„Където животът започва при изгрев слънце…“

.

Българската диаспора в различните краища по света винаги е давала литературни образци, достойни за познание и за уважение. Въпросът е: доколко ги познаваме в България и какво място им отреждаме и в съвремието, и в аналите на литературната история? Защото, независимо от бързите средства за комуникация, нашата страна сякаш очаква авторите да потропат на вратите й, едва ли не като блудни синове. В същото време държавите, в които те живеят и творят, отдавна са ги приели като радетели на своята национална култура. Уважават ги и ги подкрепят. Този факт трябва да ни накара да се замислим. Ще го направим, ала кога?…

В Богота, Колумбия, повече от половин век живее и твори на испански Димитър Митов. В единствената му издадена на български език стихосбирка “Към далечини незнайни…” – София, 2005, ИК “ЕКОПРОГРЕС”, е дадена кратка биография на автора. “Роден е през 1933 г. в с. Вукан – Трънско… Художник, пътешественик, еколог и един влюбен в природата Българин. Пише статии и разкази… и броди из Андите, чиято красота отразява в картини и слова. Вдъхновен от тях – стихосбирката “Към далечини незнайни…” – е друг опит да ни го покаже”. Иначе творчеството си, както отбелязва в писмото си до мен господин Митов, би желал да приобщи към предпочитанията на обикновения читател. То предстои да бъде изследвано цялостно, защото непрестанно се допълва. В момента с все още незавършената кратка повест за планински митарства в планината в лошо време – тя също трябва да се преведе на български. Както и любезно предоставените за българския читател кратки поеми “Cuando la cruz y la espada se coaligan…”, “La laguna profanada”, “Donde la vida comenza al salir el sol”. Но и сега може да се направи обобщение, че почти всичко, родено под перото му, е апел за опазване на природата, дарена ни от майката Земя. Самата книга пък е посветена на колумбийските пешеходци от клуб “Излез, ако можеш”, съмишленици по възстановяване на езерото Сиеча и пр. Самото езеро е било източено преди повече от век и днес възстановено, благодарение усилията на нашия сънародник. Затова институтът Agustin Codazzi нарича официално езерото “Митов лагуна Сиеча”. Безспорно, има защо…

Сбирката пък “Към далечини незнайни…”, иначе малка по обем, е изградена от скромен лиричен триптих. Начало й дават спомените от родния край – неизбледнели, детски, реалистични. Те говорят за трудно детство и често – за предопределената орис на беднота, битови проблеми и бавно гаснене върху гроба на дедите. Бащината стряха не е гнездото на мир и разбирателство. Ала още тогава авторът открива хармония между природата и своя детски мир. Стреми се към нея, а тя властно го вика в своето лоно и изглажда острите ръбове на делничността:

Птици летят и пеят до умора,
всичко зеленее и аромат се диша,
гледка приятна е вече простора,
лекота в душата се чувства.
Незнайна сила все ме тегли
по високите места да стъпвам,
песни да подкарвам, макар и бегли
и ранните си идеи да съпътствам.

“Житейски спомен”

Останалите части от триптиха възпяват красотите на колумбийската планинска природа и предлагат размишления върху смисъла на човешкото присъствие в големия град и извън неговия бръмчащ автомобилен кошер. Самотният орел в “Където животът започва при изгрев слънце” е алегория на свободата. На разсъждения върху смисъла на човешкото съществуване далеч от всякакви условности, установени правила и “задължителна” етикеция. Птицата е символ при Димитър Митов в не едно негово стихотворение. Тя е паралелен образ на човешкия свят, който не ще върне назад развитието си, ала забравя първите си стъпки върху нашата планета. Заклеймяването на оръжията, на враждите, гнева и насилието са също плод на съприкосновение с природата. Митов не се отделя от нея, възпява я в книгата си непрестанно и осмисля дълбокия философски контекст, който тя носи. А именно: че никой не е по-могъщ от нея, по-чист и по-мъдър. Природата – това е вечността. Човешката гмеж носи тленност и мимолетни страсти. В цялата стихосбирка феноменът “природа” доминира със свои отделни поетични щрихи и с лирическото си въздействие на обобщен символ. Птицата – носител на мъдрост и философски послания, лети към дверите на обезличаващото се човешко съзнание:

Хей, вие тромави и тежки създания,
не можете ли като мен да се понесете
из небесата и лесно да полетите?
Вие какво знаете и вършите безгрешно,
вдигнете се за миг в летеж крилат
и вижте отгоре какъв е вашият свят.
Колко крехък и несигурен е животът ви,
колко вражди, гняв и насилие има между вас,
колко произвол и ненаказани злодейства.

“Когато животът започва…”

В човешката си ориентация на убеден еколог и в лириката си Митов противопоставя природата на урбанизирания град. Но в стиховете няма утопия, според която градовете трябва да прекратят развитието си, а хората – научния си напредък. Именно чрез него поетът внушава, че трябва да се отстъпи място и на разума за опазване на Андите и въобще – на природните дадености. Говори в подтекст за добре обмислена хармония, защото хората не са еднакви. Но всички са потомци на поколения, които са направили първи колебливи стъпки именно в природата такава, каквато иска да остане тя и днес. Според поета, неговите съвременници имат технологично право на избор: да запазят част от планетата непокътната, а с нея и възможността да се връщат към праизворите на своето “аз”. Или да я унищожат, като така подписват собствената си кончина в апогея на икономически възход. Сам Димитър Митов е определил човешкия си път към природната вечност ясно и категорично:

Духа насрещен вятър студен
дълъг е неговият път,
от Атлантика идва той –
натам отивам аз…
Оцелели от неразумно изтребление
летят кръговито и предпазливо
могъщи Андийски кондори –
натам отивам аз…
………………………………………
Като защитник на неутолими мечти
и защитник на вълшебна пустота,
стои Източно-Кордилерският първенец –
натам отивам аз…

“Необяснима притегателност”

Пак в този дух на самоопределение част от стихотворенията в книгата са създавани по конкретен повод. Но това прави общия й замисъл още по-убедителен, свеж и по човешки разбираем. Чувствата в сбирката са “тихи”. Митов не громи човешкия ход напред, не укорява яростно ония, за които природата отдавна вече е тера инкогнита. Тревогата, която съпътства екологичната му в тематичен план лирика, е съпроводена с оптимизъм, че природа винаги ще има. Че сънародниците му колумбийци ще осъзнаят истинския размер на богатството, което притежават и ще му отдадат необходимото уважение. А защо не и човешка подкрепа? “Към далечини незнайни…” е освободена от всякаква плакатност, декларации и програмност. Стиховете в нея приличат повече на умело подредена изложба на природни красоти, родени в България, за да преплуват океана и там да пуснат нови корени:

Няма цел недостижима
за човека дръзновен
и мечта неосъществима
за човека устремен…

“Пореден излет”

Сам авторът нарича себе си “волна частица от света” и стиховете му по категоричен начин потвърждават това определение. Като го извиняваме за малко странния по звучене български език (което е разбираемо след толкова дълго пребиваване в странство), бихме искали повече негови творби да достигат у нас. По възможност – на родния ни език. Иначе в диаспората по света, убеден съм, има още редица имена, които си заслужава да познаваме. Може би ще доживеем основаването на Център за българската книга по света, който ще поеме тази приятна и определено патриотична задача. Твърди се, че засега в България пари за култура няма. Щом няма за култура, за какво тогава има?…

П.С. Авторът почина на 20 юли 2017 г. в Богота, Колумбия.

Георги Н. Николов

.