А сега накъде?

.

Снощи слънцето залезе в главите ни. Бяхме хиляди сенки на разочарованието, уж светли и чисти невинници, потънали в собствената си тъмнина, стиснали в зъби неомекващия въпрос “А сега накъде?”

Накъде, наистина? Посоките са четири и всяка една от тях може да ни донесе измамна утеха, че сме избягали. Можем да тичаме, докато останем без дъх, да си харесаме някое различно на мирис, език и кожа място, да съберем под ноктите си чужда земя, дори да успеем да се задържим там. Съвсем скоро ще станем други. Ще научим химна “Бяла роза”, най-накрая ще почнем да гледаме българска телевизия, на финала ще псуваме на латиница кетчупа, който се прави на лютеница. Попитайте българите зад граница и ще ви кажат. Никога няма да избягаме толкова далече, че да напуснем себе си.

А сега готови ли сте да чуете истината? Тая смотана, объркана, оплескана, вмирисана, опърпана, разнебитена и опоскана земя е единственото място, в което сме наистина себе си. Затова най-големият въпрос в момента не е къде да избягаме, а КАК да останем тук? Отговорът всъщност е простичък, в три лесни стъпки.

ПЪРВО – да се определим кои сме. Не сме стока на партийни велможи, които ни отглеждат за гласуване. Не ни държат в простолюдно стадо. Не вярваме сляпо, особено на своите. Ние не сме на командно мислене и това ни отличава от другите.

ВТОРО – да се открием. Ние не живеем само в центъра на столицата. Не сме от една прослойка, имаме различни възможности, говорим на различни диалекти и понякога дори не се харесваме помежду си. Просто защото не сме аморфна, безлична маса, послушно превозвана в автобуси за нечий чужд кеф.

ТРЕТО – да се обединим. Това звучи като да е нещо трудно, ама не щото ние не искаме да сме заедно под някаква възможна форма. Политиците, в които вярваме, нямат вече никакво оправдание да се държат като самодостатъчни егоисти. Обединение на политическите формации, които искат наистина да убият тлъстата, лакома ламя на мафията, трябва да се направи сега. Не после. Не евентуално. Не след това. Сега.

Защото, мислещи хора, има само един отговор на въпроса “А сега накъде?”. Крайно време е да поемем в единствената посока, която не сме опитали, лутайки се.

Напред.

.

Радослав Бимбалов

.