Видения край Златния рог

.

Глава от бъдещ, недовършен още роман на Хасан Ефраимов

.

Мразя празници. Не са направени, за да тачат Всевишния. Ако не изричате лъжи, или не крадете и не убивате, за Него ще е най-големият празник. Празниците са измислени, за да се наядат бедняците. За да отделят пари от оскъдния си бюджет и за да ги насочат към касите на богаташите. Човешкият егоизъм и себичност прозират зад тях. Поне да не се напивахте на Коледа, Великден или на някой от Байрамите! Как тогава да ви обича Той? На християнските празници духвам за Истанбул. На мюсюлманските дори не припарвам в Турция. Бягам далеч от суетата, прегръдките, целувките, усмивките и лъжовните слова, изричащи се тогава.

– Честито на теб. Аз не празнувам Коледа – припомням на честитилите ми.

– Ама… как?

– Така, как. И Великден не празнувам.

– Е, поне имен ден?

– Нямам и имен ден. Всеки ден е имен ден, щом си се събудил заранта.

Повечето стоят и зяпат с отворена уста.

Така направих и този път на Коледа. Да седя и да гледам как лъжехристияни се наливат с алкохол и гърмят бомбички? Не, благодаря. Оставих колата на входа на Истанбул и се втурнах сред множеството от лъжемюсюлмани. В покрайнините все още се намира по някое безплатно място за паркиране. Иначе е десетачка на час. Да речем, че все пак успеете да стигнете с кола до Златния рог. И к’во? Навярно ще паркирате на… коляното ми. Друго си е с Метробуса. Това е нещо средно между метро и автобус. По-скоро е дълъг автобус. Движи се в специално заграден път. Петдесетте километра до центъра на Истанбул, към който са се стремили всички варвари от античността, та до днес, изминава за около час. На много места лепва стотака от раз. Навремето ли? Навремето цареше аристократизъм в Истанбул. Всеки говореше на вие. Сега е пълно с овце, бутащи се по спирките на метробуса, на трамвая и на самото метро. Видях го с очите си. Като ви разправям, че не сме сами. Пошлостта се е настанила навред. Слабите и старите биват смачкани за няма и час. За тях място в света… пардон, в метрото, не е отредено. Напред вървят само умеещите да се бутат. Какво бъдеще очаквате за подобен свят? Лошо гледащи и изглеждащи индивиди. С това е пълен вече Истанбул. Отдавна е превзет от варварите, дошли от Изток – и, вместо да се адаптират към ценностите, постигнати от цивилизацията, те скоро научават и професора от истанбулския университет да се бута в метрото.

Шейтанът е навред. Протегнал е алчни пипала, за да задоволи ненаситната си същност. Усещам го все повече. Той е някъде там, напред, около Златния рог. Колко бяха битките? Днес е тук, утре там. Злото дебне, стаено по булевардите на Вечния град на Изтока. Никой ли друг не те усеща, Сатана? Как стана така, че слепците изпълзяха навред? Нима са толкова крехки устоите на човечеството? Защо така всеки е обявил майка си на търг за пари? Ще успееш ли да ме победиш, нечестивецо? На дамаскинята дали ще устоиш? Острието в ръката ми ще успееш ли да пречупиш? Аз съм готов, Сатана. Чакай ме… Идвам.

– Заповядайте, господине, седнете вие – усмихнаха ми се две млади момичета в метробуса и ме изкараха от унеса, в който бях попаднал. Тълпата ме потиска. Гледам да не комуникирам с нея. Затова винаги си мисля за нещо мое.

Красавици! Възмургави туркини, с чаровни погледи. Бяха облечени по европейска мода, както и 90 % от хората наоколо. Тесни дънки, подчертаващи хубавите им бедра. Едната с кестенява коса, другата изрусена. Издаваха я тъмните вежди, но лицето й бе прекрасно и русото й отиваше.

– На старец ли ви приличам? – забих ги на момента.

– Не, но… все пак.

– Мога да ви нося на гръб от тук, докато ви омръзне, и то двете едновременно – продължих със заядлив тон. – Мога да копая цял ден в градината, докато вие си оправяте маникюра. След това мога да разтоваря цял камион с цимент. Вечерта мога да ви заведа на вечеря на свещи и да пия, докато вие не паднете под масата. Ако имате сили, мога да ви заведа и на дискотека. Обещавам ви да не сядам до сутринта. После и двете ви мога да… изпратя до вас, пеша. А вие ми предлагате местата си в автобуса.

