F-16

Разказ от Хасан Ефраимов

.

Днес съм лежерно настроен. Излизах. Пих вино с красавица. После ходих под дъжда. Бос. Какво повече му трябва на човек? Златната врата е широко отворена. Ако случайно се затвори, знам, че след нея има диамантена. После платинена. Нищо, което е загубено, не е мое. Защо трябва да се тревожа за чужди неща? Аз съм тук и сега. Каквото отвзема, е мое. После е на спомените. Всичко друго е чуждо. Да болят, да болят, колко да болят едни спомени? Някой ден идва край на всичко, разтваря се в безбрежния океан. Не, не съм на кръстопът. Спуснал съм се по течението и то ме носи, носи. И знам, всяка река води до безбрежен океан.

Май се отплеснах.

Ако тръгнете да си правите външна топлоизолация, ще ви прецакат. Не, че няма да ви прецакат, ако решите да правите каквото и да е, но с топлоизолацията – на 100 процента. Не, няма да говоря за енергийните програми на правителството. Винаги стоя далеч от делата на Шейтана. Разбрали сме се с него – аз не закачам него, той не закача мен. Негласно джентълменско споразумение. Да, дори с Шейтана могат да се сключват подобни споразумения. Наскоро ми се оплака, че цакали и него. И той е зажаднял за коректност в днешния свят. Какво ме интересува какво прави Шейтанът с баламурниците? То, ако всички бяха умни, какво щяхме да правим ние, умните? Светът съществува заради баламурниците. Нещастието на баламурниците е основата, върху която се изгражда щастието на тарикатите. Представете си свят, изпълнен само с баламурници. Скучно ще е, нали? Мечтата е надеждата на бедняка. Ми, нека си мечтае.

F-16. Не, не е изтребител. И самолет не е даже, макар да звучи така. Това е стиропор. Буквата показва, че е фасаден. Числото означава, че има 16 кг в кубик. Това е минимумът, за да не го гоните след бурен вятър. Не го ли знаехте? Пуснете новините, паднали фасади на баламурници безброй. Ако са устояли на вятъра, на градушката едва ли ще устоят. Къщите изглеждат като обстрелвани с калашник след това, защото не са им сложили F-16. Пък, ако решите да се правите на тарикати, пак няма да ви стане работата. Аз вече бях там. Навремето, дядо бил дете още, и с баща му отишли на мелница. Още не разпрегнали воловете, и дядо изрекъл на баща си:

– Тате, там в сламата има едно яйце.

– Запъртък. Аз вече го проверих – отвърнал прадядо.

Та, хайде не се правете на по-тарикати от мен. В моите вени каква кръв тече, дори Всевишният не знае. Това хуно-българи, кумани, печенези, авари, разни еничари, че и кърджалии, анадолски тюркмени, всички са оставили по едно генче. Навярно имам дори от кръвта на древните египтяни, Вавилон и Асирия. Няма да се учудя изобщо.

– На кантара, моето момче – изрекох в строителната борса и показах пакетите със стиропор.

– Моля? – недоразбра оня.

– Стиропорът на кантара.

– Ама, хората само го пипат.

– Аз пипам друго, моето момче, ала няма да ти кажа какво, защото ще ми завидиш. Стиропора го тегля с кантар. Пък хората да пипат стиропор, като не могат друго.

В една пачка винаги има четвърт кубик. Дебелината не е от значение. Една пачка на кантара и умножение по 4. Толкова е просто. В случая момчето сложи 4 пачки, за да станат кубик. Явно не бе учило умножение в училище. 9,5 кг на кубик. Това бе вложил производителят. Не беше си поплювал, а го продаваше за 16 кг. Беше го изписал с огромни букви отгоре. Почти дубъл. Гарантирам, че най-много къщи в България има, опаковани с него. Мога да се хвана на бас с всеки. А правителството щяло да контролира храните. Та те стиропора не могат да контролират, как ще го направят с храните? Всъщност, по-вероятно е да не искат да го контролират.

Не изрекох повече нищо, а напуснах склада. Поех към следващата строителна борса. 11 кг на кубик излезе там. Погледнах почти с респект името на производителя.

– Тези скоро ще фалират – изрекох и се запътих към следващия склад.

12,5 кг на кубик излезе там.

– Бре, все още имало честни хора на този свят – учудих се, но стиропор така и не купих.

Устремих се към последния склад в града. Ако и там не ми станеше работата, със сигурност щях да поема пътя към Кюстенджа. Че колко е то? Като минеш Кардам и Негру вода, и вече си там. Пък и мамалига можеше да похапна.

