.
Пътепис на Ангел Колев в три части
Част I и част II – вж. тук и тук.
.
Част III
ПАТАГОНИЯ. Форт Фуерте Булнес, краят на света
За втори път съм на края на света. Форт Фуенте Булнес в Патагония, Чили. Първият път беше в Сан Франциско, само че там краят на света беше обърнат с лице на Запад, към Пасифика. Този път пред очите ни е Юг, Южният Пасифик.
Фуерте Булнес е първият граничен пост, охраняващ сушата на Чили в Патагония от юг. Следващата твърда земя, както биха се изразили първозаселниците, получили името си от европейците „патагонци“, е Южният полюс, за който те едва ли са предполагали, че съществува. Патагонците били малобройна група номадски племена, дошли от далечния север на Северна Америка; заселили са се в тези земи в ранните векове. Магелан още през 1520 г. ги нарича „патагонис“, заради неестествено високия им ръст. Някои достигали до три метра. По-късно новите заселници от Европа ги нарекли патагонци, а техните земи Патагония, което означава – земя на големите крака, тъй като техните ходила наистина били огромни и не влизали и в най-големите произвеждани дотогава обувки.
В по-късен период патагонците не успели да оцелеят, поради малобройната си популация и поради капризите на появилите се по-развити народи от Стария континент.
В музея на Пунта Аренас ни разказаха как местните племена били заставяни да се къпят и да се обличат в чисти, ушити от плат дрехи, както го правят и европейците, а не да се мажат с животинска мас, която сами си добивали, и да се загръщат в топлите животински кожи, които допреди били най-добрата им защита в суровите зими. Отивали си един по един от нелечима болест, а дали са успели в онова старо време да разберат каква точно е причината за тази неизвестна им отпреди болест, която ги хвърляла в „огън“, това едва ли някой и днес би се наел да твърди. Най-вероятната причина, според днешната медицина, били силните простуди в мразовитите зими, без вековната им защита от студа, когато се мажели с мас и се обличали с животински кожи по своя кройка.
От форт Фуерте Булнес на юг са териториалните води на Чили, известна като най-дългата държава на картата, източила се на юг в тясна ивица покрай Андите, през повече от половината дължина на Южна Америка.
Далеч зад нас е останала Огнена земя. Няколкото острова отвъд Магелановия провлак, които оттук в лятната мараня трудно могат да се разгледат. А огньовете, които дават името на тези острови, са също от новите заселници. Патагонците палели огън на дъното на рибарските си лодки не само в тъмните нощи, но и в мъгливите дни, които често забулвали през годината всичко наоколо, за да не се сблъскат помежду си, докато улисани теглят препълнените си с риба мрежи. Риболовът е бил един от най-сигурните начини да осигурят храната на племената. Смъртна опасност, която понякога не могли да избегнат; след такъв сблъсък, макар и майсторски направените рибарски лодки, потъвали заедно с хората си за минути в ледените води на Магелановия провлак, ако не им се притекат на помощ.
Изкачваме проскърцващите стълби на изградените почти изцяло от дърво помещения на старите казарми, осигуряващи подслон и всички нужди за бита и службата на многобройната войска. Сега всичко тук, цялата разгърната територия на форта е един огромен музей на открито. Спални помещения, столова, караулно за денонощна охрана на местостоянката, дори дървен арест, в който провинилите се войници изтърпявали наказанията си. Най-високо над нас се издигат дървените кули наблюдателници, от които като на длан се вижда водната повърхност на океана. Складът за амунициите е доста встрани, на безопасно разстояние, дълбоко вкопан в земята, за по-сигурно в случай на авариен взрив.
На открито са и позициите в оградените по фронта към водата окопи на дългобойните за онези времена оръдия от солиден калибър, които е трябвало да посрещнат с огън неприятелските кораби, в случай че чужда войска застраши земята на Чили.
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
