.
Има едни отбивки от пътя, дето все ме викат да тръгна по тях и да видя къде ще ме заведат. Понякога свървам веднага, друг път само ги набелязвам и в удобно време ги посещавам. Харесва ми да обикалям добруджанските села. В едно такова съм израснала и ги чувствам близки. Има отбивки, които водят до почти забравени села с по няколко жители. Само един лек завой и си извън времето – изронен път, соколи, които не са свикнали с шума и се разлетяват от дърветата – не са уплашени, но искат да ти покажат какво могат и колко си недостоен да сте толкова близо. Двойка фазани, които се ухажват насред пътя, разделят се, колкото да мине колата, и пак се събират. Малко зелено листо, което полетява, щом го приближа, защото е прекрасна, изумрудена птичка, каквато не съм виждала. Лисица забързано пресича, че някъде я чакат важни дела. Карам бавно и във всяко село влизам като в храм, и не искам с нищо да променям обстановката.
Така попаднах в село Стаевци – заради отбивката с табела. Тя ме извика, за да ме запознае с единствения си жител – леля Стойка. Спрях да я питам за гробището на селото.
– Кого ще търсиш там?
– Никой, само ще го видя.
– Тогава нямаш работа там, то 10 години жив човек не е стъпвал и пътищата до него са изорани.
– Ти сама ли живееш в селото?
– Сама.
– Не сте ли повече хора? Някъде четох, че сте 3 или 4…
– Може и да ги пишат тия работи, но в това село съм само аз. Допреди две години бяхме с дядото, но той почина и сега съм сама. Лятото идват малко софиянци, ама не се задържат дълго и си отиват. Направиха си някакви бунгала. То морето е близо, на 6-7 километра.
– Не те ли е страх?
– От какво?
– Да не дойде някой да те обере.
– И какво ще ми вземе? Нямам нищо, а и те тук ме познават и знаят, че ако дойдат, един ще е умрял – или аз, или те. Аз от смъртта не се страхувам, умирала съм вече.
– Кога?
– След катастрофа преди 30 години. Бях в кома 50 дни и ме върнаха от оня свят. После, като си изгорих дробовете с изпарения на солна киселина, така се сдобих с астмата, а и Роко е с мене и ме пази. – И подновява разговора с огромното куче, който бях прекъснала, спирайки пред портата й.
– Защо стоиш там, а не влизаш? Ела тука, влез! Знаеш ли какви смокини имам, като мед са. Бера ги таман, че ще варя ракия.
– Къде я вариш?
– Ей там, в края на двора.
– Колко декара е този двор?
– Пет, но не е от големите. Тук има дворове по 15 декара, те затова и къщите са така пръснати из селото. Всеки с голяма градина и сме заели сума ти и място, а къщите бяха около 70. Всички с градинарство се изхранвахме.
– Тук ли си родена?
– Тук, но живях във Варна. Преди 20 години се върнахме с мъжа ми, че се разболяхме. Аз заради астмата имам нужда от чист въздух. Тук се чувствам добре, понякога и до бутилките с кислород опирам, ама рядко, но другарчето ми си отиде преди време…
– Не ти ли е тежко сама?
– Не съм сама. Я гледай колко патки, пилета, кучета, котки имам, че и лисици ме наобикалят. А и хора не ми трябват.
– Откъде е името Стаевци?
– От един учител, казвал се Стайков, учителствал тука, ама не знам кога точно.
– На колко години си?
– 78.
– Колата отвън твоя ли е?
– Моя.
– А караш ли я?
– Е как!? Че аз без нея съм за никъде. С нея ходя за хляб, лекарства, да продавам картофи, чесън или каквото имам. Еле, ела! Искаш ли да ти дам домати? А чушки, ами пипер? Яйца имаш ли? Млечна царевица, картофи, смокини, сини сливи, дини? Не ти искам пари. Искам нещо да ти дам. Имаш късмет, че ме завари на крака, щото два месеца бях болна и на легло. Децата идват, свършат, каквото има за вършене, и си отиват, но аз не мога да стана. Едва днеска успях. Аз още март зазлях с астмата и се чудих от какво е, а тя войната тогава е почнала и въздухът се е променил. Наложи са да подишам кислород, че да се оправя. Но сега съм добре и съм се захванала за работа, че всичко мене чака.
– Гласуваш ли на изборите?
– Винаги! Ходя до Дуранкулак и гласувам. Не пропускам!
– За кого гласуваш?
– За ГЕРБ*. Само при тях видях държавата да мърда напред. Сега чакам една комшийка софиянка да дойде, че да я питам какво стана с нейната „промяна“, за които ме караше да гласувам, и какви мошеници излязоха. Само да дойде…
Разговаряме как е минало детството й, живота във Варна, как я кара сега. Помагат ли децата, вижда ли се внуците, правнуците и какви болежки има.
– Страх ли те е от смъртта?
– Изобщо. Умирала съм и знам, че няма от какво да се страхувам.
– В Бог вярваш ли?
– Много. Той ме пази. Винаги бди над мен. Ако не беше той, отдавна да съм си отишла.
– На църква ходиш ли?
– Не, нямам нужда. Бог е навсякъде.
Сбогувахме се с леля Стойка, разменихме телефони и си обещахме пак да се видим. Трудно се съгласи да си тръгна с четири домата и малко картофи, и то само, ако ги разменим за торбичката със сладки, но се разбрахме. Упъти ме към църквата и се разделихме. Разбрах от нея, че преди време храмът е възстановен и че земята, собственост на църквата, е 70 декара, което я прави доста богата. Нямах търпение да я видя.
Е, нямаше нужда да се вълнувам толкова. Когато и да е било, това възстановяване е било отдавна, щом бурените гонят покрива, а бравата е толкова ръждясала. Но като няма хора – и църквата няма на кого да служи. Строена е още през османската власт, през 1845 година, и носи името на Свети Николай. Тук са идвали да черкуват хората и от съседни села, но времето е взело своето и е затворило църквата. И, както си стоях насред бурените пред вратата на храма, наоколо се разнесе детски смях, викове и плясък на вода. В съседен двор имаше малък басейн, в който няколко деца играеха. Зарадвах им се. Имаше надежда. Може да е само за лятото, но някой ден някое от тези деца може и да се върне за повече…
.
Текст и снимки:
Диана Стефанова
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел. ред.: Изглежда още има възрастни хора, които вярват в управлението на ГЕРБ. Макар че никой, нито ГЕРБ, не направи нещо, за да върне живота в опустелите български села, с празните църкви, училища, къщи и дворове. А напротив. Българските села и градчета продължават да се опразват. Ще се върнат ли наистина някой ден внуците в тази плодородна земя, ще ги дочакат ли „последните мохикани“, или само разкази като този ще напомнят за тях?
.