– Съжалявам, мислех, че сте пенсионер, господине – сконфузи се едната.

– Баба ти е пенсионерка, красавице.

И тримата едновременно, като по зададен сигнал, се засмяхме. Гласовете ни изкънтяха, надвивайки шума на двигателя на чудото на техниката, наречено метробус. Момичетата седнаха отново на местата си, благодарни на съдбата, че до тях не е някой пенсионер, заради когото трябва да ги отстъпят, а мъж в разцвета на силите си, въпреки побелялата си коса.

– Не сте тукашен, господине. Европеец сте – обади се не след дълго момичето с кестенявата коса. – И турският ви е много смешен.

– Мене ако питаш, вашият турски е смешен. Половината ви думи са на английски, френски и немски. За арабските и персийските дори няма да споменавам.

– Нима ги владеете всички тези езици?

– Човешкият език не ми е чужд.

– Не казахте откъде сте – отказа се от дискусията за езиците красавицата, но не налетя на по-лесна тема.

– От горите, които са на север и далеч оттук.

– А как се нарича вашата гора?

– Лудата гора.

– Ха-ха-ха… Лудата гора. И много луди ли има там?

– Аз стигам.

– Ха-ха-ха…

Стана ми някак приятно да бъбря с тези две момичета. Бяха съвсем деца още. Опитваха се да се правят на големи, както всички младежи по света, но детската наивност ги издаваше. Трябваше ми само поглед, за да разбера това. Можеше да ги изгълтам подобно десерт на всяка една тема. Дори не подозираха, че има толкова много места, от които аз се бях завърнал отдавна, а те току-що бяха решили да се насочат към някои от тях. Нещо повече – можеше да вляза в самите им глави, без даже да се усетят. Мислеха си, че са красиви. Единствено това имаха и с красотата си бяха тръгнали да покоряват света. На колко красавици бях отнел душите, дори не подозираха. Не са били родени още, когато аз… Затова не живеят вечно хората. Идва момент, в който се превръщат в конкуренти на самия Бог.

– А какво правите в Истанбул, господине?

– Ловувам.

– Ловувате?

– Да, ловувам.

– Но тука дивеч няма.

– Глупости! Две зайчета дори са пред мен.

Смехът на момичетата отново изкънтя и се понесе из метробуса. Хората, учудени, повдигнаха глави и всички погледи се насочиха към нас.

– Ама, вие сте голям лъжец, господине – възмути се и русото момиче, когато най-накрая спря да се смее.

– Аз не лъжа никога.

– И защо не лъжете?

– Забранено ми е да лъжа.

– И кой ви забрани?

– Оня, който ми позволява да дишам.

– Нищо не се разбира от думите ви, господине.

– Защото не сте внимавали в час.

– Уж не лъжете, пък отговор досега не сме получили на нито един въпрос.

– Ми, като не знаете да задавате въпроси.

Метробусът напредваше добре. Преди всяка спирка нежен дамски глас съобщаваше на турски и английски имената им, а също и връзките, които могат да се направят. С пуфтене возилото набиваше спирачки и веднага отваряше врати. След кратка блъсканица, вратите изсъскваха и нежно се затваряха. Тогава чудовището, поело новите пътници в утробата си, потегляше с адски грохот. Да, оня нещастник, шофьорът, не жалеше изобщо машината. Усещах как педалът на газта е натиснат винаги до дупка. Ако беше мой шофьор, щях да го уволня на минутата, но навярно гонеше график и секундите му бяха разцепени на две. На един голям завой успях да видя десетки возила пред нас и още толкова, които ни преследваха на метри разстояние. Така целият път на метробуса се бе превърнал почти в непрекъснат керван. Да, в големия град времето струваше пари. Беше ми много интересно да видя, какво ще се случи ако някой от конвоя пукнеше гума. Навярно щяха да го избутат така, както си е с пукната гума, но дотогава щеше да се е образувало задръстване чак до българската граница.

На една от спирките навалицата беше особено голяма. След адско бутане някаква жена на средна възраст успя да се докопа до вратата и накрая се качи по стълбите. Стоях прав точно до входа, но отначало не я забелязах. Това стана непосредствено преди автобусът да тръгне, когато тя се развика към някакво момиче, останало на спирката.

– Качвай се… Качвай се… – крещеше неистово жената.