Да, ама там ударих на камък. Чичкото в склада за нищо на света не искаше да сложи стиропора на кантара.

– Хайде де, на маймуна ще ме правиш тука – повтаряше през цялото време и клатеше глава ядосан. – Де се е чуло и видяло стиропор да се тегли на кантар.

Безплодни останаха усилията ми да му обясня, че всъщност плътността на стиропора се мери в килограми на кубик.

– Като искаш на килограм, ей, отивай да си купуваш корнишони на пазара – разкрещя се по едно време.

– Я не ми дръж тон, а извикай шефа си. Аз с парите си кепазе няма да ставам – не се стърпях накрая и аз.

– Шефке, този иска проблем – развика се тогава чичкото и хукна нагоре по едни стълби.

Не мина много време и на стълбите се показа най-прекрасното създание на света. Неволно потърках очи, но съществото продължаваше да стои пред мен. После пое надолу по стълбите. Направи го така, сякаш слизаше под звуците на стотици фанфари. Краката й бяха като на пустинна газела. Останах загледан в тях, подобно хипнотизиран.

– Всъщност, за какво бях дошъл тук? – зачудих се по едно време.

След това се видях да се стичам по земята, подобно разтопен стиропор. Реалността постепенно зае мястото си. Отново бях в прашния склад. Фанфарите бяха отлетели някъде далеч, а красавицата стоеше пред мен. Лицето й досущ докосваше моето, само на едно червило разстояние. Усетих аромата на скъп парфюм. Гарантирам, че беше с феромони. Няколко килотонни атомни бомби избухнаха вътре в мен и се понесоха по вените.

– Господин Ефраимов, добър ден – изрече красавицата.

Гласът й беше малко дрезгав. Навлизаше в мен и отчекваше стружки от самата ми душа.

– Айде, започна се – прошушнах почти на себе си. Напоследък като че ли целият свят беше полудял. Поздравяваха ме непознати хора по улиците. Други изведнъж започнаха да се усмихват. Някаква дори ми се обясни в любов, а преди това какви зулуми само бе ми причинила. Добре че поне беше грозна. Иначе, едва ли бих й устоял.

– Не искам проблеми, господин Ефраимов – продължи красавицата и ме погледна назидателно.

– Но моля ви се, госпожо…

– Госпожица, ако нямате нищо против.

– Пардон… Извинявам се, госпожице…

– Прието.

– Та… Всъщност…

14,5 кг на кубик се оказа стиропорът. С голямо нежелание чичкото нареди пачките на кантара. От 14 до 16 кг на кубик беше изписал производителят на опаковката. Все още има такива, които не лъжат, да знаете. Но, ако искате да купите F-16, просто забравете. Няма такъв производител. Някъде по света може да има, но не и в България. Тука се прецакваме на юнашко доверие.

– А на вас колко ви трябва? – запита по някое време красавицата.

– 500 квадрата десетка.

Веднага придоби заинтересован вид.

– Заповядайте в кабинета ми, господин Ефраимов. Така да обсъждаме сделка на крак… Ще ми е приятно да ви почерпя кафенце.

– Знаете ли? Аз редовно ви чета – усмихна се веднага като седнахме и засърбахме от живителната течност. Имаше вкус красавицата. Ароматът на кафето беше прекрасен. Тръгвайки от прашния склад към кабинета й, и идея си нямах, че ще попадна в такъв лукс. Имаше цветя навсякъде. Чистотата блестеше.

– Ми то, всички четете, ама все на аванта – забих я веднага.

Руменина покри лицето й.

– Оня ден ми се обади самият Винету – продължих. – Оказа се, че и той ме четял. Събрал де що индианци има и им направил публично четене. За караконджулите. Сълзите им наводнили подлеза на НДК. Ама да са купили книга? По Фейсбук чели.

– Все не ми оставаше време – заоправдава се красавицата.

– А, имам в багажника на колата – забих я за втори път, за да няма къде да избяга. Няма само аз да давам пари за стиропор, я?

– Наистина ли?

– Да, наистина.

– Искам ги.

– Чичка – провикнах се през стъклото. После натиснах дистанционното. – Я, дай 4 книги от багажника.

Желязото се кове, докато е горещо.

– Аз естествено ви ги подарявам – направих се на джентълмен и се усмихнах.

