За душата на Мичуринка

.

– Бабо, разкажи ми приказка!

– Аз приказки не знам.

– Бабите знаят приказки.

– Някои може и да знаят, ама аз не знам. За кравата Мичуринка мога да ти разкажа.

– Оффффф, пак ли?

– Пак.

– Добре, като не знаеш друга…

– Ама нали знаеш, че това не е приказка, а истинска история?

– Знам, бабо. Разказваш ми я за стотен път.

– Е, нали искаш приказка? Слушай тогава! Като ни национализираха земята и влязохме в ТКЗС-то, мен ме направиха краварка. Имахме 30-40 крави в нашия обор, за които да се грижим. То, крави като крави, ама и те като хората – различни. Една стои и не помръдва, ама откъдето и да минеш, тя така ще се извърти, че да ти пречи. Друга те дебне, кога ще си й удобен, че да те ритне. Кравите не са като конете да ритат само назад, те могат във всички посоки. Някои са плашливи, други уж кротки, пък само чакат да издоиш млякото, че да ти съборят гюма. Имаше и такива, от които се страхувахме – ритаха и блъскаха и никой не смееше дa ги приближи. Но имаше една крава, която беше различна. Мичуринка се казваше. Виках й моята Мичуринка. Тя беше като човек.

– Как пък е била като човек?

– Ами не знам. Така ми се струваше. Гледаше различно, като се доближах до нея, все опираше глава в мен. Проверяваше дали нямам нещо за нея в джобовете.

– Какво нещо?

– Сутрин ставах рано и отивах на работа в 4 часа. Него време нямаше кой знае какво за ядене и на тръгване си вземах парче хляб, а по пътя си откъсвах цвят от някой трендафил, това ми беше храната. Понякога ми оставаше малко хляб и рози в джоба и аз ги давах на Мичуринка, така се беше научила да ми проверява в джобовете. Понякога си говорихме.

– С кравата ли!?

– Да, с кравата. Аз й говорех. Тежки години бяха, казвах й някакви мои работи, олекваше ми и продължавах да работя. В началото не мислих, че ме слуша, ама веднъж имах голяма мъка, казвам й какво е станало и плача, а тя като човек – стои и ме гледа, сякаш ме разбира. Доближи се до мен и мушна глава в ръцете ми.

– Че какво от това?

– Сега като ти го казвам, не е кой знае какво, но тогава знаех, че го прави защото ми усеща мъката. Винаги знаеше какво ми е – кога съм весела, кога ми е тежко, кога съм умислена. Понякога само леко ме побутваше, друг път слагаше глава на рамото ми, за да я погаля.

– И после?

– Един ден началниците казаха, че част от кравите ще ги местят в друго село. И Мичуринка беше от тях.

Мъчно ми беше, тайно си поплаках, но нямаше какво да се направи.

– Ти не им ли каза да не я вземат? Защо не им се помоли?

– Нищо не казах и нищо не направих. Докато качвахме животните на камиона, ми се струваше, че моята крава все в мене гледа. Сякаш чака нещо. Помислих, че иска да ми провери джобовете за хляб и рози, макар че сутринта й бях дала. Носих ги специално за нея, за изпроводяк. Приближих се, а тя опря глава в мен. Погалих я и нещо намокри ръката ми. Тогава видях, че в очите й има сълзи. Тя плачеше.

– Как плачат кравите, бабо!

– Тихо, само сълзи се стичат на тънки вадички по лицето им.

– Може само да ти се е сторило…

– Не, не може. Някои неща човек си ги знае.

– После какво стана?

– На следващия ден тръгнах за работа и пак, по навик, оставих хляб и рози за моята Мичуринка в джоба си. Знаех, че я няма, но… Влязох в обора и започнах работа. Въобще не съм разбрала кога е дошла.

– Кой е дошъл?

– Кравата, моята крава. Беше се върнала. Вървяла беше цяла нощ, беше изморена и едва стоеше на краката си. Застанала на мястото си и чака да я вържа. Толкова й се зарадвах, сякаш близък човек се прибра. Вързах я и двойно храна й сложих, а тя бута глава в джоба ми. Добре, че й бях донесла хляб и рози…

– Дойдоха ли да я отведат пак?

– Не, повече никой не спомена за местене. Всички разбраха какво се е случило и тя си остана при мен до края. Почти едновременно си тръгнахме от краварника – аз на пенсия, а тя…

– Бабо, защо ми разказваш тази история всеки път?

– Не знам. Като остарява човек чудни работи започват да му се въртят в главата.

– Какви работи?

– Божии. За хората, за кравите и как някои крави са по хора от хората – не те изоставят, обичат те и не те предават, а и тя не беше само крава, беше ми другар.

ПОСЛЕСЛОВ

Баба постоянно ни разказваше историята за кравата Мичуринка. Бяхме я слушали десетки пъти. Така и не разбирахме какво толкова й е специалното на тази крава. Крава като крава – и след време забравих историята.

Години по-късно, когато бях вече голяма, видях крава да плаче. Плачеше от болка, точно както казваше баба – тихо, само сълзи се стичаха от очите й. Не се дърпаше, не се съпротивляваше, не издаваше звук, само плачеше. Беше като човек, приел съдбата си, но не може да спре сълзите си. Тогава се сетих за кравата на баба и за приятелството, което са имали. За пръв път видях нещо повече от крава пред себе си. Видях душа. Това беше видяла и баба. Не крава, а душа, с която да повърви през трудното… Затова я помнеше и разказваше за нея. Не за животното, а за душата, която я беше обичала.

„Божа работа беше това!“ – би казала баба, ако сега прочете историята.

Диана Стефанова

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

.