– Не мога да мина – отвръщаше й момичето.

Някакви младежи, чакащи явно метробус за друга дестинация, бяха препречили пътя. Младото момиче се опитваше да пробие, но безуспешно, а онези нямаха и намерение да помръднат. Точно тогава звънна звънецът, предупреждаващ пътниците, и вратите изсвистяха, тръгнали да се затварят. Там е така – който успял, успял. Който не е успял, да е успял. Дори не се замислих, а подложих огромния си ботуш. Да, забравих да кажа. В Истанбул през зимата всички ходят с летни обувки, защото зима просто няма. С изключение на мен, дошлият от снеговете. Другото крило на вратата подпрях с тяло. Тя се помъчи няколко пъти неуспешно да се затвори и безславно се върна назад. Звънецът пищеше като полудял, но на отворена врата шофьорът не смееше да потегли. За стандартите на Турция, където е пълно с азиатци, се смятам за едър човек. Спуснах се над младежите и просто ги разделих на две. Хванах с една ръка момичето, а с другата найлоновата торбичка, която държеше в ръка, вдигнах ги и над главите на младежите ги замъкнах в автобуса. Всеки ден работя по няколко часа тежък физически труд и това не беше никакъв проблем. В последния момент, преди да се затвори вратата и потегли метробусът, от височината на стъпалата играх един забранен във футбола, но не и в кикбокса ритник, на някакъв нагъл младеж, който се правеше на велик пред делиорманския ми ботуш. Но разбира ли ти селски ботуш от подобни неща? Едва ли друг път оня ще го повтори.

Пътниците в автобуса заръкопляскаха, а най-активни бяха двете ми красиви приятелки.

– Какво носиш в тази торба, красавице? – изрекох на момичето, спасено в последния момент от мен.

То срамежливо наведе глава и не изрече нищо, а за торбата бях сигурен, че е пълна с камъни. Дотогава не знаех, че найлонова торба може да издържи подобна тежест. Беше слабичко момиче. Възмургаво, както повечето тук. По принцип, хората в големите градове са отракани. Видели са и две и двеста още от деца, но това не беше от тях. Можех да се обзаложа, че е дошло съвсем наскоро някъде от Изток. Беше пораснало сред поля и гори, поемайки истински въздух в дробовете си, а не боклука на мегаполиса. Да, бях сигурен в това.

– Благодаря ви, господине – изфъфли майката на момичето.

Тогава я погледнах. Усмивка беше озарила лицето й. Дори не разбрах как целият изтръпнах от нея. Сякаш усмивката й се впиваше някъде в мен и ме караше да се парализирам. Изведнъж ми стана топло и започнах да се изпотявам и задушавам. Една от новите ми приятелки отвори прозореца и вятърът ме лъхна в лицето.

– Къде съм я виждал тази усмивка? Къде? – повтарях си през цялото време.

Въодушевени от случката на спирката, красавиците подеха нов разговор.

– А вие какво работите, господине? – запита русокосата.

– Нали в казах, ловец съм – отвърнах й веднага.

– Ловец, а без пушка!

С пушка в Истанбул? Да, за да бъда застрелян още на втората крачка. Зад всяко минаре дебне снайперист, а те там са безброй. Как мислите, че се справят с толкова много терористи? Всеки съмнителен се обезврежда на момента, а някой с пушка в ръка би получил куршум в средата на челото, точно между двете очи. Иди разправяй после, че не си терорист, а ловец. Някакъв нали се опита да си извади носната кърпичка от задния джоб при разговор с полицаи. Беше точно пред „Света София“. Там си го и надупчиха, подобно на решето.

– Не преследвам дивеч, госпожице – отвърнах с нежелание.

– А какво преследвате?

– Преследвам злото.

– Злото?

– Да, злото.

– Вие сте много интересен човек.

– Всички така разправят.

– А защо преследвате злото?

– Все някой трябва да го прави. Иначе, ако злото се шири свободно, представяте ли си какво би се случило със света?

– И като срещнете злото?

– Ще го напъхам в табакерата на дядо.

– В табакерата на дядо ви?

– Да, в табакерата на дядо.

– А ще успеете ли?

– Щом дядо го е направил.

– А ако злото не се подчини?

– Ще го съсека със сабята на дядото на дядо.

– Не ви ли е страх, господине, да се изправите срещу злото?

– То на това разчита. Но, ако намериш сили в себе си, за да го направиш, никога не си сам. Тогава всички добри сили на света се втурват да ти помагат.

