В нощта на 23 срещу 24 септември 1988 г., ден след като родих сина си и бях в родилното, убиха сестра ми Татяна Титянова. Днес се навършват 34 години от престъплението, което описах в разказа „Есенно равноденствие“, който спечели голяма награда във Франция през 2006 г. и бе публикуван в книгата „Le temps qui passe“.
Тази година чествам 60-годишен юбилей и включих в дебютната си белетристична книга* творбата, посветена на сина ми и сестра ми, за мига, когато бях безкрайно щастлива и ден след това покрусена. Предстои ми да направя официално представяне на книгата, но припомням разказа в чест на Танчето.
Светла памет и почивай в мир, прекрасна моя, многообичана сестричке!
23.09.2022 г.
ЕСЕННО РАВНОДЕНСТВИЕ
Луната надничаше през стъклото с цялата си ледена красота. От часове се взирахме една в друга. Как да заспя? Не можех да помръдна. Лежах по гръб на постелята. Преди часове родих сина си и ме настаниха на единственото свободно място. След като ме доведоха от родилното, ме наобиколи едва ли не цялата болница да зърне сестрата на известната телевизионна водеща. Копнеех за усамотение, а трябваше да отговарям на десетки въпроси – любопитни за обикновените хорица, а за мен повече от досадни. Бе времето на тоталитаризма – нямаше свободна преса, нито частни TV канали, брояха се на пръсти известните лица от малкия екран. Опитвах се да обясня на околните, че сестра ми е изключително добронамерена, състрадателна и земна като характер. Подхвърлих, че и тя наскоро роди и има 3-месечно бебе. Голямата й дъщеричка е първокласничка, а в свободното време Татяна рисува и сега подготвя изложба. Тъй като е в отпуск по майчинство, води само по-престижни концерти и спектакли. Успях да стана само веднъж от леглото и се дотътрих до външния телефон, за да я чуя.
– Ти си герой! Роди момчето в рода ни. Горда съм с теб – струеше от радост гласът на сестра ми. Всъщност и тя, и аз имахме дъщерички. С татко все се шегуваха, че има само женски отрочета, а той им отвръщаше, че силните мъже създават момичета. – Днес не мога да дойда пред болницата и да ми махнеш през прозореца – децата са болни… Но утре ме чакай, сестричке! – усетих тревогата в гласа й.
– Не се притеснявай. Като ме изпишат, всеки ден ще сме заедно с бебетата по градинките! Миличка, искам да говорим, но едва се държа на краката… Не искам да ти кажа как съм се довлачила до телефона – отвърнах й, сбогувахме се и с мъчителни стъпки се върнах в стаята. И ето ме пак на леглото. Боже, ако знаех какво ми е подготвила съдбата, навярно щях да говоря още много, много…
Пак се загледах в луната и се опитвах да очертая мислено линиите на това покрито в жълтевина очертание на женско лице. Казват, че Селена въздейства особено на човека. Дали ме хипнотизира? Всъщност от леля зная, че в болниците никой не иска да дежури нощем при пълнолуние – спуква се от работа: катастрофи, самоубийци, престъпления, алкохолни натравяния… Как може тази красива небесна спътница да провокира страстите човешки?
Някак неусетно се унесох и мисълта ме върна в детството. Лежим със сестра ми на верандата в Алжир и се опитваме да пипнем небесния свод. Толкова са големи звездите и близки до земята там, в Африка. Имаш чувството, че са играчки, накачени по коледна елха, и можеш да ги докоснеш. А луната – колкото повече приближаваш екватора, толкова по-едра и внушителна става.
– Ще ти разкажа приказката за Спящата красавица и ще заспиш бързо, бързо – шушука сестра ми и със звънливото си гласче започва да имитира предсказанията ту на едната, ту на другата орисница.
– Како, не мога да разбера защо точно най-красивата, умната и талантливата девойка, надарена с толкова умения, трябва да бъде омагьосана от вещицата, за да умре? Не е честно! – недоумявам аз.
– И аз мисля, че не е справедливо, но всяка приказка има хепиенд и затова след 100 години Спящата красавица ще оживее от целувката на красивия принц – тихичко промълви сестра ми.
– Много не вярвам в принцове, а ти?
– Все си мисля, че любимият и обичта могат да спасят човек от смъртта!
Заглеждам се в луната и леко се унасям от приказката на сестра ми. Всъщност си представям Спящата красавица – тя прилича досущ на нея. Толкова е красива! Сестра ми е най-умното и будно дете – рецитира, рисува, пее, толкова е артистична. Животът доказа, че орисниците са били неимоверно щедри към нея. От ученичка я избраха да участва във филм, във ваканциите работеше като екскурзовод, владееше няколко езика, рисуваше божествено красиво и дори успя да влезе в Художествената академия, в класа на най-изтъкнатия български художник, следваше второ висше – журналистика. Работата в Националната телевизия бе допълнително занимание, което й даваше финансова самостоятелност, и я превърна в една от най-известните млади дами в страната. Само дето съпругът й не беше никакъв принц, а мъж, който не спираше да я бие и тормози, работеше за Държавна сигурност и се ползваше от протекциите на влиятелни хора, и бе неуязвим за делата си.
