На Кръстовден

.

Разказ от Петя Пламенова

.

Вдовицата мина като сянка. Лицето й беше восъчно. „Дали е от свещите?“ – запита се бай Ставри.
Той всеки следобед седеше на пейката пред вкъщи и слушаше радио „Хоризонт“. „Много свещи изгоря тая жена, бе, колко жал изжали тя за мъжа си, колко години! Та то тея свещи, дето ги палеше, нея стопиха вече! Тя хем се топи като восък, хем и на цвят мяза на тях. Де да знам и аз откъде толкоз обич и толкоз мъка?“

В селото й викаха Вдовицата, сякаш само тя бе овдовяла. И никога не избеляваше черната й забрадка, де я носеше, щото, а да поизбледнее малко – и слагаше нова.

Веднъж едно дете каза на баба си пред магазина:

– Бабо, тая жена ми прилича на гарга.

– Млъкни, бе! Да не съм те чула да гъкнеш повече!

– Няма! Ще кажа, пък! Мама иска всичко да си казвам.

– Майка ти иска, но не те е научила още кога и как. Така че, млъкни! Затваряй я тази уста сега!

– Бабо, черната жена ми прилича на гарга, защото винаги е с такива дрехи, една свита седи, както оная гарга зимата, дето те питах що е сгърчена и тъжна. Помниш ли? И ти ми каза, че й е студено и самотно. Че то и на тая жена сигурно й е така. К’во като е топло? Сигурно й е студено на душата. А, бабо?

– Знаеш ти за душата! И къде чу тези приказки! У дома ще поговорим. Ето, тръгваме.

– Бабо, само едно има различно тя. Лицето. Не е като твоето. Не знам как да го обясня, бабо, но има нещо странно.

– Тръгвай! Тръгвай!

Вдовицата беше напълнила чантата и, наклонена на една страна от тежестта, се прибираше с наведена глава.

Пак мина покрай байставревата пейка.

– Добър ден, Ильовице!

– Добър ден.

– Да ти се намира семе от бакла, бульо? Знам, че все събираш.

– Имам, бате Ставри, ще ти дам. Като мина утре оттук за хляба, ще ти донеса.

– Жива и здрава да си, Ильовице! Искам пак да си я завъдя, че много я обичам, а тая година нямам.

„Хубава жена беше тя, хубава! И кадърна. Сега нищо не може да я усмихне.“- мислеше си Ставрето, доде слушаше една песен.

Спряха хората да й говорят да не тъжи толкова, че се намъчи, щото все мълчеше и отминаваше. Синът й от погребението на баща си още не бе дошъл. Живееше някъде по островите, дето е само лято, и тук хич не му се идваше.

Мина и тоя ден, мръкна и селото се сви под завивките. Ту тук угасне лампа, ту отсреща, някъде оставаше да свети по дворовете.

Утрината се разшета като пъргава стопанка. Юрна се животът и никой не говореше по ранина за шипове и ревматизъм.

Бай Ставри излезе навън и седна да чака Вдовицата. Беше й приготвил един буркан мед и няколко шепи бадеми от неговото дърво.

„А, ето я, иде жената.“ Заради нея ли си оправи перчема или ей така, кой знае.

– Добро утро, бате Ставри!

– А, добрутро, бульо!

– Ето, нося ти баклата. Дано хванеш семето!

– Благодарско да ти е, жено. Я виж, сложил съм ти в тая торба нещичко. Взимай я!

– Че защо трябваше, аз на кого ли не съм дала, бате Ставри, все подаръци ли да ми дават хората?

– Такива работи при мен няма, Ильовице! Повече обичам да давам аз, отколкото да взимам.

– Може ли да те питам нещо, извинявай!

– Че що да не може, питай!

– Кошери имаш още, нали?

– Имам. Бая ги намалих, но без тях не мога. Ако не дишам оня въздух, дето като ги отворя и се надвеся над тях, ме лъха, не мога.

– Имаш ли восък, искам да си купя. Купувам едни свещи понякога, дето хич не горят.

– Имам. Ще ти дам. Ама не го продавам.

– Така ми е неудобно, не може без пари.

– Може. Ела утре. Ще ти дам. Ама ми омеси една питка, не много голяма. Ще дойдеш по обяд.

– Добре, така да е.

