.
Пътепис на Ангел Колев в три части
Част I – вж. тук.
Част II
ПАТАГОНИЯ. Майладон, гуанако и нанду
Сумрачно, по стените се стича влага, която просветва едва-едва, след като сме престояли няколко минути в пещерата с широк като параден вход отвор на юг. Заради топлото от слънцето. Стъпките ни не се чуват. Леко повдигаме крак и пак така леко, някак плахо, правейки малка крачка напред, стъпваме върху размекналия се, навлажнен тънък слой пръст. Ритуал.
Правим един почти пълен кръг във вътрешността на пещерата – дом на митичните чудовища, наречени майладони, намираща се на два часа път с автобус от Пунта Аринас, следите на които се губят отпреди 10 000 години. /!/ Трябва ни време, за да осъзнаем донякъде, макар и не съвсем, това измерение, което можем спокойно да приравним към вечността.
Тези едри бозайници, които най-вероятно са били съвременници на динозаврите, са изчезнали поради загубата на калций и други редки минерали, от чиято липса те загубили зъбите си и не могли да се запазят в дивата природа, станали жертва на други свирепи, враждуващи с тях хищници.
Момичето, което е нашият гид в днешния излет, ни предупреждава да не се отклоняваме твърде далеч от пътеките, защото дивата природа на Патагония крие и някои опасни изненади за човека. „Важното е, че няма да ни срещне някой кръвожаден майладон“ – казвам го достатъчно високо, за да разсмея групата. Успявам.
Накъдето и да обърнеш поглед, докато още сме в ниското, като нацъфтели джанки, разхвърляни по посърналото, хрупкащо, опърлено от яркото ослепяващо слънце и вятъра – няма какво да го спре тук, платно на степите, пладнуват овчи стада. На открито. Налятос достигат и по-високите места, делят оскъдната тревица с другите, вече диви обитатели, гуанакото и птицата нанду – за нас, странниците-туристи, това пернато трудно се побира в понятието ни за птица.
Мериносните овчи стада, които са окупирали десетки километри в степната пустош, населявана от разнообразните, типични за района животински видове, са се „захванали“ отпреди много години, пренесени от Европа. Разбираме, че едни от най-успешните заселници в най-големия град на края на света, Пуерто Аринас, са хърватите. Тяхната колония е и една от най-многобройните.
Овцете се отглеждат само на открито; през зимата стадата се скупчват и остават под снега, без покрив, запазени от дългата вълна. Така на открито отглеждат и малките си агънца през пролетта и лятото, вече в по-топлите месеци. Гаучосите се придвижват само на коне, но за тях има изградени биваци, в които живеят за постоянно; те са техният дом, за да бъдат близо до стадата, които са в постоянно движение и непрекъснато сменят районите на пашата, търсейки израсналата трева. Заемат цялата необозрима степ, стотици километри от двете страни на шосето, десетки стада. Как ли различават стадата си гаучосите!..
И една изненада за нас. На една от улиците в централната част на Пунта Аренас има паметник на гаучос със своето стадо. Какви ли странни паметници не е издигал през годините човекът… На пожарникарския маркуч в „барутеното“ Сан Франциско, в което една случайна искра може да изпепели цял квартал от дървените, макар и кокетни и комфортни къщици; на щипката във Филаделфия – да, на щипката за пране, от незапомнени стари времена – осемметрова щипка за пране върху циментов пиедестал, срещу фамозната барокова сграда на кметството на моята Филаделфия.
Янтарените гръбчета на стадо гуанако се стрелват към високия рид отляво на прашния, тук-таме поизровен от дъждовете, макар и чакълиран, прашен път. Напуснали сме асфалтираното, макар и тясно шосе, където скоростта не може да надвишава 40 км в час. Падащите отвесно лъчи на слънцето се отразяват в загладената им, къса козина, заслепяват камерите ни. Вдигаме светкавиците. Катерим височинката, посоката ни е най-голямото езеро в района. В дъното на кадъра ни, обрамчила хоризонта, се откроява заснежената верига на Андите. Синя стена, окичена с бели снежни гирлянди.
Едър екземпляр, представител на птиците нанду, крачи бавно на десетина метра встрани от пътя. Никакво внимание и интерес към нашия автобус, най-вероятно позната гледка. Сякаш не ни забелязва. Прилича ми на пощенски раздавач с едрата си крачка, който разнася важна поща. Да, пощальон. Макар и крилат, той не лети. Доброжелателен тревопасник, който снася яйца, от които се излюпват малките пощальончета. Пази Боже, обаче, да заплашиш гнездото му, изградено направо на земята в някое закътано и тихо място, или новоизлюпените малки пиленца нанду. Здравата ще си изпатиш. Владеел всички похвати и хватки на бойните изкуства.
Дивият свят на Патагония! С недостъпните, заснежени целогодишно Анди, сковани преди милиони години от ледници, с ширналите се хълмисти степи, покрити с оскъдна растителност, осеяни с езера и бързи, спускащи се с подскоци, кристално чисти реки. И днес пред очите ми са тези причудливи, толкова далечни и толкова близки гледки; с целия си разнообразен, странен, удивляващ и пленителен за пришълеца, населяващ земята на Патагония животински свят. Летящ и сухоземен.
Не мога, обаче, да си отговоря на въпроса ще се върна ли някога в тези далечни места. С моите Пунта Аренас и Пуерто Наталес. С пастелните гледки на степите, с губещата се далече пред нас на хоризонта планинска верига на непристъпните Анди. С цъфтящите джанки-овчици. С „волтовата дъга“ по гърбовете на препускащите гуанако. С потръпването и с чисто човешкото съжаление за изчезналите преди 10 000 години, макар и страшни майладони. С приятелския и малко надменен пощенски раздавач – птица ли беше – нанду…
Да не разваля магията…
(Следва.)
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
