На прага на Родината

.

Ще тръгна отдалеч.

От Виена с кола. Хиляда километра, точно от вратата там, до вратата ни в София. Предимно магистрален път, минава през три граници и четири гранични служби. В последните шест години съм минавала този път с кола петнайсетина пъти двупосочно и го намирам много добър, страхотен. Или поне 90% от него. Удобен, красив, качествен и предвидим, с постоянно подобряваща се крайпътна инфраструктура. А за пътуващите – безкрайни слънчогледови поля и часове в приказки, четене на глас, слушане на нова музика и пеене на стара, избистряне на някои семейни напрежения, международното положение и плановете за близките седмици.

През летните месеци пътническият поток по този маршрут е огромен. Гастарбайтери, студенти, хиляди постоянни жители на Нидерландия, Белгия, Франция, Германия, Австрия се прибират по родните си места из Балканите, Турция и още на изток. Бензиностанциите, отбивките и крайпътните зони за почивка са препълнени с говор на чудати диалекти, с хорски нужди и разнообразни хигиенни и културни навици за преодоляването им. От година на година се увеличават санитарните и рекреативни възли край пътя, чакането намалява за сметка на хигиената, има положителна промяна по цялото трасе. Или поне по 90% от него.

Частта от Виена до границата с Унгария – натоварена, но безупречно регулирана – си струва всеки евроцент от цената на австрийската винетка. Границата е вътрешна за Шенген и функционира само при форсмажорни обстоятелства, броя я „транзит“. Следват напрегнати километри в стройни, гъсти автоколони с постоянна висока скорост до Будапеща. Ако човек планира да пристигне в унгарската столица извън час пик, забавяне няма, автопотокът не спира. Винетката и тук изглежда като честна сделка. Километрите до границата със Сърбия са все така натоварени, недвусмислена демонстрация на проспериращата унгарска икономика, под формата на стотици извънгабаритни возила. Когато наближи ГКПП Рьожке (UNG) – Хоргош (SRB), шофьорът отпуска педала и първите 20 минути чакане минават неусетно в дълго чакана почивка. Цялото преминаване през унгарската и сръбска гранични проверки отнема обикновено между час и два по това време на годината. Процесът се оптимизира постоянно: отварят повече гишета, има повече служители, които някак си успяват да работят нонстоп на този пункт, не се налага да чакаш половин час отгоре, защото служителят на колонката, която си избрал, пуска кепенеца за почивка. Служителят на този граничен пункт, независимо от унгарска или сръбска страна, става все по-млад с годините. Унгарците все по-често са жени – сериозни, строги и представителни в мъжките си модели униформи. Организират колоните преди да достигнат същинската граница и свалят напрежението на чакащите. „Рьожке-Хоргош“ тази година отне точно 75 минути.

Следва най-хубавата част от пътя, най-дългата. 532 километра ненагледна Сърбия, с разпищолена растителност и подредени ниви, с път голям и празен, почти без хора, коли, без интернет и нотификации, симфония за асфалт, кола и пътници, която по някое време и слънцето слиза да послуша дори.

Преди 6 години магистралата стигаше до Ниш. Достроиха я междувременно до Димитровград, граничния с Калотина сръбски град. Без евросредства, нали… Сръбските магистрали са с такса, удоволствието за нас излиза около 20 евро.

Вече сме съвсем близо до България. В района на Димитровград настъпва мрак, буквално и фигуративно. Пунктът е на километри, когато внезапно колоната спира напълно. В този случай бяха под два, минахме ги за час и половина. От сръбска страна работят всички гишета, отбелязвам си. Има и огромно количество кабинки за продажба на български винетки, щом минеш от другата страна, разбираш, че е защото там има две кабинки, едната обикновено не работи, а на другата вземат само кеш или точни пари в левове. Живо препоръчвам електронна винетка, която може да се закупи от бавен и изнервящ държавен сайт или бърз и интуитивен за потребителя частник.

Но ето ни, ето ни на прага на Родината. Всичко е тъмно и пряпорецът не се вее отривисто, но какво пък, в душите ни е светло и вълнуващо, приповдигнато и бодро, прибираме се вкъщи. Постепенно проглеждаме в тъмнината и забелязваме, че автоколоните са изчезнали. В малкото ничия земя между двете държави управлява законът на джунглата. Мнозина се бутат, провират, засичат, бибиткат, викат и карат. Идеално място да научиш псувни на всички онези диалекти от Вавилона по бензиностанциите по-рано. За хората с по-занижени езиковедски интереси има и други предизвикателства, например как да се престроиш към отворено гише без да се замесиш във физическо насилие. Усложнения не липсват, като онези нелепи гранични съоръжения, в подножието на които някога имаше локва с дезинфектант, но тази схема потъна нещо и сега локви няма, но затрудняващи движението ненужни конструкции – бол. Този въпрос е занимателен само, докато не открие човек, че една трета от козирката над калотинските гишета се е срутила върху част от тях и виси грозна, изкорубена и романтично заплашителна над поне дузина автопокриви. При по-силен вятър скърца зловещо за максимално изживяване. Понякога пътниците в колите отдолу, поради продължителното чакане или не знам защо, се поддават на паниката и решават да сменят колоната, което поражда още хаос и напрежение. И така над три часа, общо четири и половина за преминаване на този граничен пункт или приблизително половината време, необходимо за целия път. Този път, вместо обичайния мълчалив прием на документите ти, българският служител ми казва да си сменя паспорта, защото изтича скоро. Намерих това мило.

Потегляме.

България.

За мен е завръщане, но си мисля какво ли минава през главата на някого, който е тук за първи път.
Всичко е тъмно. Пътят е в ремонт от години, една лента в посока, липсват банкети, мантинели, маркировка, знаци. Строи се, но има дупки и неравности. Първата бензиностанция, първото място след часове чакане, в което можеш да се освежиш, е отврат, смрад и гнус невъобразима. За винетките разказах вече. Вълнението отстъпва на съвсем разумен страх от състоянието на пътя. Тук обикновено ми хрумва аналогия със снега в София, който всяка година изненадва общината. И на Калотина изглежда всяка година се изненадват от този пътникопоток, единственият пункт по пътя от Виена, който никога не се променя, оптимизира, подобрява. Има варианти – малки ГКПП-та, които удължават пътя, но спестяват чакането, зависи колко е уморен човек, те могат да са добра алтернатива.

ГКПП „Калотина“ е аномалия. Граничната услуга, която предлага държава-член на ЕС тук, е под всякакви стандарти. България посреща с институционално и инфраструктурно безочие, с нелюбезност и мръсотия. На границата като да виси невидим надпис, гравиран във всеки обществен проект: „ОТВСЯКЪДЕ КРАДОХМЕ МАТЕРИАЛ!“. От граничните постройки, от обучението на служителите и представата за публична услуга и задължения, от сигурността и естетиката. Държава-пробойна.

Тази история има и една много къса и емоционална версия: на всяка граница от Виена до София петгодишният ни син се въодушевява страхотно да поздравява граничарите на родния им език: Grüss Gott, Jó napot, Dobar dan, Добър ден… Навсякъде му се радват, отвръщат, усмихват. Само на Калотина – не, там никога не получава отговор.

Идват избори.

Чета днешните новини от България и се чудя способни ли сме на различни от козметични държавни промени, способни ли сме да се надскочим електоралното шаранство?

Мартина Шопова-Янев

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Бел. ред.: Заглавието е на редакцията.

.