Човещинка

.

Разказ от Петя Пламенова

.

– Бях на собственото си погребение – разправя ми мойта дружка, за която плача ден и нощ.

Сънувам я, все идва, постои при мен, пием по кафе и си тръгва.

Замина си без време. Тая женица живееше тоя усукан живот с финеса, с който си палеше цигарата. На нея просто и се случваха нещата, тъй както тя искаше и заслужаваше. Докато ние ходехме на работа и децата ни израснаха при баби и в детски градини, тя си ги гледаше с такава тиха радост, че все и беше тая неделя ли е или понеделник. Когато поотраснаха, ако аз изкарвах за един месец толкова пари, тя можеше да ги изкара за ден. „И това ще мине, както всичко останало“ – казваше с вродената си мъдрост и се усмихваше. Така минаваха и годините, к’вото можа, понаправи, но нейните заслуги най-малко бяха материални. Който от каквото имаше нужда, близък или далечен, тя беше насреща.

– Да знаете, че когато ми дойде времето да съм събрала стажа за пенсията, Бог ще ме вземе, като види, че такъв стаж нямам.

– Ай, стига глупости, де! – казвах аз и обръщах разговора в друга посока.

Така си замина, както си знаеше. Докато правя кафето един следобед, тя заспа и небесните ангели я отнесоха. Рев рева за нея и не мога, и не мога да я върна.

Сънувам я, иде. Седна на дивана, наметна си мойта жилетка и ми заразправя:

– Нали знаеш, че душата остава жива, когато човек умре.

– Ти знаеш, аз не знам. Чувала съм само.

– Да де, така е. Спор няма.

Когато минаха ритуалите със светлината, по пътя към Бог, когато се чувстваш лек и летиш сред цветя и благоухание, душата, мила моя, си търси тялото. Трудно й е без него. Така и аз тръгнах да си го намеря.

И ти беше там, ревеше като магаре. Едвам чувах другите от теб.

Тъжно е да гледаш най-близките ти и обичани хора да страдат, да плачат горко и да са безсилни пред смъртта. Няма да мога да ти разкажа всичко, щото ме боли, но децата ми, сестра ми, ти и мъжът ми се давехте в мъка. Децата, защото не знаят как да живеят без мен (за втори път се реже пъпната връв и завинаги); сестра ми плачеше без защото; мъжът ми, защото малко или много ме е обичал и не вярваше, че аз ще тръгна преди него. Но си помисли за миг (душите всичко знаят!), че няма вече да му се карам… Ти, милата ти, кога си била без мен! Все заедно. Животът беше благосклонен към нас и от люлката до моя гроб ни държеше за ръце. Че и сега – но това вече не е животът.

Гледам един мъж, знаех го като някогашен колега, плаче, а сърцето му се свило и се гърчи в ридания. Обичал ме години! Обичал…

Взех да ги обикалям – един, двама, трима – дузина. Всички влюбени в мен. Ако знаех! Само ако знаех! Нито един нямаше да оставя да се обвинява за страховете си. Аз хич не бях толкова кротка, все по един скандал щях да им спретна, за „Во веки веков“, че и до „Амин“ .

Имаше и такива, дето си мислеха:

„Оф, лошо е, ама поне знам, че няма вече да си вардя мястото, че все нея предлагаха да назначават.“

Предлагали ме били, я чуй ти! Как ме предлагали, като никога не ме приемаха никъде! И кой? Но, минало-заминало. Нека си вардят хляба. Разбирам ги.

По едно време чувам, от горната махала спорят нещо. Понеже имаше доста хора на погребението ми, взеха да се радват кой кого видял. Па спомени си разказваха, смяха се в шепи, направиха дисекция на целия градец. Първо го разкикериха, че сетне.

„- Ленче, ти ли каза одеве на Мара, че пържиш кюфтетата с мас, ма?
– Аз бех, како Гергино. Що?
– Ми как с мас, ма? Как с мас! Че то кюфтета с мас не се пържат. Да знаеш, ако правиш, да правиш нещата, както си трябва!
– Бе, знам си аз, не ми се бъркай!
– Еее, стига сега баш, де! Още не сме погребали Цветето, а почнахте.
– Така е, да. – Искате ли като я погребем да дойдете у нас, да пием по бира, имам лед-студена и да мезнем с по едно кюфте.
– Аха, да си ги пробуташ ония с маста!
– Точно тия не са пържени с мас. Бях ги оставила на моя да ги прави, а на него де ще му дойде на акъла за свинската мас. Те нали майка му и баща му имат рафинерия!
Тюуу, да ти се не вид’… че ме подсещаш за тая крива нива.“

И на мен ми се доядоха кюфтета, още от тогава, мила моя. Ама нали умрях по време на пости, никой не ми раздаде.

Като направиш, наречи ги за мен и по една бира отвори, аз се тук се навъртам, ще те уцеля.

А на оня с бомбето, знаеш кой, дето шушукаше на ухото на девер ми, кога ме пееше попът, че много пъти е спал с мен, на него иди му кажи, че съм бременна.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*  Още от същата авторка – вж. тук и тук.

.