– А, в никакъв случай няма да приема – запротестира веднага тя, след като чичкото донесе книгите. – Това е вашият труд. Не искам да спорим. Не искам и ресто.

После извади 50 лв. и направо ги пъхна в джоба на ризата ми.

– Благодаря ви, госпожице. С такива дарители като вас българската литература няма да умре никога – вдигнах патоса в очите й. Само ми се усмихна. Е, с плюс 50 лв. в джоба по-добре се водят преговори.

– Та, за стиропора. Веднага мога да ви направя отстъпка от 5 % – усмихна ми се красавицата, след като й подписах автографи.

– То, за 5 % какво да говорим? – срязах търговските й мераци веднага. – Дето с тях, там и без тях. Вие знаете, аз не съм човек за 5 %. Веднага мога да ви направя контрапредложение – да ви дам 5 % отгоре и да приключваме. Повярвайте ми, нито вие ще забогатее, нито аз ще обеднея.

Тя се засрами за втори път днес. Руменината отново покри лицето й. Притеснена, неволно захапа долната си устна. Погледна ме с тъжни очи, а аз едва устоях на желанието да я прегърна и да впия устни в нейните.

– Добре. А, как ви се струват 10 %? – изрече с най-красивата усмивка на света.

– Изглеждат ми много по-добре от 5 %. Знаете ли? Дано Господ никога не ме остави във вашите ръце. Ако се наложи вода да ми дадете, навярно ще го правите с капкомер – капка по капка.

Красавицата просто и идея си нямаше с какъв евреин е седнала да преговаря. Навярно си е мислела, че ще лапна веднага. А да, щях да забравя за еврейската кръв.

– Но, господин Ефраимов, защо говорите така?

– Защото съм познавач на човешката душа.

– Но моята душа не е такава?

– Каква?

– Ми, такава, каквато твърдите, че е.

– Нищо не съм твърдял.

– Аз… Аз се откривам във вашите произведения. Понякога дори си мисля, че ме познавате и описвате мен. Толкова тъга има в тях.

– Така е. Сякаш някаква магия, нали? Ето, и сега като ви погледна в очите, имам чувството, че пропадам в тях.

– Естествено, ще ви дам 15 %, но само защото сте вие.

– Е, тъкмо почнахме да говорим за литература, а вие пак за този смотан стиропор.

– Нали затова сте тук.

– С тези проценти сякаш не ми се говори вече. Явно не ви е ден. Мислех, че ще почнем да говорим от 30 % нагоре, а то… Трябва да бягам, че ме чакат пациенти. Навярно ще обсъдим стиропора, когато сте в по-добро настроение и в по-друга обстановка. Благодаря ви за почерпката и най-вече затова, че си купихте мои книги.

Станах и заслизах по стълбите. Красавицата остана със зяпнала уста. Не можа да изрече нищо. Всъщност, добра отстъпка ми направи. 15 % от 5000 лв. са си 750 лв. Който твърди, че са малко пари, нека да ми ги даде тогава.

После въртележката ме завъртя. Днес тук, утре там. Дълго време не ми остана време да й звънна, а и трябваше да узрее малко сделката. Така, на един път… Че сделка ли е това? Веднъж, като бях в Истанбул, на Капалъ чаршията, попитах колко струва едно нещо. Даже вече нямам спомен какво беше. Платих и тръгнах.

– Ей, аркадаш, чакай малко – провикна се след мен търговецът.

Дотича с току-що дадените от мен пари в ръка.

– Ето ти парите, върни ми стоката – изрече и, докато се усетя, направи размяната. Взе си стоката и ми бутна парите в ръка.

– Но защо? – едва успях да изрека. Толкова учуден бях. Стоях с парите в ръка, по средата на чаршията, със зяпнала уста. Млад и зелен бях още. Имах да се уча още много.

– Не ме кефи. Така, без пазарлък. Аз нямам нужда от пари, за кеф го правя – засука мустак оня и пое към сергията.

Та, оттогава и без пари да ми дадат нещо, пак се пазаря. Има някаква тръпка в това. Навярно в предишния си живот съм бил финикийски търговец. Друго обяснение нямам.

Докато един ден не ми звънна телефонът.

– 20 % – изрече дрезгав женски глас в слушалката.

– Моля? – успях да отвърна само.

По принцип ми звънят само жени. Някой път, като чуя мъжки глас, чак се чудя. Гласът бе страшно познат, но не можех да се сетя откъде.

– 20 % – повтори отново гласът. – Но само защото сте вие.

– А, стиропорката – присетих се тогаз.