– Тези, добрите сили, много ли са?

– Повярвайте ми, много повече и по-силни са от злото.

Пристигнахме на спирка Джевизлиба. Някога навярно там е имало лозе с орех по средата, както уточняваше името, но те отдавна бяха заминали в небитието. Сега имаше само бетон. А също и трамвай, на който се прехвърли,х за да продължа към Златния рог. Моите приятелки също го направиха.

„Дано не дойде и оная с гадната усмивка“ – изрекох си наум. Но тя вече се бе качила на трамвая и даже ми се усмихваше през прозореца. Изглежда, сякаш целият свят се бе насочил към моята дестинация, след като забелязах и мълчаливото момиче с тежката найлонова торбичка. Не след дълго трамваят скръцна с железните си копита и ние поехме към стария град. Мястото, заради което се бяха водили толкова много битки. Минахме през портите на външния град, заредиха се Истанбулският университет, Медицинският университет, а скоро и Синята джамия, и „Света София“. Бях минавал стотици пъти по тези места сам, а също и с приятели, дошли на екскурзия. Районът ми бе познат. След няколкостотин метра беше Високата порта, управлявала толкова дълго половината познат мир и накрая сама заминала в небитието, както всичко на този свят. Но аз нямаше да ходя там сега, затова трамваят пое покрай водохранилището, в дъното на което се намираше статуята на Медуза, обърната с главата надолу, за да не може да погледне никого в очите. Скоро се извисиха и каменните стени на Гюлхане. Улицата съвсем се стесни и минувачите вече бяха досущ до самия трамвай. Той по-скоро пълзеше по баира надолу.
В този момент усетих миризмата. Отначало едвам я долавях, но ставаше все по-силна. Последва трясък на трамвая, като че ли сменяше коловоз, и светът пред очите ми се завъртя ненадейно. Тогава съзрях и войниците, катерещи се по стената. Бяха войници, облечени в старинни метални доспехи. В ръцете си държаха полумесец. Отгоре, на стената, имаше други войници, стискащи огромни кръстове. Войниците се срещаха на върха на стената, полумесецът и кръстът със стържене и свистене се удряха един в друг и не след дълго поредният войник политаше надолу. Кръв се стичаше по стената. Затова бях усетил и миризмата й. Навсякъде бе осеяно с трупове, навярно бяха хиляди, а виковете и крясъците се чуваха навред.

– Боже… – усетих се, че изричам.

Бях на самото бойно поле. Трамваят бе изчезнал някъде далеч в бъдещето. Войниците препускаха покрай мен, а дори не ме забелязваха, увлечени в битката между полумесеца и кръста.

– Престанете… Защо го правите? – провикна се някой с моя глас. – Защо продължавате да се убивате? Толкова ли е важно какво носите в ръцете си – полумесец или кръст?

Но никой не ме чуваше. Тогава, там, осъзнах за вечната битка, продължаваща и до днес. Ако не бяха кръстът и полумесецът, щяха да бъдат измислени други атрибути, навярно кръг или овал. Можеше да е дори квадрат. Просто това нямаше никакво значение. И хората щяха да продължат да воюват за тях. За един миг само осъзнах предопределеността на изхода от битката. Тя нямаше да спре никога, докато и последният войник не погинеше в нея. Кръвта продължаваше да се стича по стената. Скоро потече и по пътя и пое към морето. Видях и Златния рог. Целият бе почервенял.

– Кръвта ще потече към Златния рог. Видях я… Кръвта… – усетих се, че викам.

И друг път бях попадал в подобни състояния. Минало и бъдеще се преплитаха и смесваха. Времето объркваше своя ход и потичаше в хаотични посоки. Картини от бъдещето изплуваха, подобно на призрачни кораби, носени по вълните на времето. Често крачех сред трупове, а кръвта беше повсеместна. Живеех с проклятието си да виждам бъдещето, без да го споделям с никого. Нямах представа кога ще настъпи, но винаги се случваше в най-неподходящия момент. Кръвта на делиорманската пророчица Сибила, превърнала се в баба Себиле, говореше в мен.

Над мен се бяха надвесили десетки хора. Питаха ме нещо. Показваха ми различни знаци.

– Господине… Господине… – започнах да долавям думите на мъже, облечени в бяло.

