След края на света

.

ЧЕРНОБИЛ

Днес мина точно една седмица, откакто се върнах от Чернобил, но въображението ми е изцяло обсебено от Зоната на отчуждението и картините, които видях там, не избледняват.

Всичко започна в далечната 1986 година, аз бях пряк свидетел на аварията. Не се уплаших, може би от това ме спаси ранната ми и неука младост; знаех, че ще оцелея. Няма да разказвам за първомайската манифестация, за НЕуведеомяването ни, за нелепите мерки, които впоследствие се взеха, например да метем дворовете на училищата. Но има нещо, което се запечата завинаги в съзнанието ми – орловите нокти, които ми израснаха, за пръв и последен път в живота ми.

И ето, 33 години по-късно, аз имам шанс да видя с очите си какво точно се е случило там, някога, това някога, на което съдбата реши да бъда очевидец.

Ето ме до гарата в Киев, оттам тръгват автобусите с желаещите да видят Чернобил. Приближавам се и между многобройните рейсове откривам моя гид. Той се казва Володимир, има и помощник, на име Ян. Доплащам си сумата от 89 долара и се оглеждам. Заобиколена съм от млади и кипящи от живот хора, смутена съм малко, но виждам едно по-възрастно семейство, значи не само аз съм… любопитна.

За мене това е и шанс да видя повече от Украйна, Чернобил е на 140 км от Киев. Потегляме и бавно излизаме от огромния град. Редят се богати крайстолични села с красиви къщи, вилната им зона. Колкото по-навътре навлизаме, толкова селата става все по-малки, с едноетажни синьо-бели къщи. Но разруха липсва. Това е още един мит, който с трясък се срутва. Отбелязвам си наум.

В автобуса цари приповдигнато настроение и Володимир започва инструктажа. В Зоната е забранено да се сяда, да се ляга, да се взима какъвто и да било предмет, да се излиза извън маршрута, да се пие, да се пуши, да се снимат военни лица и обекти. Тоалетни няма. Лекар няма, ако някой пострада, веднага цялата група се връща, ако военен поиска документите ти, веднага се представят, ако Володимир каже „Излизай“, веднага всички излизат. Почвам малко да се притеснявам, не се ли забърках в опасно приключение?

Стигаме границата, влизането в Чернобил е като на граничен пункт, паспортът е задължителен. Пред нас има десетина автобуса и се чува реч от всички краища на света. Бързо слизам и се подреждам на дългата опашка за магнитчета. Те са за подарък. Улавям се, че искам да имат поне малко радиация за автентичност.

Най-после пресичаме границата. Раздават ни лични дозиметри, те се носят на врата и измерват индивидуалната ти радиоактивна замърсеност. В случай на нужда лекарите ще знаят как да реагират.

Подсъзнателно съм очаквала да се случи чудо след преминаването в Зоната, но нищо не се променя. Заобикаля ни красива природа. Минаваме покрай езерце и лесно си представям как до него е приседнала Альонушка.

Стигаме първото атрактивно село, то се казва Залесие. Бързо се впускаме из красивите развалини. Личи, че селото е било богато и напуснато в своя разцвет. Млада жена се покатерва на прозореца на читалището, а мъжът й я снима. Притичва Ян, това е недопустимо. Не знаем къде и колко радиация има.

Продължаваме натам, следващото село е Копачи. Но къде е то? Стои само самотната детска градина. Тя е изградена от тухли. Виждат се тайнствени жълти означения, под тях има радиоактивни отпадъци. Това са домовете на местните жители, закопани дълбоко и завинаги. Имали са лошия късмет да са изградени от дърво, а радиацията не може да бъде отмита от дървото и остава другият начин – да бъде закопана. Тук и дозиметрите за пръв път полудяват, пищят и неуморно предупреждават, има радиоактивно замърсяване. Поглеждаме – 15 800 микросивърта. Тя е там, дебне, невидимо и зловещо зло.

Потегляме отново. Срещу нас се показва огромна табела – Припят 1970 година. Спираме за снимка. Групата ни е многобройна, мисля си, а къде е космическата самота? Поглеждам към пътя, той се е ширнал в безкрайността. Няма нито една кола, нито един човек.

Пустота.

Володимир насочва вниманието ни към близката гора. Нищо особено, все още не се е раззеленила. Но когато се раззелени… това никога няма да се случи. Гората е била поразена от радиоактивния облак и хлорофилът умира. Дърветата стават оранжеви, така наричат сега гората, Рижата гора.

Потресени сме.

Тръгваме към Припят. Ето го, той е там, град, напуснат в своя възход. Това личи, сградите се рушат, но се рушат като нови сгради, неизхабени, неизживели своето време. От блоковете растат брези, между тях има големи пространства, да има въздух. Много млади семейства са получили хубави жилища, а многодетните семейства – тризонети. На последните етажи са имали мезонет плюс приспособеното покривно пространство. Нечуван лукс за ония времена.

