.
Из сборника с разкази на Ивелина Радионова
„Йова разказва“ (изд. „Колор Принт“, 2018)
.
Вратата отвориха двамина – мъж и жена.
– Дал ти Бог добро, бабо Ермино! – почна мъжът.
Жената до него мълчеше. А хубава беше, картинка, ала с обездвижена, превързана ръка.
– Да дава и на вас! – отвърна лечителката. – Ха, речете си имената, де!
– Аз съм Начо. Жена ми я викат Гълъбина. Що ти са имената ни?
– Аз, Начо, людете ги помня по име. Името на човека е ключ към съдбата му и по име душата му викаш в труден час. Та трябва да зная имената ви, та душите да ви отключа. Как инак ще ви лекувам, а?
– Чорбаджии сме ние. Пред другите сме. Но се научихме, че златни ръце на чакръкчийка имаш. Та от
хубаво не сме дошли, болката ни доведе.
– Пред болката всички са равни, чорбаджи. Чакръкчийството не е занаят. Гадателството и знахарството – също. Иска се голямо сърце, мерак се иска. Някои вият, пищят от болка, други са обездвижени. На крака съм ги вдигала, преродени съм ги изпращала. Кажи ми сега що й е на жена ти.
– Ръката й изкълчена, та да я наместиш.
Доближи се старицата до чорбаджийката и внимателно почна да развива парчетата плат, с които беше превързана ръката й. Знаеше, че кога човек е болен, кръвта му се съсирва на някои места по тялото. Там трябваше да се разтрие, та да се раздвижи кръвта. Викаше на тая работа „обръщане на кръвта”. Тия места натисна сега Ермина, чорбаджийката първом извика от болка, сетне глухо изпъшка и млъкна отново. Само очите й издаваха мъката.
– Леко пипай, мари! Ще я осакатиш – скара се чорбаджията.
– Ти леко ли пипа? Не мож’ ме излъга мене. По лицата ви чета. Бил си я. Сиромашка си я взел жена си. Дето се вика, от калта в двореца влязла и търпи. Че е хубава, хубава е, като за три жени! Вярно, спор няма. Но бездетница. Такваз е станала и затуй я биеш. Ръката ти, дето трябва да милва, удря. И ратайчетата си налагаш с пръчка. На таквиз като тебе деца не се полагат!
– Ти коя си да ме съдиш, ма? – ядоса се Начо, но се усети и продължи по-меко: – Кравата с теленцето ще ти дам, само ни излекувай. Тя рожба да добие, аз да оздравея.
– А тебе що ти е? Я какъв търбух си отпрал! Другите за единия самун се трепят. Ти имаш много и мислиш мечката за пъпа си хванал. Сербез си, голяма работа, няма що…
– Задъхвам се. Въздух ми не стига. Страх ме е сърцето ми да се не пръсне. Ха да ми лееш един куршум, да видим какво ще си покаже!
– Това не е болка за умиралка. От що те е страх, бре? Някой да те не измами, да ти не вземе имането? Що ти се свидят жълтиците? В гроба ли ще ги носиш? Ни дете имаш, ни коте. Кой ще жали за тебе, кога си затвориш очите, а? Ще ти кажа: никой! Аз куршум ще ти лея, само зарад жена ти. Невинна е тя, покрай тебе страда – редеше Ермина и шеташе бърже. Сложи медник на огъня, пусна в него оловото да се разтопи, сетне го пресипа в друг медник със студена вода. Оловото първом се пръсна, сетне се събра на топчица. Топчицата заприлича на човешка фигура.
– Права бях. От човек те е страх. Изстине ли оловото, ще ти го завия грижливо в хартия.
– Що в хартия? – попита чорбаджията.
– Щото тъй! В дреха ако е, дрехата попива злото. Тебе черна магия ти е сторена. И проклятие ти виси над главата. Може да иде от майките на ратайчетата, дето си бил. Ще спиш върху оловото три нощи и след туй в течаща вода ще го хвърлиш. И на кръстопът може да го оставиш – знахарката сложи парчето до чорбаджията. Взе го той, заоглежда го и продължи да пита:
– Няма ли да ми баеш, Ермино?
– Уплахът се лекува с баене. Но има болести, дето са по-силни от думите и от куршума. Заречи се само добрини да струваш и ще се оправиш.
– И само туй?
– Ти да не мислиш, че е толкоз лесно? Злото сърце трудно се обръща.
– Хвърли боба, да науча кога ще умра поне!
