.
Пътепис на Ангел Колев в три части
.
Част I
ПАТАГОНИЯ, Чили
Пренощувахме в Пуерто Наталес. Рано сутринта още хазайката – млада жена с прибрана назад коса в нещо като конска опашка, ама не съвсем, ни донесе хляб. Топъл-топъл. И една кана сок, най-вероятно тропически, ама кой знае. Усмихната, говори ни, обяснява, ама пусто не знаем испански. Досещаме се и благодарим също кратко. Преди да си тръгне, церемонията става пред вратата ни, сочи нататък към къщата, ние сме настанени в нещо като пристройка за гости, което е нашето Еър Би енд Би. Имотът им е съвсем скромен – една покрита с плочки пътека, колкото да се разминат двама души, от едната страна е малка градинка с цветя за района, а от другата пътеката почти се опира в нашето „хотелче“, преминава покрай едноетажната им къщичка с малко площадче пред входната врата – трудови хора и дръпва рязко нагоре към метална портичка, която ни извежда на стръмна уличка.
„Аха“ – казваме си, разкрили обясненията на хазайката, щом се изравнихме с тяхната врата. Отвън ни чакаха двете й момиченца, стегнати за училище с раници на гръб, и първи ни заговориха на английски. Майката седеше зад тях, кимайки радостно с глава. Учели английски в училище от малките класове още, сега да бяха най-много в прогимназия, разбира се на око.
Питаха ни откъде идваме, какво сме видели в Чили, къде ще бъдем днес, на разбираем английски. И силно се развълнуваха като им казахме, че ще плаваме с корабче през целия ден покрай фиордите. В това време таткото вече беше готов да ги закара до училището, което било близко и до което, когато е топло и имат повече време до първия час, стигали пеш. Днес обаче са с колата. Ние им благодарихме за хляба и се разделихме, чакайки бусчето, което щеше да ни закара до пристанището за екзотичния рейс.
Студеният вятър на откритата палуба ни гони вътре, в закритото помещение на малкия кораб. Пазим сили за дългия маршрут днес – по вода и по суша. Докато сме, обаче, още в открития Пасифик – и където, освен вода и далечни, забулени в мъгла планински вериги, не могат да събудят интерес и сред най-запалените туристи. Около двайсетина души сме, смесена компания, както се казва – обединяват ни двата езика – английски и испански, но има и французи, и германци, което лесно може да се разбере от разговорите помежду им. И българи, това сме ние с Мери.
Някакви крясъци отвън ни оживяват и, стиснали здраво камерите си, се изстрелваме навън. Правим го всеки път, когато нашият рейд ни среща със забележителностите на еднодневния ни маршрут.
Срещу нас са дупките-гнезда на хвърчаща колония на андийски кондори – символ на Чили. В изсечения, почти отвесен скален масив на Андите. Стотици птици. Излитат, кръжат, връщат се в своите гнезда. Отново излитат. Какво достолепие и чувство за свобода и непостижимост във всяко едно движение, във всеки замах на мощните им крила в птичето царство. Птицата търси храната си само по високите места. Съвсем близо сме до тях, сякаш усещаме полъха от крилата им и можем да ги докоснем. Сумрак е. облаците са скрили светлика в този момент, а и каменната стена закрива хоризонта, хвърля тъмна сянка пред нас. Автоматични светлинни откоси от апарати, до мен жужи кинокамера; всеки снима без да се откъсне и за секунда от завладяла мислите ни величествена гледка. Безразборно. Някои се изправят на пръсти от вълнение. Отминаваме с въздишка тази величествена гледка.
Не след дълго някакъв неразличим от тук малък плавателен съд е изправил нос и разбива водната повърхност в пенливи, неголеми вълни след себе си. Бързо скъсява разстоянието между нас. Морската охрана. Изравняват се с нас, забавят ход, поздравяваме се взаимно, както е прието, когато срещнеш спътник в открито море, след това изфорсирват „конете си“, правейки в същото време лек завой, за да се отдалечат от нашия кораб, и запрашват с пълна газ по пътя си. Охраняват морската граница на Чили.
Тясна камениста пътека, сгушила се в пазвите на извисилите се над нас върхове с килнати отгоре им малки бели шапчици, рано е още за новия сняг през октомври, но вече е ръснало, макар и съвсем малко, а има и останали петна по сенчестите, изрязани като с длето в каменната планинска гръд усои от ланшния сняг.
Пътеката свършва като отсечена над водата, която изпълва един от десетките образували се през вековете фиорди. Патагония е втората по големина родина на фиордите, след първенеца Норвегия, изпълнени с тези причудливи, бледосинкави, огромни, вековни ледени езици, някои от които са тук отпреди 6 милиона години! Казва го екскурзоводката. Тук всички спираме да дишаме…
Кокетна малка ферма ни посреща в тучна долина, в късния вече час за обяд, на неколкостотин метра от водата. Две кончета кротко пощипват тревица, оставени на свобода, без надзор. Те си знаят стопаните – гаучоси, сиреч овчарите. Изкачваме се на височкото и съзираме малка спретната постройка, без никакви опознавателни знаци, но ние вече знаем, че това е туристическа база и мястото на нашия обяд. Потриваме ръце. Гладни сме от чистия въздух само.
Менюто не е изненада за никого, а агнешкото вече се върти на шиш. Преглъщаме шумно. Човек от базата ни кани пред пръснатата направо на земята светлееща жар. Наобикаляме огнището, където се пече нашият обяд. Агнето е разрязано наполовина през корема и е опънато, както е цялото на една кръстачка, изправена от единия край на огнището. Неподвижно. На определено време, то се обръща от другата страна към искрящите, пукащи от стичащата се мазнина въглени и се оставя така неподвижно. После пак и пак. Чеверме по патагонски.
Хапваме вкусно, да си призная такова агнешко скоро не бях вкусвал. Прясно заклано, младо животно. Научаваме, че в Чили агнешкото не се изнася навън, докато не закръгли 30 килограма. За гостите днес стопаните се бяха погрижили да ни нагостят с младо агне.
Сипах си три пъти, под осъдителния поглед на Мери. И бях горд, че немската група ме последва. Французите бяха на диета. „Така им се пада“ – си помислих и дружно с германеца отхапахме по една едра агнешка мръвка. След което пак в дует отпихме със смигване един-другиму по-един голям гълток от чашите си с чилийско „Каберне Совиньон“. „Нека ни е лошо“ – казват в такива случаи българите. За германците не знам. За французите още по-малко…
На обратния път поизморени чакаме смирено вътре в пътническото отделение, да влезем в малкото туристическо и рибарско пристанище на Пуерто Наталес…
Автобусчето ни връща в нашия Еър Би енд Би. Тази вечер пропускаме вечерята.
Заспиваме рано.
(Следва.)
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
