.
Иван Стамболов,
Загледани в своите тройни, четворни и (не дай Боже!) петорни коалиции, почти не се интересуваме какво става по света. А пък когато се поинтересуваме, обикновено под „по света“ разбираме Европа и в краен случай Северна Америка. Оттам нататък ни е „тъмна Индия“. Питали ли сте се защо казваме „тъмна Индия“, а не „тъмна Канада“, да речем? Просто защото всичко извън нашето си село твърде слабо ни интересува. Понякога се питам кой на кого влияе зле по отношение на интереса към случващото се по света – медиите на публиката или публиката на медиите? Медиите ли не срещат интерес, който да задоволят, или се оказват неспособни да го предизвикат? Не знам.
В неделя президентът на Демократична социалистическа република Шри Ланка Ранил Викремесингхе обяви извънредно положение, защото бунтовете станаха застрашаващи, а те станаха такива заради икономическата катастрофа, която връхлетя страната. За тези, които не знаят, Демократична социалистическа република Шри Ланка е бившият (до края на WW2) Британски Цейлон – процъфтяваща колония в океана до долното връхче на Индия. А днес няма какво да ядат. Не, темата ни не е „носталгия по колониалната система“, макар че това е една твърде живописна и поучителна тема. Темата ни е друга.
Преди седмица президентът на Шри Ланка Готабая Раджапакса беше свален и принуден да избяга първо на Малдивите, а после в Сингапур. Изгладнелите протестиращи (не с бира, пъстри вувузели и остроумни нагледни материали) окупираха резиденцията му и туриха за президент министър-председателя, споменатия вече Ранил Викремесингхе. Ранил Викремесингхе и Готабая Раджапакса (моля да ме извините за имената на действащите лица, но в случая не съм виновен) били нещо като Путин и Медведев – дупе и гащи, вечен президент и вечен министър-председател. Ранил Викремесингхе обаче имал силни мераци той сега да стане президент, а пък бунтовниците не са много съгласни, защото с право подозират, че така нищо няма да се промени. Промяната е деликатно нещо, а не джаста-праста, както мнозина си въобразяват.
На практика Шри Ланка частично фалира още през 2017 г., когато, след като не успя да си обслужи заема от Китай за изграждане на ново и важно пристанище, това пристанище стана китайско за следващите 99 години. Хубаво пристанище, точно срещу Индия – големия съперник на Китай. Мнозина го сравняват с Хонконг, само че този път унижението не е за Китай, а тъкмо напротив.
Подобна съдба, приличаща на китайско финансово робство или поне на, както го наричат, „китайски финансов неоколониализъм“, споделят и други страни. По подобен начин и Кения е на път да изгуби голямото си пристанище Момбаса, а заедно с това и част от държавния си суверенитет. Китай държи съществени части от външните дългове на Нигерия и Замбия, там също вече се боят за суверенитета си. Джибути дължи над 80% от своя БВП на Китай, поради което стана първата отвъдморска китайска военна база. Дори и ЮАР не устоя на изкушението на китайските пари. А пък новата столица на Египет, вдигната само за две години и готова да приеме 20 милиона жители, с всичките си фантастични обществени сгради, е финансирана главно от Китай.
В Латинска Америка положението не е по-различно. Срещу заем от 6,5 милиарда долара Еквадор продава на Китай между 80 и 90% от суровия си петрол. Отново срещу заем Венецуела се задължи да изнесе за Китай 43 милиона тона желязна руда за производство на стомана. В Патагония (Аржентина) Китай инвестира в изграждането на огромно съоръжение за космическо наблюдение, до което не може да припари никой. Китайците твърдят, че е за мирни цели, но най-вероятно е военно.