– Не съм стиропорка.

– Извинявайте, сега не мога да говоря. Не съм в града – отвърнах недружелюбно и затворих телефона.

В града бях. Пиех кафе с един приятел.

– Какво става? – запита учуден той.

– Нищо. Току-що изкарах 1000 лв. Всъщност ги спестих.

– Сякаш някой неприятен ти звънна.

– Напротив, приятелю. Звънна ми най-прекрасното същество на земята.

– Тогава защо затвори телефона?

– Може би трябваше да й изрека, че я обичам? Нека разбере, че не съм евтин.

– Ми то, сякаш стана ракиено време – изрече, хилейки се моят приятел.

– Да поръчваме тогава – захилих се и аз.

После дойдоха други и нещата се затлачиха. Към полунощ се прибрах и заспах. На следващия ден беше събота. Станах късно. Чудех се час-два какво да правя. За момент мина през главата ми да ида при Стиропорката, както бях я кръстил.

– Да бе, ще ходя да й се натискам. Има толкова красиви жени на света, а аз ще се занимавам с някаква си Стиропорка. Всъщност, за какво ми е изобщо стиропор?

Опитах се да се сетя как изглеждаше, но не успях. После се качих на колата и запраших към Старопланинските проходи. Нямаше да е зле да внеса малко разнообразие в живота си. След някакви си 3 часа вече бях с чаша в ръка, излегнат край басейна. Веднага бях фиксиран от дами. Красив самотник край басейн не е за изпускане. Макар и на 50, все още хващах око, пък и по-младите нямат мангизи, и дамите знаеха добре това.

– Свободно ли е? – дори запита едната за съседния шезлонг.

– Не, чакам дама – срязах веднага мераците й, без да я погледна. После наблегнах на коктейлите.

Не знам колко дръпнах този ден, излегнат под чадъра. После се качих и си взех душ. Преоблякох се и слязох да вечерям.

– Чакате дама, нали? – изрече някой до мен. Обърнах се. Беше същата онази, дето искаше да се намърда на съседния шезлонг.

– Що не си гледаш работата? – отвърнах злобно. Едва ли някой може да е такъв гадняр като мен, когато не съм в настроение.

– Е, не така грубо, де.

– Мога и по-грубо, ако не се пръждосаш.

– Да не си в климакс?

– Не, но имам трипер и, както ми тече кранчето сега, изобщо не ми е до теб.

Точно тогава звънна телефонът. Почудих се дали да го вдигна или не. Накрая изкрещях в слушалката:

– Да, моля.

– 25 % – чу се познат глас в слушалката.

– Стига с тези проценти и ти, бе… – отвърнах машинално, както бях ядосан. После се усетих по средата на изречението и веднага донадих: – Стиропорката, нали?

– 25 % и обяд. Аз черпя. Последно предложение.

– Да, бе… Вие сте жив изтребител F-16. Няма отърване.

– Не сте в града, нали?

– Познахте.

– Кога работите изобщо?

– Че вас какво ви засяга?

– Трябва да изкарвате пари за стиропора.

– Вие за моите пари не берете грижа. На изплащане не предлагате ли?

– Ако не ви е срам.

– Че защо да ме е срам? Но, вижте, едни 30 % и вечеря сериозно ще наклонят везните в полза на сделката.

– Сериозно се пазарите.

– Винаги търся най-доброто.

– Добре – отвърна гласът – Съгласна съм.

– Моля…? – чак ме доядя, че не казах 50 %. Твърде лесно се съгласи. Усетих се жестоко прецакан и, както не бях в настроение, направо ми се дорева.

– И не забравяйте, че почивате с моите пари.

– И защо да са ваши?

– От отстъпката.

– Аз съм длъжен да си поискам. Все някой ще даде.

– А вечерята? Кога?

– Когато кажете.

– Обичате узо, нали?

– Да. Но не отказвам и мастика и йени ракъ.

– С пъпеш.

– Откъде знаете с какво се пие узо?

– Сам. Седнал в ресторант, разположен на края на света. Гоните красиви жени от масата си. През деня не ги допускате на шезлонга до вас.

Млъкнах. Чак тогава се заслушах в околния звуков фон, идващ от слушалката. Беше същият като в ресторанта. Чуваше се като на стерео. Отначало музиката от ресторанта и след около секунда от слушалката. Затова през цялото време ми се струваше, че нещо не е наред. Тогава вдигнах глава. Стиропорката седеше на масата срещу мен. Нищо не изрекох, само стоях така и я гледах. После стана и просто се премести на моята маса. Седна мълчаливо. Мълчах и аз, и я гледах. Не знам колко дълго се гледахме.

