.
Разказ от Савчо Савов
.
От десетина години съм пенсионер. Това май е най-доброто време от живота ми. Нищо не работиш, а ти плащат. Ставаш, когато искаш, правиш, каквото искаш, и никой не те проверява на портала дали си пил студена бира или греяна ракия. И понеже повечето ми стаж е от Бай-Тошово време, то и пенсията ми е сносна. Виж, жената, е работила по време на демокрацията. А то демокрацията нали е това – всеки прави, каквото си иска. Та по тая логика нейните работодатели не съвсем редовно са й внасяли осигурителни вноски, а и тая минимална заплата… Та затова и пенсията й е малка. Ама нищо. Нейната и моята стигат за всичко. И най-важното, дават я навреме. Добре че не е по демократичен начин, както заплатите, щото на комшията някой месец му дадат заплата, но по-често го прескачат. А и аз, нали си падам малко математик, та съм направил точен разчет на разходите: ток, вода, кисело мляко, хляб, телефон и цигари за жената, 10 лв. непредвидени разходи и даже остават пари. Аз телефон нямам, защото жената ми го прибра. Било излишен разход, пък и съм говорел само с бивши колежки. И цигари не пуша, но си слагам в сметките по 5 лв. на ден за цигари. Това са 150 лв. на месец, т. е. 70 литра нафта, значи 1000 км на месец. Та затова редовно ходим на разходки. Където каже жената, аз я разхождам. Аз и портфейл не нося, откакто се пенсионирах. За какво ми е, да ми тежи по джобовете? Чантата на жената е голяма, има място за всичко. Тя там и кредитната ми карта носи, заедно с останалите ми документи. На един стар риболовен билет до името ми е написала и адреса ни. Поставила го е в един найлонов плик и с безопасна игла го е прикачила във вътрешния джоб на якето ми. Ей така, да ме намерят, ако се изгубя някъде. Аз никога не се губя. Е, веднъж отидох на реката, легнах край брега и гледам реката. Риба няма, но гледам как плуват листа. Така съм се увлякъл, че не съм забелязал кога се е стъмнило, а и мъгла паднала. Викам си: „Къде ще ходя в тая мъгла, я да полегна тук на топлата трева, пък утре ще се прибирам.“ Да, ама на сутринта един полицай ме дърпа за крачола и иска документи. Подавам му риболовния билет и обяснявам, че не ловя риба. Подкара ме пред себе си и право у дома. А там жената ме чака и пустосва. Оттогава не излизам навън от портичката.
От дома, накъдето и да тръгнеш, все трябва да излезеш по пътя за областния център и оттам да ходиш, където ти е казано. Друг път няма. Та, на този път от две години на една от отбивките се е настанила проститутка. Старичка, закръгленичка, ама жена. И много съвестна. Слънце, пек, вятър, дъжд, виелица – тя винаги си е на мястото. Стои и чака. Не сме виждали да спира някой, ама тя си знае.
Веднъж, бяхме ходили в някаква пещера да разхождам жената, а вътре едно приятно, хладно. Да имаше и по една студена бира… Седя си аз на един камък и чакам жената да се разхожда. А тя скача от камък на камък, все поглежда тавана (мисля си – търси паяжини) и от време на време се спира на приказки с някакви мъже. После се оказа, че се познавали от други пещери. Ядосвам се и търся начин да й го върна. И мълча. То с жена не се спори. С радиоточката ми беше лесно, отрязах жиците и готово. Ама какво да правя с жената?
На връщане, като наближихме проститутката, аз намалявам скоростта и спирам пред нея. Отварям прозореца откъм жената и питам:
– Колко пари ще искаш да оправиш и двамата ни ей тук и сега?
Жена ми е навела глава изненадана, ама мълчи. А проститутката се хили и казва:
– То парите лесно, ами кажи как искаш, вътре в колата или, както обикновено, на онова одеяло в тревата?
Аз се чудя за какво одеяло става дума, а жена ми ме поглежда и виждам, че така се е наежила, та седалката й става тясна. И добре че колата е на нафта. А то, ако беше бензин, сигурно щеше да се възпламени от искрите в очите й. Казва през зъби „Тръгвай!“ и аз потеглям. Спирам пред гаража у дома и тя първо отваря багажника. Изважда едно войнишко платнище и го размахва пред очите ми.
– За какво ти е това тук?
– Ами то там си стои, откакто сме купили колата, ако намерим нещо да натоварим, да го сложа отдолу, че да не се цапа багажникът – смънквам тихо. Изобщо не ми повярва.
Оттогава не нося и ключовете за колата. Стоят в чантата на жената и ми ги дава, като седне и тя на седалката до мене.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Савчо Савов е роден през 1947 г. в с. Бутан, Врачанско. Завършил е
„Техническа кибернетика“ във ВМЕИ (сега Технически университ) в София. Офицер от БНА. Работил е 32 години на различни ръководни длъжности в АЕЦ „Козлодуй“. Член на Конфедерацията на българските писатели. Председател на литературен клуб „Нашето слово“. Пише публицистика и разкази, които са публикувани в областен алманах „Под лъчите на слънцето“ и в алманах „Думите“ на Конфедерацията на българските писатели. Носител на първа награда за разказ от международен хумористичен конкурс във Варна.
.