– Кръвта… Златният рог… Ще почервенее… Бягайте… Махнете се… – продължавах, но никой не ми обръщаше внимание.

Не след дълго осъзнах, че се намирам на брега на Златния рог. Площадът бе пълен с хора. Навярно бяха милиони, плъзнали подобно на мравки. Наблизо имаше автобуси на Червения полумесец, чакащи доброволци за даряване на кръв, но пред тях бе пусто. Огромна опашка от близо 500 метра се бе извила за лотарийни билети. Хората чакаха търпеливо.

– Боже, какво бъдеще очаква този свят? – изрекох и станах.

– Господине… Господине, трябва да ви заведем в болницата – крещяха след мен лекарите, които бяха надвесени над мен, но дори не им обърнах внимание.

– Махнете се… Махайте се – развиках се към тълпата. Вървях, блъскайки се в хората. Крещях им в лицата, но никой дори не ми обръщаше внимание.

– Махнете се… Златният рог ще почервенее. Махнете се… – провикнах се още хиляди пъти, но без ефект.

– Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – изрекох и се насочих към тоалетните.

Огромна опашка се бе извила и там.

– Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – повтарях, но никой не ми отстъпи реда си. Когато най-накрая влязох, пред мен, на мивката, стоеше някакъв дребен човек. Дълго си ми ръцете. Трябваше да е приключил отдавна, но той продължаваше да стои там и да ги търка. Прави го навярно цяла вечност. Едвам се сдържах да не пристъпя към него и да го избутам от мивката. Най-накрая привърши. Обърна се към мен и ме погледна право в лицето. Отначало видях само чертите на някакъв азиатец. После ми се усмихна ехидно. Злобата на целия свят беше събрана в тази усмивка. Побиха ме тръпки и ледена вълна премина през мен. Беше същата усмивка като на онази жена от метробуса. Изведнъж го познах. Това беше той. Самият Шейтан. Стоеше право пред мен. Гледаше ме в очите и ми се хилеше противно. Ненадейно изчезна по стълбите нагоре. Последвах го веднага. В момента, в който се изкачих на повърхността, съзрях момичето с найлоновата торбичка. Беше приклекнала на средата на площада, сред множеството. Тогава вече осъзнах всичко.

– О, Боже… – се провикнах и хукнах към нея.

Тя посегна и сграбчи някакъв бутон.

– Недей… Не го прави… Недей… – виках постоянно, бягайки към нея.

Момичето повдигна глава и погледна към мен.

– Недей… Не го прави… Недей… – продължавах да крещя, протегнал ръце към нея.

Така и го натисна – гледайки към мен.

Слънцето слезе на земята. Ярък пламък обхвана целия площад. Адски грохот огласи околността. Нещо ме удари в гърдите, отне ми дъха и аз полетях назад, подвластен на силата, дошла от дебрите на пъкъла. После настана тишина. Не се забелязваше никакво движение. Само огромен облак се издигаше над Златния рог. След това съзрях неща, разхвърляни наоколо, докато не осъзнах, че това са просто хора на парчета. Десетки ръце и крака, разпръснати наоколо. Пред мен лежеше разполовеното тяло на русокосата хубавица от метробуса. Очите й гледаха нагоре, неосъзнали още това, което се бе случило. До нея беше долната част от тялото на приятелката й. Кръв бе потекла навсякъде. Бе поела надолу и се вливаше в Златния рог, целият почервенял. Опитах се да се помръдна, а не можах. Лежах в някаква хлъзгава каша, попила навред. Пробвах да изкрещя, но и устните ми също не ми бяха подвластни. Само усещах как поемам дъх на пресекулки. Тогава пристигнаха линейките и полицаите, почти едновременно. Виждах само как проблясват лампите им, но не чувах нищо. Някакви санитари ме гледаха ужасени. После ме хванаха за краката и ръцете и ме положиха на носилка. Тогава погледът ми случайно се насочи към разполовените ми гърди. Видях сърцето си да тупти и да подскача на воля. Можех да го докосна, стига да успеех да помръдна ръцете си. Понесоха ме към линейката. Носилката се напълни с нещо топло. Беше моята кръв. Плувах в нея. Видях отново и Шейтана. Стоеше на брега на почервенелия Златен рог. Усмихваше се. Пресегна се към мен. Достигна до самата ми душа с нечестивите си ръце. Стана ми студено, студено… Разтресох се целият. За последно видях сърцето си. Изтуптя уморено за сетен път и замря.

.