„Тая жена проговори! – помисли си бай Ставри.

Дойде женицата, омесила погачата, топла още, влезе през вратника и викна. Ставрето излезе да я посрещне. Покани я вътре. Беше стъкмил трапеза. Тя се смути и не поиска да седне.

– Ето, нося ти питката. Да взема восъка, че ще тръгвам.

– Сядай, сядай, жено! Курбан днес имам. Трябва някой чужд човек да седне на тая софра, да хапне за мое здраве. Аз хляб не мога да меся, така и не се научих. Затова теб помолих, не е заради восъка. Ето, приготвил съм ти го и брашно ти сложих, така е редно, да ти го дам. Кръстовден е, Ильовице. Ден ми е. Хем ми е курбан, хем ми е имен ден. Та си мислех за кръста, дето си го носим.

Ильовица наведе глава и вторачи погледа си в нещо, което само тя виждаше.

– Ей, момиче – продължи бай Ставри, – стига с тая твойта мъка. Тъгата е друго нещо. Тъгуваш, тъгуваш, а сетне се изправяш, сякаш още по-жив. Не успееш ли, мъката, байновото, те убива. Гаснеш. И що? От обич!
К’ва ще е тая обич, каква?
Чуй сега, благодарен съм за едно – ние с моята бабичка също се обичахме. Е, с времето страстите утихват, обичта става друга. Но я има. Дракахме се, тя не спираше да плямпа, като всяка жена, аз псувах, но се държахме в коловоза. Веднъж се скарахме много. Не бяхме чак толкова стари, шейсетака гонехме. Ама тя още беше хубава, усойницата. През нощта не дойде. А аз оттогава я понамразих. Нищо не ми каза никога – ни къде е била, ни с кого, нищичко. И, знаеш ли, спряха и караниците. То, като не ти забие лудо сърцето – и устягата мълчи, и главата не мисли глупости. Десетина години тъй я карахме, докато се спомина жена ми. Болеше ме, но не по твоя начин. Бях свикнал да лягам сам още отпреди, да не говорим кой знае колко и това ми помогна. Веднъж дойде на сина ми един приятел. Години беше по чужбина, а женичката му тук. Мъчно им беше, но минаха години и той разбра, че тя има друг. Ходел у тях в дома им, помагал и даже не се криеха. Намрази я. Много я намрази, ама заради децата – думаха си от време на време. Обадила му се, че е болна от рак. Разтича се той, пари праща, доктори търси, гледа я дори, ама си отиде горкинката. И той, няма да го забравя никога, стиснал двата си юмрука, а сълзите си не можеше да стиска и рече: „Благодарен съм й, чичо Ставре, знаеш ли защо? Защото, ако не бях я понамразил заради изневярата, сигурно щях да умра от мъка, когато се спомина. И да не бях умрял, щях да се погубя. А тя ми е помогнала, помогнала ми е, милата.“

Че аз като го слушах, същото прозрях. Никъде не беше ходила мойта изгора оная нощ. Сигурен съм. Направила го е да утихне огънят. И затова и мен не ме болеше така, че да вия от болка.

Питам те, момиче, щом и той толкова те е обичал, колкото ти него, иска ли да те гледа отгоре, като сянка. Името му ще носиш винаги – Ильовица те знаем, ама каква беше, каква си сега?
Ще запаля свещ за здраве. Ти си забравила вече, но свещи сe палят и за здраве, бульо.
Първо да вземем по залче хляб с мед, такъв е курбанът, а и на моя имен ден ми се падна. Пак за здраве. И, когато си хапваш от медеца, дето ти дадох, да знаеш, че този живот е и сладък.

Вдовицата мина през водата всички басмени рокли, дето седяха на закачалки години наред. Просна ги да съхнат. То пък един топъл ветрец задуха и затанцуваха тия цветни дрехи на простора, като хо’ра. Вятърът влизаше в тях и ги издуваше. Вдигаше ги нагоре, изпъваше ги, после ги спускаше леко и цветята им пак се подреждаха в букети.

Две сиви гугутки кацнаха на чешмяното корито и пиха вода. Летяха наоколо от дни. Сега останаха сгушени в кипариса. Навън, под голямата черница, имаше паднало гнездо. Май беше тяхното.

Ильовица нарони трохи под кипариса и пусна радиото.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

.