Обсидиан

.

Разказ от Красимир Бачков

.

Аз си имам ритуал по заспиването. Като легна и затворя очи, започвам да си мечтая за разни работи и така заспивам. Тази нощ заспах много късно, защото си мислех за Зорница. Тя е една година по-малка от мен, но когато ме погледне с огромните си, изпълнени с болка очи, се чувствам малък почти като Радко. Това е малкият ми брат, който е втори клас. Той е сладък шошо, с когото се разбирам идеално. Рядко се караме и най-вече, когато ми пипа нещата.

Нашето семейство е обикновено. Баща ми е шофьор на автобус, мама работи в квартален супермаркет, а аз съм осмокласник в музикалната паралелка в нашето училище. Свиря на гайда и не съм от най-добрите, но знам няколко парчета, с които мога да събудя всяка заспала душа. Научих ги заради тате. Той обожава гайдата като музикален инструмент. Като бях в пети клас тате си продаде всички въдици на съседа, за да ми купи гайда. Знам, че да ходи за риба на буните, когато е свободен, бе единственото му удоволствие, но той се лиши от него, за да се науча да свиря на гайда. В началото бях почти безразличен, но когато се записах при Чефо в музикалния кръжок, всичко се промени. Чефо е велик! Някак ме накара да обикна гайдата и дори ме приеха в музикалната паралелка, в нашето даскало. И ето, преди месец ходихме с него до Балчик, при едно болно момиче. Сума ти време преди това Чефо ни приканва да участваме в благотворителен концерт за едно болно дете, но все не можехме да се организираме. Един ден ни грабна след часовете и с неговия стар микробус, се довлякохме до Балчик. Като започнахме да се спускаме по стръмните улички на този приказен град разбрах, че моята Варна е като фабрика, в сравнение с него. Спряхме пред малка къщурка, където живееше болното момиче. Майката изкара Зорница на двора, в една инвалидна количка. С тъжна усмивка момичето ни поздрави и каза:

– Момчета, ако знаете как ми се ще да поиграя на гоненка с вас, свят ще ви се завие!

Майката прехапа устни и изхлипа:

– Никому нищо лошо не сме сторили, а защо сме така наказани, не зная! Бих дала всичко детето ми да е здраво и да ходи само като вас на училище, но..!

Чефо заяви, че ще изнесем няколко концерта в нашия град и събраните средства ще приведем по сметка, за лечението на момичето. Обърна се към нас:

– Нали така, момчета?

Някак гузно, всички в един глас потвърдихме. После се качихме обратно на микробуса. Аз останах последен. Приближих до Зорница, извадих от вътрешния джоб на якето си моя талисман и го подадох:

– Вземи го за късмет!

– Какво е това? – запита учудено тя.

– Даскалът по география каза, че е рядък вид обсидиан. Вулканично стъкло, но не черно като повечето срещани, а пъстро! Виж как се прелива червеното в оранжево и накрая в синьо! Намерих го в една рекичка в Стара планина и оттогава си го нося като талисман.

Зорница разтвори длан и обсидианът в нея заблестя като най-голямото съкровище на света.

– Но това е много ценно за теб! Не мога да го приема!

– Напротив! Ако е истински талисман, ще ти донесе късмет и ще се излекуваш! Давам ти го от сърце!

– А ако не успея да се излекувам? Ще загубиш талисмана си!

– В такъв случай ще е само едно вулканично стъкло, без никаква стойност! Обаче знам, че ще ти помогне! Ти ще оздравееш, Зори!

– Дали? – блесна надежда в очите й.

– Задължително!

***

Не знам защо, но тази сутрин е по-особена. Докато вървях към училище, не можех да откъсна поглед от нацъфтелите дървета по пътя. При нас пролетта идва внезапно и за два-три дни, изведнъж като булки се появяват цъфналите дръвчета. Все едно преди ги е нямало и като по магия изведнъж са се телепортирали. Влизам в училищния двор и забелязвам пред мен Зорница! Тя стои на краката си и в подадената напред ръка проблясва моят талисман. Това е толкова хубаво и невероятно, че се питам дали не сънувам.

Момичето ме гледа с топлина, каквато не съм срещал в ничии очи, и казва:

– Прав беше! Талисманът ти е истински, но само защото е твой! Реших да ти го върна сама, за да се увериш, че вече съм здрава! След като ми го даде, събрахме сумата за лечение само за седмица! Като минат месец-два, ще мога и да тичам! Благодаря ти, добър магьоснико!

Не знаех какво да кажа, защото буца бе заседнала на гърлото ми. Бръкнах в раницата и между учебниците си извадих гайдата. Едва сега проумях, защо баща ми толкова я обичаше. Надух я и се опитах да изкарам навън всичката любов, сбрана в гърдите ми!

.