.
Васил Славов за поетичната книга на Людмила Калоянова „Номад“
(изд. „Жанет 45“, 2022)
„Вината си я носим и
без плеядата джуджета,
готови да ни я напомнят всеки миг.
Затова спестете си ако обичате
моралните каскади и присъдите
на глухото домашно лицемерие!
Щом дойде време, ще приготвим от въжето
на емигрантските си спомени бесилка.
И пак ще стигнем свойто изкупление.“
(„Емигрантски стих“)
.
През септември 2022 г. издателство „Жанет 45“ реализира втората поетична книга на Людмила Калоянова. „Ном-Ад“, разсечен(а) от реката на (не)завръщането, в „адните“ разпятия на съмненията, познати на всички нас, поели просеките на преселения и забрава.
.
.
Структурирани в шест отделни цикъла („Реката на Паметта“, „Рапсодия в Бяло“, „Живот на ръба на езика“, „Скачени Съдове“, „Bonfire of the Vanities“, „Уплашени от Славей“), творбите носят тематичната си идентичност. Преливането на текстове и цикли един в друг е плавно, дограждащо. Избегната е претоварената словесност и тази типична недостатъчност в стихове, които срещаме днес. Людмила Калоянова е пестелива. В търпението и изказа си. Усещанията са изчистени от излишност, от тази така примамлива за някои словоизлиятелност.
„Хелиос
разтваря
отмалелите
следобедни
бедра на
Странджа
люби я бавно
после изсипва
в морето
трептящи слънца
от любов“
(„Залез“)
.
Авторката пише за близките си, за смъртта, за поднебесното разпятие на емигрантския и вселенския дух, за любовта и разчитането й. Пътува и търси контурите на духа си в спирките, предопределени или не, в задъхването на това вечно изплъзващо се време:
„ужасът на нашите
раздели
отчаяние
превърнало се в навик
недоизказаности
вкочанелости
маски
от страх и вина
сълзи
влели се в голямата
вода на
незавръщането…”
(„Един баща иска да знае“)
.
Калоянова разчита с ерудиция и обич културните наслоения, като взима от тях детайли и слово, които облагородяват духа; плете опитностите си и им придава онова ясно дефинируемо ехо на човешкото състрадание и споделеност. Силно впечатление прави лингвистичният й цикъл („Живот на ръба на езика“), подобен на който, поне аз, не съм срещал досега. Разсичането на езиковото пространство е видно. Езиците и преминаванията (в сънища и реалност) рушат Вавилонските си кули, а артикулирането на смисъл губи давност. Деконструкцията (lack of positive meaning) на истина, истинност (дефинирани от Ницше като сбор от метафори и метонимии) търси собственото си ехо. И понякога не го намира.
„вой
заекване
забравен ритъм
свистене на секира
език прекършен
между пазвата и зрелостта
обречен
винаги да търси майка“
(„Живот на ръба на езика“)
.
В творбите си авторката създава познание, което поражда противоречия и сблъсък на значения. Лирическият герой иска дома си, но притежава различни подслони, иска да има земята си, но има земя от двете страни на океана. И тази осъзната многовалентност на възприятията е, която разтърсва. Пътищата са прекъснати, погребенията на близките са пропуснати.
Ехото възвестява различните си езиково-тонални нюанси, в своя универсален резонанс. Но това обогатява. И убива. Престраданото дарява поезия. Дава възможност да провокираш широтата на духовните си търсения.
„…тъмни сгради със спуснати
щори
обитатели
пренесли се в местните
гробища
домове на доизживяване
болни от чакане
мъртвородени лозници
без клони…“
(„Празнота“)
.
.
Людмила Калоянова пътува в история и настояще („живял съм в Бургас, в старата част на Багдад, във Верона, Флоренция, Бруклин, Екс ан Прованс…“ – „Видение в лилаво“), съшива преживявания и пътища и разкрива солидната си ерудиция. Тя е гражданин на света. С номадското си съществуване и „тюрбаните на преселението“ образите, създадени в тази книга, се завръщат. И колкото по-далеч е физическото им отстояване, толкова по-болезнено отекват реминисценции на съновидения, стремеж към преоткриване.
„Езици на моето номадство,
цветни лалета на моето
преселение –
Аз ли ви говоря или вие мен?“
(„Лингвистична поема“)
.
Неслучайно стихът „Ако паметта е безсмъртие“ въвежда фразата на Иван Здравков „Няма безсмъртие – всичко е памет“. Емигрантството разчита на паметта. В него няма безсмъртие. Няма безсмъртен номад. Всичко по пътя (просеката ти) е съвкупност от „изгубени и намерени родини“.
„тръгвам си
за да слепя парчетата
и да стана цяла
в езика
сакрално завръщане
в невъзможното
и двете ми половини
кървят“
(„Роден език“)
.
Търсещият дух и разчитащият дух. Възможността да съградиш колебанията в себе си, без да бързаш в търсенето на отговор. Възможността да пресътвориш усещанията си в тихата преносимост на осмислено мълчание. Людмила Калоянова успява и постига това в поезията и в стиховете, които ни предлага.
Ние сме еднакви – и в същото време не сме. Другостта подканва към репрезентация, непребиваването в реалните пространства регистрира свободни „inscriptions” върху липсата ни (Цв. Тодоров).
„Вашата кръв се влива
в друга река, нашата бе
пренесена в куфари
потопена
между Охайо и
Алегени“
(„Между Охайо и Алегени“)
.
Не съм безпристрастен към поезията, творена от автори, живеещи извън географските граници на България. Разчитането на подобна поезия изисква нагласа, толерантност, широка сетивност. Много години така наречената „емигрантска литература“ бе маргинализирана.
В националното литературно пространство и до днес витаят бледи бележки и скечове на твореното в чужбина. Убеден съм, че книгата на Людмила Калоянова ще бъде различим принос в това, което някои наричат „поетично пространство“. Време е да загасим „огньовете върху номадското огнище“ и да се опитаме да приютим – дори под различни небеса, дори на различни брегове – тези, докоснали се до езика ни с таланта и обичта си. За да може да отговорим на въпроса, който задава Людмила Калоянова:
„Къде, по дяволите,
да се завърна?
Там, където някога бях,
всички отдавна умряха.
Където съм,
няма
как да остана – друг сок изпълва
жилите им.
Къде
да се оттегля без да кървя
разполовена!“
(„Къде, по дяволите“)
.
И отговор ще има.
Васил Славов
Снимки: Изд. „Жанет 45“
.
