Документ на македонското освободително движение от 1969 г.
.
Вместо да завършим езиковия спор с победа, която не унижава никого, ние влязохме в окопна война
.
– Езиковият спор между България и Северна Македония е вторичен.
– Основният езиков спор е вътрешномакедонски, защото македонското освободително движение след 1945 г. само е отхвърлило „македонския език“.
Смятам, че българската дипломация допусна стратегическа грешка, като на ниво ЕС представи проблема относно официалния език на Северна Македония като двустранен спор между двете държави. На практика МВнР бе „подхлъзнато“ от решението на 47-мото НС във връзка с предложението на френското председателство на ЕС. Мнозинството от българските депутати решиха, че е необходимо „по-ясно отразяване на обстоятелството, че нищо в процеса на присъединяване на РСМ в ЕС не може да бъде тълкувано като признание от Република България на съществуването на „македонски език“;“. Ако беше добавена напр. думата „безусловно“, т.е., че нищо не може да бъде тълкувано като безусловно признание на „македонски език“, нещата щяха да бъдат горе-долу наред. Защото България признава писмената норма в Скопие с формулировката „македонски език съгласно конституцията на Северна Македония“. Спорът е за характера на тази писмена норма.
Така се появи текстът в едностранната декларация на МВнР, представена по време на заседанието на Комитета на постоянните представители (КОРЕПЕР) в Брюксел, според която: „Всякакво позоваване на официалния език на Република Северна Македония в официални/неофициални документи/позиции/изявления и други на ЕС и неговите институции, органи, служби и агенции трябва да бъде разбирано стриктно в съответствие с Конституцията на тази държава и по никакъв начин не трябва да се интерпретира като признаване от страна на Република България на „македонски език“.“ Макар че с тази декларация въпросът за езика се държи отворен, текстът не е добре прецизиран и не се защитава в достатъчна степен българския национален интерес.
Срещу подобно българско твърдение, позицията на правителството в Скопие е, че как ще се нарича официалният език на Северна Македония е вътрешен за нейните граждани и те сами го решават, а не някой отвън. Този аргумент звучи доста разумно за незапознатите с македонския въпрос европейци и България наистина загуби, защото към момента се очертава да се прилага практиката, названието „македонски език“ да се използва в ЕС без каквито и да било пояснения или добавки.
С оглед на този резултат, подходът на България трябваше да бъде съвършено различен!
България и досега неведнъж е подчертавала, че не оспорва правото на самоопределящите се като македонци граждани на Северна Македония, да наричат езика си македонски. Това е неотменимо тяхно право.
България, обаче, трябваше да заяви, че в същото време властите в Скопие продължават да забраняват на своите граждани, самоопределящи се като българи, да продължават да наричат езика си български. Затова трябваше да се изнесе фактът, че много граждани на РС Македония на преброяването през 2021 г. сами декларираха говоримия вкъщи език като български. В повечето случаи става въпрос за местните диалекти, но същите тези диалекти в Скопие са смятани за принадлежащи към „македонския език“.
Така че е налице явлението един и същи език да се нарича с две имена, в зависимост от самоидентификацията на своите носители: чувстващите се като македонци го наричат македонски, но по-голямата част от съхранилите българското си самосъзнание продължават да го наричат български. Тук уловката, че в къщи се говорил български диалект, който е различен от книжовната норма, не работи, защото казионната лингвистика в Скопие разглежда тези диалекти като неразделна част от проявлението на „македонския език“. Преди 1-2 години бях попитал едно лице от Северна Македония, претендиращо, че е българин, но и твърдящо, че има македонски език, дали в такъв случай то е двуезично, т.е. говори на два езика – български и македонски. Така и не ми отговори.
Затова смисълът на българската теза трябваше да бъде, че официалният език в Северна Македония се възприема по различен начин от отделните нейни граждани (тук за първи път съм съгласен, че има мултиперспективност), което поражда необходимостта от допълнително пояснение, задоволяващо всички страни, а не само едната!
Ако това не бъде отчетено, игнорирането на този факт означава съвременно прилагане на насилие, защото властите в Скопие налагат на чувстващите се като българи и деклариращи, че говорят български, че всъщност говорят македонски. Така пак стигаме до констатацията, че неспазването на правата на човека е единственият работещ аргумент и всичките открити въпроси с РС Македония трябва да пречупваме през тази призма. В случая пропуснахме да направим това и именно този наследен от югославското минало порок се приема като практика в ЕС. Тук нашата едностранна декларация с нищо не ни помага.
Затова в сегашната ситуация България не трябваше да акцентира върху отричането на „македонския език“ и да представя въпроса като двустранен, а трябваше да изнесе факта, че подобно отричане на „македонския език“ след 1945 г. е правено многократно от самото македонско освободително движение. От тази гледна точка не можем да говорим за българо-македонски езиков спор, а за вътрешно македонски конфликт. Аргументите на македонското освободително движение дори са внасяни в ООН и други международни организации, т.е. този вътрешен конфликт преди години е имал широка международна легитимност, но у нас тя не е известна, поради налаганото мълчание от страна на тогавашния комунистически режим, обслужвал интересите на Москва.
Прилагам документ на македонското освободително движение от 1969 г. (вж. снимката горе) срещу т.нар. македонски език. Това не е българска, а македонска позиция, израз на вътрешния конфликт в Македония, който и днес се нуждае от помирение, а не от замазване на проблемите.
За съжаление, нищо от това не бе използвано. Изпълнителната власт в България продължава да не се интересува от документите на македонското освободително движение след 1945 г., сякаш те не съществуват. Връзката изпълнителна власт – гражданско общество, с промяна или без, продължава да е скъсана…
Доц. Спас Ташев
.
Спасе,
Защо не работихте съвместно историци и езиковеди още от преди, за да не се допуска такава нелепа грешка. Този твой коментар е ценен за информиране на обществото, но едва ли ще свърши някаква работа по приключилия вече казус „езиков спор“.