Минаваме през обрасли пътеки, сградите са там, ето го санаториумът, за да се възстановяват енергетиците, ето два ресторанта, единият е с витражи. Сега те са се посипали като пъстра мозайка по пода, неволно се навеждам да си взема за спомен. Не, не бива, радиоактивни са. Ето я спортната зала, в нея дори е имало боксови мачове, нечувана свобода за ония времена, на бокса не се е гледало с добро око.

Паркове, фонтани, има всичко.

Ето я и администрацията, на тази сграда са залепени портретите на загиналите служители по време на аварията. Те са учудващо малко и само един умира на място от топлинната вълна, другите – от лъчева болест. Между тях са две обикновени жени, работата им е била да отварят вратите, портиерки. Просто забравили да им кажат.

Продължаваме покрусени.

Стигаме до огромния площад с прочутото виенско колело. То никога не заработва. Ян доближава дозиметъра до него. Той ще се пръсне от космическите дози радиация. Над него са прелитали хеликоптерите, гасили пожара, и там е капнал радиоактивен отпадък. „Ето защо не бива да се катерите по руините – казва той, – не се знае къде е Тя.“

Продължаваме през гъста гора. Но какво е това? В дъното се виждат скамейки. Това са трибуните на стадиона, а гората е игрището.

Поразени сме. Само за 33 години и игрището вече е малка джунгла.

Да, природата процъфтява, само човекът го няма. Веднага след аварията започват експерименти. Зубрите са древни животни, обитавали някога цяла Европа. Но човекът ги унищожава, последното им убежище е Пустата на Беларус. Части от територията на Беларус също попада в 30-километровата зона на отчуждение. Решават да заселят зубри в радиоктивния участък. Те се размножават успешно и вече не са заплашени от изчезване.

Заселват и монголски кон, известен с изключително агресивния си нрав. Дори този номадски народ не успява да ги опитоми. Те стават цели табуни.

Разказаха ни, че Янукович организирал там сафарита за отстрела им.

Кучетата. Те са много. И са дружелюбни. Но не бива да ги докосваш, козината на животните е особено радиоактивна. Кучетата са храна на многобройната популация вълци.

Мисля си – да, само човекът няма да оцелее при атомна катастрофа, а сме създали нещо, което може да ни убие и което не можем да управляваме.

Връщаме се в автобуса и поемаме към Чернобил. Ето другото смайване, градът не е мъртъв, в него живеят хора. Те се виждат, мъже, облечени в камуфлажни костюми. Деца и жени липсват. На прозорците на блоковете има пердета, видях и едно унило мушкато. Там живеят работниците. В Чернобил има завод, има организация, която продължава почистването на Зоната.

„Тук няма да видите зомбита – ни казва Володимир, – няма петокраки животни, единствените зомбита се появяват вечер, след 19 часа, тогава вече е разрешено да се пие алкохол. А това е кръчмата „Разбитата морда“.“

Вървим натам, ето я и нея, АЕЦ „Чернобил“. Толкова е спретната и чиста, не изглежда заплашително, а можеше да убие цяла Европа. Спасителите са я наричали с нежното име Маша, сякаш за да успокоят самите себе си. Ето я Маша, тя взе много жертви.

Спираме във военната столова на Чернобил. Там само може да се нахраниш. Има дозиметричен контрол. Радиацията е нулева.

Чевръсти украинки, които приличат на рускини от детска градина, насипват борш и котлети. Ядем като чернобилци.

Потегляме отново, чака ни изоставена разузнавателна станция „Дуга“.

Има какво да се види.

Уморени, поемаме нататък. Вече искаме да се приберем във веселия и удобен Киев. Но не, Володимир ни казва: „Тук всички трябва да слязат“. Отправяме се към нескопосан паметник. Той е като гротеска. Паметник на Спасителите на Европа, овладели аварията в АЕЦ „Чернобил“.

Той е направен лично от тях, затова е такъв. Чувстваме енергията и емоцията им. Изобразени са пожарникарите, дозиметровчиците и ето една странна скулптура, мъж с чанта. Това са лекарите. Единственото отделение за радиоактивно облъчване е било в Москва, там са карали поразените. Нито един лекар не отказва да ги лекува. Володимир ни разказва за случай на облъчен спасител, толкова силно е поразен, че гърбът на шофьора на линейката изгаря.

Извикваме от ужас и преклонение, покланяме се.

Радиацията е коварна, сред първоначалното влошаване, следва период на ремисия, човек се чувства добре, пушели си. Сигурно са си казвали: „Спасих се“. Но лекарите знаят, че това не е така, радиацията работи подмолно, след подобрението следва срив, разлагаш се на атоми и смъртта е сигурна.

Потръпваме. Фокушима, многобройните АЕЦ, а сега накъде?

.

Лилия Джунова

12.07.2022 г.

.