– Ха-ха-ха-ха, що ти е да знаеш? Човек не бива да знае туй. Инак все за гроба ще си мисли. И друго не бива да знае: колко пъти ще обича и колко пъти ще мрази, догде е на тая земя. Всеки трябва да се запита зарад що живея, кое в живота ми е най-хубавото, най-смисленото.
– Стара си, мъдра си – издума Начо и остави кесия на софрата.
– На пода, чорбаджи, не на софрата! Там, где хлябът седи, не бива да се слагат пари.
Начо премести кесията стреснато. Гълъбина, жена му, се повдигна да си вървят. Но чакръкчийката й направи знак и се обърна към чорбаджията:
– Най-голямата благословия ни е, че дишаме. За нея трябва да сме благодарни. Един път се мре, Начо. Дважди, трижди никой не умира. Честичко живеем един и същи ден за стотен път, все едно и също струваме. Трудно се престрашаваме на промяна и радостта си пестим. Да има, като бели пари за черни дни. Излез сега, жена ти ще остане още малко!
Замислен излезе тоя, дето вдигаше ръка да удря. В ръката си стискаше оловото, а в мислите – мъдрите думи. Ермина изчака да хлопне вратата от външната страна и повторно се доближи до бездетната. Пак разтри ръката й, подир туй се наведе над корема й и почна да бае мълком. Запалената за двамината свещ потреперваше на свършек и дълголетницата каза:
– Ако птица счупи крило, Гълъбино, то заздравява, но птицата не литва вече. Все едно две дисаги болка тежат на заздравялото крило. С човека не е тъй. Неговото крило заздравява. Ръка, нога – заздравява. Виж душата е друго нещо, душата трудно се лекува.
– Можеш ли да ми помогнеш, стара майчице? – примоли се Гълъбина.
– Може и не може са братчета, чорбаджийке. Добра жена си! Нищо, че душата ти е стъпкана. В бодливо
кожухче се е свила, да се пази. На кестен е замязала, трябва да се разпука. Девесил ще засадиш в двора! Лющян му викат някъде. Ако няма кой да ти даде да си завъдиш, аз ще ти намеря. Девет сили има той и гони лошото. Че и любов носи. Да знаят булките, че ако го зашият в сватбената си премяна, ще омагьосат либето да ги обича за цял живот, все тъй ще правят. Бучни поне два корена в пръстта! И пей! Пей, Гълъбино! Камъкът се пука, песента пребъдва. Ще заклокочи река от радост в гърлото ти, ще те улови лека-полека веселото. Песента докарва лекотата, а с лекотата иде и вярата. Вяра трябва да имаш. Тя ще докара любовта, че без нея пък нищо не става. Повярва ли сърцето ти, ще заченеш.
– Сполай, стара майко! Мисля си да ти донеса една дълбочка тава. От мама ми е. На нея ми напомняш ти, че едно време, преди да я прибере небето, тя с мълчана вода цереше животни и изсъхнали овошки. Само тавата ми остана от нея. Лани ми я калайдисаха циганки. Ама като гледам, ти време нямаш петмез да вариш. Зер твоето не е проста работа – кости да наместваш, души да цериш. Аз ще ти сваря. Твойто време е наречено на другите.
– Умница си, Гълъбино! На умния му стига една дума. На глупавия и хиляда да му речеш – все тая. Родиш ли, проходи ли чедото ти, донеси ми петмез! И повечко зеленко хапвай! Лапад, копривка, магданоз… хич да не те е страх, че на овца ще замязаш! В зеленото е истината, в него е
чалъмът. Мръвките остави на мъжа си! От мене толкоз, от Бог повече! Ха, върви си с добро, че и други чакат вънка!
Пладне стана. Ермина излезе в двора въздух да си вземе, да си почине малко и видя да се задава пушилка в далечината. Скоро пушилката, дето представляваше каруца с тикви, спря пред къщата й. Коларят беше тръгнал да ги кара към пазара, ала кръста си беше сецнал, догде товареше. Болеше го мястото, шибаше коня, чак му се приплакваше от болка. Зад гърба му тиквите, приготвени за продан, подскачаха и срамливо чакаха на плет да седят.
Посрещна го знахарката:
– Слизай долу и тръгвай подире ми! Ще прередиш другите, аз разрешавам.
– Сполай! – каза мъжът и бавно слезе от каруцата.
Накуцвайки последва Ермина. Посочи му тя где да легне и взе шишенце с ракия да разтрие болното място.
– Как те викат?
– Горан.
