Демокрация без меритокрация

.

„Ако поискат напълно да размажат, да стъпчат и унищожат човека, да го накажат с най-ужасното наказание, от което и най-страшният убиец би се разтреперил…, то достатъчно е да придадат на работата му характер на пълна безполезност и безсмислица.“

Ф. М. Достоевски, из „Записки от Мъртвия дом”

Речник на властите:

Антропокрация – власт, целяща благоденствието на Човека.

Демокрация – власт на Народа.

Какикрация – власт на най-лошото.

Какокрация – власт на лошото.

Клептокрация – власт на крадци.

Крипокрация – скрита (задкулисна) власт.

Ликокрация – власт на вълците, където правата на човека-вълк, особено на алфа вълците, са по-защитени от правата на човека.

Липидокрация – власт на храни, богати на липиди.

Медиокрация – власт на посредствени.

Меритокрация – власт на заслужили с труда-и-морала си (вж. „28 години демокрация без меритокрация в образованието и науката“ в Eurochicago, 7 юни 2018 г., и в други електронни издания).

Номенклатурокрация – власт на номенклатурчици (партийно-държавни „поименно избраници“, които властват над Народа).

Олигархия – власт на малко хора с много пари.

Охлокрация – власт на тълпата.

Плутокрация – власт на богати.

Юпикрация – власт на юпита (вж. „Юпикрация или пробългарска политика?“ в „Труд“, 5.09.2022 г., и в Eurochicago, 9.09.2022 г.).

Не използвам думата „балканска работа” – натоварена е с негативен заряд на завистта към успехите и заслугите на другите. И с арогантност от небалканците и психомазохизъм от наша страна. По света съм виждал „американска работа”, „германска работа”, „японска работа”… – понякога те са доста по-негативни от „балканска работа”.

Десетилетия наред това „балканско“ клише се имплантира в нашата народопсихология, превръщат я в народопатология. То, обаче, не се отнася само за нас, то е библейска, древноримска, универсална проява на човешката природа. Нарича се “синдром на високите макове” (tall poppy syndrome). Спомням си една разходка от Рим до лятната къща на д-р Луиджи Алое в Палестрина – малък град, покатерен по склоновете на планина, на около 40 км източно от Рим. По пътя Луиджи ми разказа епизод от “Историята на Рим”, описана от Тит Ливий в книгата Ab urbe condita („От основаването на града“). Луций Тарквиний – последният римски цар (до 510 пр. Хр.) – бил много жесток тиранин. Синът му изпратил при баща си пратеник да пита какво да прави с най-умните хора в града. Бащата го завел в градината и с коса отрязал главите на най-високите макове. Върнал се пратеникът при царския син и му разказал метафората на баща му. Синът последвал съвета на баща си и обезглавил най-умните хора в града.

„Нищо ново под слънцето“ (Nihil novum sub sole) – от Адам и Ева, заради откъснатата ябълка от дървото на познанието, през Прометей за откраднатия от Зевс огън и даден на хората, до прокълнатите поети и учени, високите глави на маковете са подложени на мъки не само в България. Институционализирането на меритофобията е един от най-големите грехове на 45 + 33 политиката. През 1997 г. бе публикувана статията ми „Един американски професор не трябва да струва 1795 български” – тогава един щатски долар струваше 1795 български лева. Това „струване“ остава в сила и днес, въпреки че един щатски долар сега е 1.93 български лева. Затова пиша „Демокрация без меритокрация“ – едно от най-ужасните наказания на преходните 33 години в България, особено в образованието, науката и изкуството.

Диагнозата ми, поставена през 1977 г., беше: „Български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука“. Казана с думите на световноизвестния физик проф. Минко Балкански, тя звучи по-образно: „Нашата образователна система готви големи учени за бабаити.”

Любомъдри читателю, в корените на гръцките думи paidagogos и paideia и на английската education има „водачество“. Във vates – латинската дума за поет – има „пророчество“. В metanoia – гръцката дума за прошка – има „промяна на мисленето”, „поука от грешката”. Затова учителите, учените, поетите и патриархът са водачи, пророци и спасители на нацията – те могат да изградят голяма държава на една малка територия.

