е предвидил. Невена родила първата си рожба мъртва. Второто дете умряло на годинка от някаква болест. Когато чакала третата рожба, тя си спомнила за баира и за нейния бор. Отишла и на южния скат засадила борче със завързан червен конец, за здраве на още нероденото. Така направила и за четвъртото отроче. Децата й растели здрави, а мълвата за чудото на баира се разнесла надлъж и шир. Хората я молели да засадят и те борчета за здраве на своите близки. Когато избухнала войната, изпращали синовете и мъжете си с китка здравец на фронта, а после засаждали и борове, да пазят живота им. Така постепенно едната страна на баира позеленяла.

Невена сполучила с работлив мъж и скоро се захванали с търговия. Отворили единствената в града голяма бакалницата, близо до гарата. По време на войната всички влакови ешелони за южния фронт минавали през тази гара. Немските офицери слизали за провизии и, придружавани от кмета, товарили от бабината бакалница пити кашкавал, цигари и шоколади. Не плащали нищо, нали сме били съюзници. Научили затова партизаните от местния отряд и тайно идвали с чували, да ги пълнят с храна. Бакалницата вървяла към фалит. Дядо започнал да пие.

През онази съдбовна вечер бил пил повече от обикновено, когато пак се появили партизаните. Развикал се, колкото му глас държи: “Ваш’та мамка, шумкарска. Да не съм ви пратил аз в гората, та да ви храня? Хайдуци, ще ми подпалите чергата. Махайте се!“ – и ги изгонил с празните чували. Това се случило два месеца преди 9-и септември 1944 година. Новата власт започнала да търси сметка от враговете. Дядо бил обявен за фашист по много проста логика: на германците давал, а на борците за народна свобода – не. Осъдили го и го изпратили в Белене. Бакалницата била конфискувана, а нивите баба “доброволно” предала на ТКЗС-то. Кметът я срещнал веднъж случайно и насред улицата издърпал златните й обеци от ушите. Баба имаше красива коса и с нея цял живот умело прикриваше разцепените й на две долни краища на ушите.

Дядо ми си го спомням в два случая. Веднъж ми носи голяма кутия с бисквити, покрити с шоколад, защото съм болна и лежа с температура. Другият път е като го върнаха от Белене. Всъщност, баба го е докарала с каруца, в ковчег. Бяха сложили ковчега върху два стола, в средата на стаята. Лежеше дядо със затворени очи, покрит с бял чаршаф. До главата му, на ниско столче, седеше баба. Черна забрадка закриваше лицето й. Отсреща седеше комшийката нана Боча, която беше много стара. Други хора не смеели да се сбогуват с враг на народа, а тя имала страх вече само от Бога.

Аз още не ходя на училище. Казват ми, че дядо е заспал, а аз се оглеждам за кутията с бисквити. Викам го да се събуди, но той не ме чува. Някой ме повежда към вратата. Неочаквано баба става, хваща ме за двете плитки и ме тегли обратно към дядо. Боли ме, но се надявам, че е за бисквитите. Тогава тя го обръща леко и аз виждам гърба му – черен и страшен. Като порасна ще ми разкаже, че са го горили с нажежено желязо в Белене. Гледа ме строго право в очите и казва: “Това никога да не го забравиш! И никога да не простиш!“. Тогава не разбирам за какво говори, но ми остава мрачен спомен за цял живот. Помня гласа на баба, черния гръб на дядо и това, че нямаше кутия с бисквити.

Властите предупредили комитската щерка, че ако поп опее мъртвеца, ще я изселят и ще й вземат къщата. Тръгнали за гробището само няколко роднини, баба, нана Боча и ходжата – Мехмед ефенди, който живееше в съседната къща. Положили дядо в изкопания гроб така, както го е майка родила. Докато циганинът хвърлял пръст отгоре, баба отишла до реката, която е до самото гробище. Извадила от водата един голям валчест камък и го поставила от страната на главата на мъртвеца. Целунала ръка на ходжата и казала: “Хайде, ходжа, прочети от Корана, каквото се полага на мъртвец.” Мехмед ефенди обърнал длани към небето и отправил молитва към Аллах. Така Невена погребала мъжа си като турчин, но не и по комунистически, като безбожник.

След 40 дни, когато според писанията душата напуска земята, Невена се качила на онзи баир и седнала под нейния бор, който с върха си вече сякаш гъделичкал преминаващите облаци. Никога не отронила и една сълза. В жилите й течала комитската кръв на баща й. Борчето, което носила сега, засадила на другия, северния склон, който бил гол, каменист и ветровит. Накрая свалила черната шамия и я вързала със здрав възел по средата на ствола. Когато духал вятър, краищата се развявали встрани и се получавало кръст. Така душата на дядо била изпратена към небесата по християнски. Започнали хората да засаждат и северния склон, за Бог да прости починалите им близки. Целият баир станал зелен и потайнствен.

Един ден дойде една жена и донесе на баба две златни обици: “Голям грях е сторил мъжът ми, Невено. Връщам ти ги и ни прости.” Баба помълча, а после рече: “Няма къде да ги закача, Дафино. – И показва разцепените си уши. – Давам ти ги от сърце. Детето ти е болно от паралич. Продайте ги и му намерете доктор и лек.“ Жената на партизанския кмет понечва да целуне ръка на баба, но тя не й позволява. “А може ли и ние да засадим бор за здраве?”. “Не – отвръща баба. – Няма да помогне. Това е наказание за вас и трябва да го изтърпите.“. Жената си тръгна, а баба се помоли пред иконата за здравето на детето.

Минаха още няколко лета, когато след кратко боледуване баба се прости с този несправедлив свят. Навън бушуваше буря, гърмеше и трещеше цяла нощ. Аз седях до леглото и държах ръката й, докато тя агонизираше. На сутринта всичко утихна, баба се успокои и с усмивка пое към отвъдното. Удари празничната камбана на черквата. Беше Цветница. Отворих прозореца с изглед към отсрещния баир. Най-високият бор на върха беше ударен от гръм и разсечен на две.

Минали бяха незабелязано и други лета. Без да знам съм станала собственик на бабиния баир. Поканена съм от кмета, мой приятел от детството, да си оформя документите по собствеността: ”Някога е бил пустееща земя – казва ми той, – но сега е гора и законът я пази. Че е твой, твой е, но не можеш с него нищо да правиш. Ако искаш, подари го на общината и да стане парк.” “Не мога. Този баир има фамилна история. Не си ли я чувал?“ – питам аз. „Нещо знам, но не всичко“ – отвръща той. “Тогава поръчай кафе и ще ти я разкажа от начало до край.” Накрая кметът казва: “Щом е така, нека си е само твой. Ти много си писала за нашия град и за хората му. Защо това, което ми разказа, не го напишеш, за да се помни, ако мълвата някога секне. Така ще има от този баир и някаква файда.”

Тръгнах си, а в главата ми като свредел се въртеше думата “файда“. Боже, мислех си аз, в какво време живеем? Толкова мъка, злини, прекършени и заплетени съдби, скърби, болки и всичко това за една файда, разказана на бял лист.

.