– Той има трипер – подхвърли язвително дамата от шезлонга, минавайки покрай масата.

– По добре мислете за вашия. Той е гинеколог – отвърна моята красавица веднага.

– И как се нарича тази случайна среща сега? – наруших накрая мълчанието.

– Съдба.

– Дали?

– Не се сещам за друго наименование. Вие сте поетът.

– Винаги съм мислел, че съдба няма.

– Били сме орисани да се срещнем. Двама самотници, на края на света. Живеещи сред хора, но сами. Двама орисани сред сенките на тълпата.

– Да не пишете стихове?

– Не, просто казвам, каквото усещам.

– И друг път съм чувал това.

– Едва ли от мен.

Оттогава моята красавица живее при мен. Животът ми се промени. Вече не мога да пиша за болката. Тя просто изчезна някъде. Опитвам се, но думите не идват. Усещам се как вървя и се усмихвам. Не ми се ходи и на работа. Просто се излягам на двора под някоя сянка. Вечер обикаляме ресторантите. Един ден в Балчик, после в Албена, Каварна. След това изчезваме някъде на юг.

– Ти си моят изтребител „F-16“ – изричам често през смях. – Преобърна живота ми с лупинг. Не, с кобрата на Пугачов, или пък може би с бръснещ полет. А бе, направо с въздушен таран.

– Ами стиропорът?

– Какъв стиропор? А, стиропорът… Че той е в твоите ръце. И къщата е в твоите ръце. И аз съм в твоите ръце. За какво ми е на мен стиропор?

– Ами, изолация няма ли да правим?

– Че за какво ми е на мен изолация? Без това съм си обещал зимата вече да не стоя в тази страна. Винаги, когато не изпълня обещанията си, после съжалявам.

– Все пак…

– А, пари ли ми искаш?

– Не, в никакъв случай.

– А – рекох, – ако искаш. Ми той, стиропорът, в теб.

На сутринта ме събуди някакъв шум. Камиони бяха спрели пред къщата и разтоварваха материали. Единият беше пълен със стиропор. Скочиха двайсетина момчета и завчас издигнаха скеле около къщата. После започнаха с перфораторите. Скоро къщата започна да белва. Седнах под сянката с биричка в ръка.

– Наздраве, момчета – провикнах се от сянката. – По една биричка?

– А, не става. След малко ще дойде шефката. Направо с дрегера ходи и ни кара да духаме. Бетер от катаджия е.

– Е, поне каските разхлабете малко, че в тази жега ще се удушите.

– Не става. 100 лева е глобата. Не се знае откъде ще се появи. Веднъж даже скочи с парашут. Докато се усетим, и кацна на моравата.

– Ужас.

– Не е за разправяне.

– На мен ли го казвате?

За няколко дни изолацията на къщата беше готова. Лъсна бяла-беленичка в цялата си гордост.

– Слънчице, какво друго мога да направя за теб? – целуна ме вечерта моята красавица.

– Че какво? Нямам нужда от нищо. Пари имаме. Живи и здрави сме. Ама, сякаш едно малко басейнче в двора. Какво ще кажеш?

Да не бях го изрекъл. На сутринта ме събудиха фадроми и самосвали.

– А бе, каква е тая гюрюлтия, бе момчета? – развиках се през прозореца.

– Ще строим басейн.

– Че не може ли по-тихо да строите?

Как да е ги изтърпях няколко дни. Уж малко басейнче щеше да е, а, докато преплувам от единия край до другия, и съм изплезил език.

– Много късно те срещнах – изричам често вечер през смях. – Ако беше, докато строях. Или може би, преди да започна да строя.

– Ами, рано ме срещна – усмихва се и тя. – Тъй ме е яд, че не успях да ти взема парите за онзи стиропор.

– Ми, няма да можеш. Като ти е слаб ангелът.

– Моля?

– Като не устоя на хормоните, бушуващи в теб. Чак докъде ме проследи.

– Не съм те проследила.

– Да, бе. Съдба няма.

– Има.

– Няма.

– Има пък.

– Няма пък.

После я прегръщам. Щастлив съм. Какво повече му трябва на човек?

А уж тръгнах само за стиропор. Така че, от мен да знаете. Тръгнете ли да си правите топлоизолация, стиропорът на кантара.

.