– Е, Горане, навреме те е стигнала болката. Нито е късно, нито е рано, навреме е – хортуваше старицата и налагаше болното място със зелеви листа. Мъжът пъшкаше неспирно, но тя продължи: – И сдъвкан тютюн помага. Надвиснало е над тебе злото, в кръста те е ударило. Име си има – самотия. А разболее ли се от самотия, душата заздравява бавно. Не е като раната, коричка да хваща. Печална ли е, смълчава се, дели се от другите. Душата угода не търси. Душата си търси еша. Инак речено: човек търси такъв, дето му е близък по кръв, по сърце, по съвест, спътник да му стане. Стегни се! С тия тикви право към село Пирне. Там ще си намериш еша.
– Как разбра, че жена си търся? – попита Горан, кога болката леко го отпусна.
– По очите ти личи. Търсят, питат. Избираш ти. Не харесваш коя бъде и тъй е редно. Капризна е душата,
нейното си иска. Твойта е дваж по-капризна от другите души, но скоро ще се успокои.
– А ще намеря ли късметя, бабо?
– Ти жито в огън си хвърлил лани, пък за късметя питаш. Грехота е! Ще трябва и с миналото си да се сдобриш на ранина, догде слънце е още по ризка, маленко да е. Почерпушка иска. Я чаша мляко, я парче сирене…
– Бабини деветини са туй! Подиграваш ми се, а уж си стара жена!
– Що ми е шега да си правя с болник? Виждам, станало е нещо, кога си бил дете, и от тогаз се питаш що Господ не е милостив към всеки. Аз ще ти отвърна: милостив е, щедър е! Ти не му видиш милостта и той ти взема и туй, което имаш, щото не го цениш. И не ти дава желаното. Има ли небе над глава, човек не бива да се отказва, а ти си се отчаял. Отчаянието те ръфа и ако сега реша куршум да ти лея, оловото ще замяза на куче. Че отчаянието е куче, лае и хапе.
– Кога ще почне да ми се дава? Кога ще имам мечтаното?
– Кога се смириш, кога с туй, що е било, се помириш и го забравиш. Колко лета лежат на гръбнака ти?
– Трийсет и пет.
– Сега помисли на колко се усещаш. На трийсет и пет ли си или на сто? Мъж в средна възраст или старец? Отговориш ли си, сам ще знаеш що да правиш оттук нататък в живота си, как да го редиш. И стига си дирил карфица в сено! Месечината ще полегне върху копата, тя ще я намери. Еша ти в Пирне те чака. Полежи в каруцата малко и карай натам! Хайде!
След коларя влезе прегърбена жена. Ермина запали нова свещ и попита:
– Как те зоват?
– Манда.
– Що си дошла, Мандо?
– За съвет бих път до тука. Гръбнакът ме боли, на изкривяване отива. Лек, ако има някакъв, кажи ми го!
– Във всяка къща ред си има, Мандо. В твоята всичко е под конец. Не даваш копче някой да премести на друго място. Докога все ти ще командваш, мари? Хайде отстъпи и на другите малко! Носиш всичко на гърбина, затуй те боли. Ще дойде ред да не можеш повече да я товариш. Да паднеш ли искаш?
– Не ща.
– Е, кат не щеш, ще ти се наложи да поседиш малко. Господ си знай работата! Почини си поне за ден, работата разпредели между домашните си и от гърба ти планина ще се смъкне! Не ти е догоряла свещта още, ама вънка чака момченце от орех паднало. То да влезе!
На ръце го носеха момченцето. Татко му го беше прегърнал и понесъл, все едно е перце, а майката, кършейки ръце, се примоли:
– Моля ти се, помогни му, бабо! Падна от ореха преди час време.
– Ще го лекувам. Донесете ми кромид, сол и нещавени ярешки кожи! Ще наложа ставите с лук и сол, ще увия в кожа коленете и кръста – погалвайки момченцето по чело, нареди знахарката. – Синьо, посиняло си, бабиното! Здраво си се натъртило, ама баба ще ти помогне. Потърпи! Сега майка ти ще остане тука, догде лежиш в къщата ми, да седи край тебе, а баща ти ще иде да донесе туй, дето поръчах. А тоя орех да го отсечете! Преди време, ако сте правили ликьор от зелените му плодове за цяр и ако сте пълнили по три чувала есенес, то оставите ли го, кухи орехи ще ражда. Мъртво е туй дърво и огън си проси. На негово място ще засадите ново. – И, обръщайки се към бащата, продължи да напътства: – Повече ще си вардиш чедото от днес насетне! Отивай сега и празен да се не връщаш! Кожи, кромид и сол. Най-важна е солта. Тя загрява и отпуска стегнатото тяло, синините и отоците лекува. Запомни ли?
