.
Седмици преди да тръгна за България, майка ми ме убеждаваше, че трябва да идем задължително във Велинград. Бях посещавал града няколко пъти като дете и имах хубави спомени. Но сега бил станал по-интересен, с чист въздух и много хотели. Минаха повече от два месеца, откакто бях там, и чак сега реших да напиша впечатленията си, провокиран вчера от една ФБ приятелка, която имаше сходни на моите разочарования – въпреки че общината събира по 3-4000 лв. на месец от малки хотелчета – пари за улиците и поддръжка няма.
Велинград наистина се е разраснал – на мястото на малки къщички, и соц-почивни бази, сега е пълно със СПА-хотели. Пълно не, ами препълнено. Толкова препълнено, че както в повечето туристически градове – места за паркиране няма. Улиците, и те са пълна трагедия – разбити, хаотични знаци, рушащи се маркировка и тротоари.
Но това, което ме разби най-много, е Клептуза. Този уникален парк, за който всяко дете от моето поколение мечтаеше, за да покара водно колело и да пошляпа около водата, е в руини. Снимките, които прилагам, са оттам. Мизерията, която е обгърнала това място, е ужасяваща – известният ресторант, надвесен над езерото, за какъвто всеки туристически курорт би мечтал, е в руини – падаща мазилка, разбити прозорци, натрошени плочки… и никаква поддръжка от поне 10-15 години. До него, някой направил уж по-добро заведение, но и то е празно (в най-хубавото време – края на пролетта), а езерцето е заринато със счупени пластмасови столове и дъски.
Като „черешка на тортата“, в цялата тази прелест някакъв човечец раздава водни колела, срещу 10 лв. на час, ако не се лъжа. Никаква инфраструктура няма около него – една полусчупена пейка и той. Естествено, клиенти няма. Ако някой балък се излъже – може днес да пробута 2-3 обиколки. Водните колела разбира се са далеч от първа младост.
Ако има нещо, което българското общество за 30+ години успешно успя да ликвидира, това е… обществото. Или по-скоро – чувството за общност.
Тази общност, която е всяка коза за свой крак, е успяла да построи над 20-30 хотелчета около Клептуза, всеки един от които е сам за себе си – различни етажи, цветове, места за паркиране, задръстени тротоари. Преобладаващи хаос и грозотия. Човек като мен не проумява как, когато бизнесът на всички тези хотели зависи пряко от Клептуза, не са намерили път да се съберат и да кажат: „Абе ей, на нас приходите ни зависят от този парк. Дайте да съберем по един 500 лв. да го пооправим. Или поне ресторанта да възстановим и ползваме.“ Едно сдружение, едно НПО да бяха направили – можеше да има нещо по-красиво. НЕ! Всеки смуче, колкото може, и чака държавата или ЕС, или някой отгоре да оправи парка/инфраструктурата, за да може бизнесменът да трупа, да трупа, и… периодично да реве, че данъците му са високи, и да иска къде 9% ДДС, къде 0. Щото той не спира да се грижи за благоденствието на случайно объркалите се да дойдат. Да инвестираш 500 лв., за да си напълниш хотела на 100%, е нещо, което всеки канадски или американски бизнес би направил, без да се замисли. Особено, когато майката природа ти е дала ВСИЧКО – вода, зеленина, въздух.
Мястото, в което бях отседнал, се оказа сграда, строена по времето на социализма, и учудващо запазила същия облик, но и развита, чиста, подредена, с отлично обслужване. Просто имало здрава ръка, която да управлява.
Около 1990-а се появиха НПО-та и първите от тях имаха чисти помисли и цели – кое да защитава чистия въздух на града, кое да оправи улица, кое да възпитава деца, кое да обедини граждани или бизнеси, за да изградят нещо заедно. Дори домсъветите са малки НПО-та. Постепенно, обаче, те бяха заменени от НПО-та, създадени или тип ООД – да смучат фондове и пари. Или още по-страшното – под формата на нови политики, финансирани отвън да съсипват бизнеси – къде по екологична, къде на друга основа. Крайно време е НПО-тата да се върнат в коловози, защитаващи права и интереси на Хората, в името на Хората и развитието.
А аз ще продължа да се надявам Велинград да си направи Домсъвет.
Текст и снимки:
Андрей Ненов
.