Ами Балканите? Черна гора също е на път да изгуби части от територията си в полза на Китай за неизплатени дългове. Полакомиха се да теглят заем за някаква тяхна магистрала, която да свърже Адриатика със Сърбия. И то не за цялата магистрала, а само за 41 километра от нея. Че и тях не успяха да довършат. В крайна сметка нямат път, но пък това, което имат, струва близо 24 милиона евро на километър. Китайският заем дотам обърка сметките на Черна гора, че правителството се принуди да вдигне данъците и да замрази заплатите в публичния сектор.
Но Черна гора далеч не е най-големият китайски длъжник на Балканите. Първенството е на Сърбия. Там китайските инвестиции са около 10 милиарда долара (магистрали и ЖП линии), което ги прави най-големите в Централна и Източна Европа. В Сърбия по време на първата вълна от пандемията на COVID-19 Китай внесе медикаменти и специалисти, което отекна в десетки билбордове на сръбски и китайски: „Благодарим ти, братко Си“. Трудно се живее без по-голям брат, а сърбите, види се, вече си имат двама.
Активното раздаване на пари от страна на Китай навсякъде по света върви от десетина години. То е част от стратегията „Един пояс, един път“, която тръгна през 2013, а през 2017 бе включена и в конституцията на Китай. Това е гигантски и съвсем откровен план за световно господство. Генералните цели са две – създаване на световна инфраструктурна мрежа от магистрали, железници и пристанища, конструирана така, че да постави Китай в центъра на световната търговия. Втората цел е финансовото колонизиране на по-бедните държави. Специалисти разказват, че договорите за заеми са с нечовешки условия и извратени клаузи. Много от тях са засекретени, а някои включват задължението изобщо да не се споменава, че дори съществуват. В крайна сметка много от страните заемополучателки губят частично или изцяло държавния си суверенитет. Идеята е проектът да завърши през 2049, когато се навършват 100 години от създаването на Китайската народна република и 128 години от учредяването на Китайската комунистическа партия, която днес е най-голямата партия в света със своите 86 700 000 членове.
Китай никого не насилва. Стои загадъчно усмихнат като Мефистофел и предлага на бедняците своите договори. А те – същински алчни Фаустовци – подписват с кръвта си и продават душите си. По своя воля. Откъде обаче се взимат китайските пари? Това са парите, които целият алчен потребителски свят излива в Китай заради неговата евтина работна ръка и пластмасови боклуци. Уви, вече не са само пластмасови боклуци, а всякакви дрънкалки (най-вече електронни), без които си мислим, че животът ни е невъзможен. Евтиното производство прави производителя приказно богат. Китай ни купува с нашите пари.
Странно обаче как повечето страни, които се поддадоха на изкушението на китайските богатства и се свързаха по един или друг начин с „Един пояс, един път“ са със социалистически наклонности. Сред обилно финансираните са режимите във Венецуела, Куба и Никарагуа. И разбира се Пакистан, за да дразни Индия. Изобщо, макар и да финансира наред, Китай предпочита да финансира страни, които са по вкуса на Китайската комунистическа партия.
В ход ли е най-големият опит да се издигне Вавилонската кула, да се построи човешкият рай на земята? През 2049 Китай планира да обяви официално своето световно господство. А в това време ние тук се занимаваме с правата на гейовете и със зелени сделки, насила унищожаваме икономиката си, та да не сме конкуренция на Китай дори и теоретично. Мъчим се от толерантност и мултикултурност да се чувстваме виновни, че някога сме владеели света. Ние не отстъпваме на Китай, не се предаваме, ние просто му се молим да ни завладее и погълне. Поднасяме му на тепсия един свят, изобретен от нас, но който по някакви сатанински причини упорито се опитваме да унищожим сами. Всичко, с което Китай е могъщ днес – от технологиите до идеята за държавност – е изобретено от нас. Но нашата алчност го превърна от криле в окови. Нищо. Така е справедливо. Случвало се е много пъти в иначе праволинейната, но твърде объркана човешка история. Лакомията, както изяжда главата на човека, така и на народите, така и на цивилизациите.
Та, такива ми ти работи за Шри Ланка и за мечтата на Ранил Викремесингхе да бъде президент.
.
