Илюстрация: Авторът
.
Подобна история чух преди години от мой ученик, който бе нормално дете с родители джуджета:
КЪДЕ Е ВЕЛИКАНЪТ?
Джуджето се казваше Панчо Радев Късев и фамилията му прилягаше като гумена ръкавица върху ръка. То наближаваше тридесетте, а, както е известно, джуджетата не разполагат с дълъг живот. От есента Панчо правеше всичко възможно да си намери жена, но дотук безуспешно. Единственият му приятел, циганчето Фери, бе обещал в краен случай да му открадне някоя мома. Панчо приемаше обещанието като майтап, защото Фери, освен да краде, и непрекъснато лъжеше.
Обикновено Панчо си седеше в квартала, но тази сутрин се наложи да ходи до „Вода и канал“, заради една скъсана пломба на водомера в къщи. Той не обичаше дългите разходки, защото му причиняваха болки в ставите. Не се возеше и с градски транспорт, защото стъпалото при вратата на автобусите бе прекалено високо за него. Панчо просто помоли Фери да го закара с тротинетката си. Впрочем, тротинетката бе крадена, но за да не я познае собственика й, Фери я беше боядисал жълта. Така двамата се метнаха на електрическото возило и потеглиха към центъра на града.
***
Учителката по история Валя Добрева бе самотна жена. Тя нямаше приятели, не дружеше с колегите си и всички я смятаха за особнячка. Всъщност, Валя бе изключително чувствителен човек и, за да не бъде волно или неволно наранявана от хората, просто странеше от тях. Беше си изградила прост, но ефективен стереотип на поведение в училище и рядко някой можеше да го наруши. Сега се прибираше в дома си тъжна от неприятния скандал, който й устрои майката на ученик, заради една напълно заслужена от него двойка. Мислите й прехвърчаха, разбъркани като врабчетата, по улиците и тя пресече на червено, по пешеходната пътека при един светофар. Чу се силно пищене на спирачки, глух удар, а учителката се преметна и падна върху асфалта. От колата, която я бе блъснала, се показа слабо момче, видя неподвижното тяло на пострадалата и се вмъкна обратно в колата. Даде рязко газ и изчезна в първата пряка. Неколцина случайни минувачи се струпаха около тялото на учителката, а един мъж се обади за линейка. Спрели встрани на една паркирана кола, Фери и Панчо гледаха потресени, защото бяха преки свидетели на пътния инцидент. След няколко минути дойде линейка и, когато докторът запита как е станала катастрофата, всички изчезнаха. Докторът отвори кафявата си медицинска чанта и извади нещо от нея. Наведе се над пострадалата и започна някаква манипулация. Щом привърши, помоли шофьора на линейката да му помогне, да качат на носилката жената.
– С тоя плексит едва шофирам, докторе! Ще опитам, но…! – хвана за краката пострадалата шофьорът, но болка го сряза и той я пусна.
Панчо дръпна Фери за ръкава:
– Хайде да помогнем! Какво стоиш?
Докторът и Фери вдигнаха жената, поставиха я на носилката и я вкараха в линейката. Преди да тръгнат Панчо заяви, че знае как е станало произшествието.
– Скачай в линейката и ти тогава! – подкани го лекарят.
Фери махна за сбогом, останал на улицата, а Панчо се хвана за носилката, докато с пусната сирена линейката летеше из града. По някое време Валя отвори очи и промълви:
– Къде съм?
– Спокойно! Не се вълнувай! – надвеси се над нея Панчо. – Скоро ще ти окажат нужната помощ!
– Кой си ти? Защо си такъв голям…? – едва промълви жената и отново загуби съзнание.
Когато след няколкочасова операция тя излезе от упойката и дойде на себе си, първото нещо, което запита, бе:
– Къде е великанът?
– Какъв великан? – облещи очи медицинската сестра. – Допреди малко тук беше едно джудже, но след като даде показание за случилото се на полицаите, си тръгна.