– Запомних, бабо – повтори мъжът и тръгна час по-скоро да изпълни заръката.
Свикнала все тъжни очи да я гледат, чакръкчийката почна да счуква някакви семена и билки в хаванче. Счукваше и говореше уж на майката на падналото момченце, а всъщност на себе си.
– Умножиха се болестите, не е като едно време. Много болен народ се навъди. Кому тялото болно, кому – душата. Идват люде стари и млади, бедни и богати, пробвали какви ли не илачи, без да получат изцеление. Ако се борят – с тях съм, страдат ли – страдам и аз. Има такива, дето са погребали най-свидната си мечта. Има и такива, дето през много изпитания са преминали, но човещинката си кътат. Има и такива, дето носят примка на шията. Тия, последните, се научават да ценят и глътката въздух, и капката вода. А примки в живота, колкото щеш. Стягат, стягат, не пущат. Някои нож ги разсича, други – едничка дума. Онзи ден идва един, за хаджилък се готвел. На Божи гроб иска да иде, пък болен, болен… да падне, не мож’ стана. Не му идва на акъла да отвори сърцето си за молитва, та да се очисти. Бог да укрепи тялото и духа му и полека-лека мъките да го напуснат, силите му да се върнат. Ама на…
Майката и удареното момченце слушаха внимателно. Детето не разбираше старческите приказки, но майка му попиваше думите като живителни капки. Накрай се осмели да попита:
– Да не те обидя, бабо Ермино, ама странно мирише тука. От где иде тая миризма, като ти си чистоплътна?
– Не ме обиждаш. От болниците е. Понякогаж откъсвам кичур цъфнал здравец и го натопявам във вода. Влязат ли людете, да усетят неговата миризма, заминат ли си – пак аромат на здравец да се усеща. Щото болестта мирише лошо. И всяка мирише различно. И по здравец мога да гадая. Кога е росен, дъхти и се смее – значи хубав ще е денят, много люде ще дойдат, на мнозина ще помогна. Повехнал ли е – лош човек ще ми прекрачи къщата, няма да мога да му помогна. Но днес не дойде ред за здравеца.
Върна се бащата на падналото и знахарката почна да го лекува. Успокои се детето и чак заспа в ръцете й. Спящо го занесоха до волската кола, дето стоеше отпреде.
Последният дошъл за деня беше просяк. Прашен, немощен, окъсан странник. Лошо миришеше. Огледа го Ермина от глава до пети, прецени, че колкото кръпка живот му бе останал, и му запали вощеница.
– Ще ме лекуваш ли, ако ти кажа, че не мога да си платя? Нищо нямам, нищо не ми остана – тихо рече странникът.
– Ще те лекувам. Първо хляб ще ти дам – отговори лечителката и бърже сложи, каквото имаше на софрата. – Яж, наяж се!
– Сполай! От четири дена залък не съм вкусил.
– По-полека яж! Не бързай, ще се задавиш! Зъбите ти са отвикнали да дъвчат, а гърлото да преглъща. На, пийни, да ти минава хапката! – предупреди го тя и му подаде стомна с медовина. Медът й беше армаган от благодарни оздравели люде, на които беше баяла. – Ето и аз ще седна на софрата да вечерям с тебе. Гостенин си ми. Я кажи как ти казват.
– Божин Ножаров. Търговия въртях с ножове, та от там ме нарекоха тъй. Ала ножът е, както другар, тъй и враг на човека. На мене враг ми стана, но туй е дълга история, не е за разправяне.
Ермина топеше залци в простата картофена гозба, поглеждаше мъжа до себе си и мислеше: „Не е случаен човек тоя. Бог се е вселил в него и ми се явява да ме изпита. Да, Божи човек, ала похабен човек. От тия, дето калта под нозете им свети.“ Старицата стана, взе боба и хвърли зърната да му гледа. Окъсаният продължаваше да се храни бавно. Личеше си, че му е сладко.
– В стара къща си живял. Сега, освен змията, свита на кълбо, друга живина в нея няма. Виждам дива ябълка, бръшлян и мъх по портата, че и плъзнала ръжда. Буренясал е дворът, прозорците слепеят и врата издънена зее. В тая къща люде са живели, обичали са се, рожби са тичали. Що си я остаял таз’ къща?
– Не ми провървя в живота, бабо Ермино. Жена ми се спомина, пък деца нямахме. Всичко ми спомняше за нея и се махнах. Отивам нейде за кратко, поседя, поседя, не се задържам дълго и продължавам нататък. Беден съм – от църковна мишка по-зле. Нищо не ме радва вече.
