.
Има една махала в родния ми край – Западния Балкан, която се казва Селище. То действително е селище, защото има къщи и хора живеят там. Или по-скоро живели са. Между тях се откроява една стара къща, боядисана в тъмносиньо. Тя някога била построена от местния богаташ, който знам, че имал мандра. Името съм забравила. Но аз също съм потомка на местен богаташ – дядо Джуна. Описан е в книгата „Светлините на Ком“, чийто автор е бащата на Мартин Карбовски.
Защо от него ли? „Съграждани“ сме.
Трохите на това богатство все още достигат до нас, многобройните му наследници, под формата на запуснати ливади и буренясали ниви. Двете „богатства“ завършиха по един и същи начин – като писарушки в едно окаяно предприятие за кожени изделия. Майка ми и синът на другия чорбаджия работеха в съседни канцеларии.
След тази махала има един сипей и след него следва местността Краймир. Аз имам много спомени от нея, които се изменяха във времето и го отразяваха. Като дете ходех там с чичо ми Кольо на коситба или на пластьене – така казват на събирането на сеното. Уж да помагам. А за мене беше радост и веселие. Работеха братовчедките ми, много по-големи от мене. Но това никога не беше само работа, беше и празник, за който се правеше специално приготовление. Чичо ми правеше овченик, сварено гъсто овче мляко със сол, качамак и пържено от яйца, сирене и масло. А помня веднъж, след събирането на сеното, решихме за удоволствие да спим на купата сено под звездите. Там звездите са като фенери. Ясно се вижда спиралата на Млечния път, която се върти и измества през цялата нощ.
После пораснах и вече споменът е друг. Тази ливада я изорахме и засадихме картофи. Те се раждаха в изобилие и баща ми ги прекарваше в багажника на една могъща „Волга“ до къщата ни.
Най-силният ми спомен обаче е юни месец. Юни месец всяка тревичка на Краймир цъфти и благоухае, небето е синьо и високо, а душата е като част от този мир/свят.
Много пъти в тежките зими си спомнях юни на Краймир с носталгия.
А какво е общото между всичко това?
Сипеят между Селище и Краймир.
Когато се загледа човек, ще открие там фосили на отдавна изчезнали морски същества. Най-често са вкаменели спирали. Също като Млечния път.
Могъщата планина е била дъно на море.
Някога.
Какъв по-добър символ на вечността?
И, ако вечността е безкрайна, то самата тя е само един миг от безкрайното време.
Време, в което ние, смъртните хора, разполагаме със собствената си безкрайност – нашия живот.
И в тази безкрайност може да бъдем море, балкан, купа сено, Млечен път или юни месец.
.
Лилия Джунова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Лилия Джунова е родена през 1966 г. в София. Завършила е гимназия в родния си град и „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава „Български език и литература“ в едно столично училище. Четенето за нея е удоволствие, литературата и езикът – призвание. За себе си казва, че е родена между две епохи и че една от първите й детски мечти е била да няма граници – хората да могат свободно да отиват там, където искат. А по-късно, след като границите са паднали, е осъзнала, че част от границите са в самите нас. Не успявайки да намери себе си в новото време, е преминала във вътрешна емиграция и е започнала да пише. Освен другите си текстове, има един написан и неиздаден още роман. Авторката споделя: „Имам нужда да разкажа за един живот, за живота на едно поколение, което цени почтеността и духовните достижения, но на което така и не му беше даден шанс и трябваше да се бори за хляб и вятърни мелници.“
.