***
След три седмици изписаха учителката от болницата, за да продължи лечението си у дома. Убедена, че е спасена от много едър човек, тя се обади на частен детектив, да намерят спасителя й. Нужни бяха само два дни на детектива, за да установи, че това е Панчо. Когато го доведе, Валя разпозна в негово лице спасителя си и възкликна:
– Не знам защо, но като те видях в линейката ми се стори огромен!
– Сигурно е било от шока! – пристъпи от крак на крак Панчо. – И аз искам да съм голям, но…!
Валя го хвана за ръката и я погали:
– Ти СИ голям! Всеки, който прави добро, е ГОЛЯМ ЧОВЕК!
От него ден двамата станаха приятели. Всеки разказваше за себе си и проблемите си, като се чувстваха безкрайно близки. Когато позакрепна, Валя започна да приготвя разни лакомства за обяд или вечеря, а това бе нещо ново в живота на Панчо. Един ден, облизвайки се лакомо, лапайки патладжан с доматен сос, Панчо сподели:
– Разглези ме ти! Никога не съм изпитвал подобно кулинарно размазване! Вчера говорих с Влади за теб!
– Кой е той? – учуди се Валя.
– Нашият квартален полицай. Той наскоро прави петдесетгодишен юбилей. Доста е смотан, но е супер момче! Каза, че ще е хубаво да те види, но да е някак „случайно“!
– Я виж ти! – засмя се Валя – Каква случайност само! Вчера аз също говорих с родителите на една моя бивша частна ученичка! Тя е също малка като теб! Вече е на деветнадесет и техните нямат нищо против да се срещнете някой ден!
***
В края на май, след абитуриентските балове, в ресторант „Централ“ правиха две сватби едновременно. В средата на дългата маса се кипреха като младоженци Панчо и бившата ученичка на Валя, заедно с кварталния полицай и учителката. Гостите не бяха много, но настроението на всички бе прекрасно. След угощението и буйните танци, когато диджеят даде микрофона на младоженеца-полицай да поздрави гостите, той се изправи, непохватно си разля чашата с шампанско и, червен като цвекло, рече:
– Аз не си падам много по приказките! Освен всички гости, искам да поздравя и главния виновник да сме тук сега! Това е Панчо, малкият човек с голяма душа! Като имам предвид контингента, с който работя, Панчо е направо великан! Той ме запозна с най-милата жена в този град, затова предлагам да пием за него!
Всички вдигнаха чаши и отпиха с блеснали очи. В края на сватбата един сервитьор донесе на подвижна количка двойна торта и запита:
– Къде е великанът? Казаха ми той да нареже тортата!
Полицаят Владо стана, вдигна Панчо и го понесе към количката.
***
На следващото лято в градската градина, хората можеха да видят две майки, бутащи заедно бебешки колички. Едната майка бе джудже, но в специалната, пригодена за ръста й количка, махаше с ръчички съвсем нормално на ръст бебе. В същото време, в канцеларията на кварталния полицай Владо стоеше Панчо и с ръка на сърцето молеше:
– Не му прави акт, Влади! Моля те! Фери ми е като брат! Той обеща повече да не краде в нашия квартал! Може да е циганче, но е добро момче!
Полицаят се смръщи повече от нужното, смачка вече написания акт и изръмжа:
– Крадльото добър, ти си добър, а аз все съм лош! Как стават тия неща, не знам!
Панчо подскочи като топка и, преди да излезе, му смигна:
– И ти си добър, Влади, но не го знаеш! Просто трябва случай, за да го покажеш! Те и другите хора са тъй! Наглед са смръщени и сурови, но ако им бръкнеш в душичката правилно, ще се учудиш какви ангелчета са!
– Хайде, изчезвай, великане! Стига ме баламосва! – махна с ръка полицаят и изтри изпотеното си чело.
В същото време в града щъкаха хората, които според кварталния полицай бяха потенциални престъпници, а според Панчо – ангели. Те всъщност бяха едното и другото, като всички хора.
Красимир Бачков
.