– Що? Кадърен си! Я чакай, чакай… лелееее, че и от стар род си. Потомък на болярина Сеслав.
– Станах тих, неразговорлив. В моя си свят живея. Не ме разбират другите, чудят ми се. Особняк съм.
– Ей, Божине, ние, човеците де, от първа глътка въздух си избираме живота. Даже още в утробата майчина. Човек почва живота си всеки ден отначало и не бива да се бои от неизвестното. Между две въздишки живее. Кога прережат пъпната връв на младенеца, той почва да старее. И с любовта е тъй. Всичкото на тоя свят си има пъпна връв. Ама да те питам аз тебе – що като ти прерязаха отгоре пъпната връв на любовта, поиска и ти да мреш? Що все за гробищата мислиш?
– При жена си искам, бабо. Тя ми беше радостта, тя ми беше имането.
– Жив си. Не ти е време явно. Живият е длъжник първо на себе си. Да е добре, да стори нещо полезно или нещо хубаво. А ти? Я какъв си брадясал, измършавял! На какво приличаш? Мъж ли си или купчина кокали? И болестта ти виждам. Нищо, че с парцали я криеш.
Божин, който се бе нахранил, ахна от объркване. Вярно я хвалеха старицата от единия край на България до другия, имаше защо. Ермина го усети и продължи:
– Треволяци разни ражда земята ни. Бабино ушенце, мащерка, мента, тинтява, чет нямат… Но има билка, дето кръвта пречиства и за рани помага. Викат й Змийско мляко. Расте по каменливи и сенчести места. И в моята градина е покарала. Тя ще ти помогне. Гледам кожата ти, цялата е на люспи. Пресен сок от тая билка ще те излекува. Нощес ще преспиш в другата одая, а утре заран ще ти набера от Змийското мляко.
– Жива да си, Ермино! – наведе се Божин да целуне ръка на старицата, но тя я издърпа.
– Не ми целувай ръка! Ти си по-горен от мене. Целунат си от Господ и, дето се вика, можеш да връзваш здрача за вишната, ама не го знаеш, де.
– Как ще ти се отплащам, бабо?
– Излекувала съм стотици тежко болни. Кой колко има, кой колко даде… Припечеленото не броя и не харча. Заделям на една страна за градеж на черква. И не държа всеки с пара да ми се отплати. Кога нямаш пара, може друго да дадеш – една благословия, една молитва за къщата
стигат. Ха, върви оттатък да ти постеля да си легнеш! Да поспиш, утре ще я мислим и редим – каза Ермина. Натъкми гостенина си, който се покри с черга и млъкна.
Навън нощта се бе спуснала ниско, омайни билки да бере и да подслушва сънищата на човеците. И месечината слезе, да й умие лицето знахарката. Претърколи се след туй и се вдигна пак на небето да свети. Уми си очите и чакръкчийката и си легна. Бърже трябваше да се наспи, че утре пак люде щяха да дойдат, заиграят ли хоро лъчите слънчови. И до парцаленото дърво ще трябва да иде, орлицата да нахрани и проклятията да зарови под камъните. Нямаше време да мисли странности – като тая, че името й от гръцки значеше „съдба”, и дали се намесва или не в съдбата на другите, дали има право… И що ли да мисли? Видно е, че имаше право, инак Господ не би водил болници до вратата й. Заспа дълголетницата, а в другата одая Божин отдавна сънуваше спасителната сламка, дето му беше пратена да не се дави в мъката си. Тая сламка име си имаше и помнеше людете също по име. Наричаха я Ермина.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Ивелина Радионова е родена през 1977 г. в гр. Провадия. Завършила е Икономическия университет във Варна. В момента работи като главен счетоводител в частна фирма. Автор е на стихосбирките „България в сърцето ми”, „Златни нишки”, „Копнеж по слънце”, „В тебе аз ще остана”, „Все ти пиша, Любов”, „Вълшебство за Коледа“, „ България навеки“, „Цвете за теб“; на повестите „Обич“ и „Алтъна”; на сборниците с разкази „Йова разказва“, „Писано с огън“ и „До Боянския майстор“. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, вестници и списания. Носител е на първи награди от литературните конкурси „Горчиво вино“ – Петрич, „Лирични гласове“ – София, „Свищовски лозници”, от конкурс, посветен на Освободителната война; на редица награди от други конкурси, включително за цялостно творчество, посветено на България. По някои нейни стихотворения са създадени песни.
.