Внимание, на входа на университета в град Стеленбош в ЮАР има надпис: “За унищожаването на която и да е нация не е нужна атомна бомба или използването на ракета с далечен обхват на действие. Трябва само снижаване качеството на образованието и разрешаване да се преписва и лъже на изпити. Пациентите умират от такива лекари. Сградите се рушат от такива архитекти. Парите се губят от такива икономисти. Справедливостта изчезва от такива юристи. Крахът на образованието, това е крах на нацията.“

И още – един млад китайски колега ми разказа, че след 4-5 години работа в САЩ, веднага след проверката на летището в Шанхай, чиновниците от Националния научен институт, където е разположена „мозъчната банка на Китай”, го засичат и, докато се прибере в вкъщи, получава известие за назначение за ръководител на лаборатория в област на науката, в която е работил в чужбина.

А новоизбраният председател на Съвета на ректорите – академик със сравнително добър наукометричен профил – каза: “Eдин от основните приоритети на моя мандат би бил смяната на акцента от износ на наши студенти в чужбина. Да накараме държавата да формира национална политика за привличане на чуждестранни студенти в България.”

Аз му отговарям: “Българските и чуждестранни студенти не са стока, не са донори на пари, а получатели на Знания, базирани на Добродетели и Професионализъм (virtue-based professionalis)! Да потискаш и пречиш на придобиването на висше образование в чужбина, след като българските университети са terra incognita в света, е все едно да потискаш и пречиш на развитието на страната. През 2010-а и 2012-а написах „Бакалнизацията на универститетите“. Тогава един от главните редактори пусна статията под заглавието „Балканизация на университетите” – той помислил, че съм направил правописна грешка. Писах му, че не съм сгрешил, и той публикува „Бакалнизацията”.

Кенгуру (на аборигенски – не разбирам)**: когато с качествено образование и наука, оценявани меритократично, можем да подобрим качеството на живота – най-престижното постижение за една нация – защо не уважаваме талантливите българи? Ужасно тревожна е връзката между талант и проклятие, както и тази между некадърност и арогантност. Затова сега талантливите емигрират в меритократските страни, където са удовлетворени от постиженията на труда си. Там получават признание, у нас – инсулти, инфаркти или депресия.

„Нация, която не подкрепя талантите си, е престъпница. Правих с Павароти „Джоконда”. На шансове в живота не съм по-долу от него, но той има по-голяма реклама, много повече плочи, въобще неговата кариера беше устроена, грижена кариера, докато моята я констатирам като една негрижена. Като една градина. Просто един богат глас, посяваш, работиш, но не правиш реклама. Отиваш, обираш плодовете, но идват другите, купуват от моите плодове, но реклама – не, аз се състезавах само с таланта си.“ – с откровена тъга това бе казано от Гена Димитрова – prima donna assoluta – в интервю на журналиста Тома Томов.

Д-р Георги Чалдъков*

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Авторът е доцент по хистология в Медицински университет, Варна. Гост-професор по клетъчна биология в Италия, Сърбия, Румъния и Япония, член на Международна академия на сърдечносъдови науки, главен редактор на списанията Biomedical Reviews и Adipobiology и един от редакторите на Cell Biology International. Според наукометрията на Scopus Elsevier (най-голямата библиографска база данни) от 6 септември 2022 г., h-index: 30, публикувани статии: 152.

** През 1770 г. капитан Джеймс Кук достига с кораба си “непознатата южна страна” (Terra Australis incognita). Когато за първи път видял подскачащите по поляните макроподи (животни с широки стъпала), запитал местните хора за името им. Един от аборигените му отговорил: „Кangaroo“, което на местния език означава “Не разбирам”. Но за капитан Кук, след това и за всички други хора по света, kangaroo остава името на подскачащите животни по поляните и пътищата на Австралия.

.