Обърнах поглед от луната. Защо ли ме връхлитат спомени? Какви са тези натрапчиви мисли – та аз съм най-щастливата жена на света! Имам си дете! Родих момченце! Малко, крехко, изваяно. Когато го пипнах и доближих до гърдата си, усетих колко е зависимо от мен. Да си майка е най-голямото богатство. За миг се променяш и започваш да живееш не за себе си, а за него – за твоята плът и кръв, за твоето божествено творение. Не съм усетила как съм склопила очи – усмихната и щастлива, а същевременно незнайно защо и тревожна…
Стряска ме отварянето на вратата и повикването на доктора:
– Майче, ще дойдеш ли за малко при мен!
Ставам автоматично и с болка. Скоро съм станала от родилната маса. Зле ми е. Защо ли ме вика извън стаята? Това не е визитация? Дали детенцето ми е добре?
Гледам лекаря в очите и се опитвам да се усмихна любезна. Всъщност, сърцето ми е притихнало и незнайно защо се е свило като уплашено зайче в гръдта ми.
– Обадиха се, че са намерили сестра ти мъртва. Трябва да откриеш родителите си и да им го съобщиш – изломоти лекарят, без да ме погледне дори, обърна гръб и бързо се изнесе по коридора.
Вцепених се. Онемях. Заридах с цялата си душа.
Светът престана да съществува за мен. Седях на леглото и мълчаливо, за да не смутя другите, потънах в сълзите на голямата непосилна мъка. Не знаех нищо. Не знаех какво и защо. Отказвах да приема реалността. Бях звъннала на съпруга си и механично предадох да намерят близките ми, че нещо е станало със сестра ми, и толкова… Всичко причерня пред очите ми и загуби смисъл. Болката бе единственото, което ме душеше и напираше в гърдите ми. Опитвах се да дишам.
– Бебетата. Носят бебетата!
Автоматично поемам моето и го доближавам да суче, и усещам как мъничето се опитва да отпие първите глътки коластра. Жадно иска да засмука живота. Притихва в мен, намерило опора и сигурност. А аз. Божичко! Не мога да му се зарадвам! Не мога да му се усмихна! Сълзите напират в очите ми, душат гърлото ми, обливат сърцето ми! Защо така? – викам без глас и стена с всяка фибра на тялото си.
Нямам сила за нищо, освен да питам Бог защо ме наказва по този начин. Нима съм прегрешила толкова? Дари ме с най-святото и желаното щастие – с рожба, с това малко невинно ангелче. Часове по-късно ми отне най-свидното и обичаното – моята сестра, с която бяхме като едно цяло. Неразделни. Единомишленички. Влюбени една в друга. Не двойната Лотхен, а две в едно.
Молех прошка и тогава, и месеци наред сина си, който кърмех със сълзи на очи. Бе неотлъчно до мен. Долепвайки до гърдата си своята рожба, тя най-добре усещаше безкрайното ми човешко страдание. Дали затова израсна талкова човечен и състрадателен? Тогава не мислех за това. Давах бебето през 3 часа на медицинските сестри и отивах в една ъглова стаичка, където можех да плача на воля, далеч от чуждите погледи. В родилното всички са усмихнати. Моята трагедия не се вписваше тук, откъдето всеки ден се ражда нов живот.
Целият ми свят изведнъж претърпя коренен обрат. Не ме допуснаха да ида на погребението. Започнаха заплахи към мен и родителите да не рием случая, че и с нас може да се случи същото, каквото стана със сестра ми. Едно след друго се нижеха следствия, които се превърнаха във всенародно брожение – над 10 000 души поставиха подписите си да не се потулва разследването. Спечелихме десетки дела, но никой не приведе в действие решенията на съда. Хората сами ни издирваха, пишеха нотариално заверени показания, които се прикриваха и манипулираха от органите на правосъдието и следствието. От едно задружно и щастливо семейство, се превърнахме в опечалени страдалци, търсещи истината за нелепата и жестока смърт на нашата непрежалима Татяна.
Приспивах бебето, чаках съпруга си да притихне в завивките и сядах да пиша показания. Следователят не искаше дори да ме разпита. Това, което щях да му кажа, не се вписваше във версията, която му бе спусната свише – самоубийство от 8-я етаж, При второто разследване – самоубийство от 4-я етаж, при 3-тото – скок от 46 метра – от 16 етаж и т. н. скалъпени небивалици. Нашата борба да се докаже истината, която оборваше всяко решение на следствието, бе неистова и е в състояние винаги да поднови делото. Дори световни медии като “Файнейшъл таймс” пишеха за сестра ми своята версия, което показва колко значим бе този акт на насилие и колко неравностойната, но ожесточена борба, водехме ние, за да излезе истината наяве. Превърнахме се като опора за всички, чиито дела висяха, и хората търсиха съдействие от нас да подскажем как да постъпят, за да възтържествува правдата.
Не обичам да се връщам към този откъслек от живота ми, когато трябваше през деня и пред хората да поставям маска на лицето си, за да изглеждам спокойна, а в душата ми бушуваха най-силните, непосилни за човека пориви на страданието. Имах чувството, че мога да го докосна и да се задуша в него. Да се удавя в този океан от тъга, който бе потопил цялото ми същество. Щом вземех бебето на ръце, и пред погледа ми изплуваше образът на моята приказно красива и усмихната като мадона сестра. В ръцете си държеше 3-месечното си момиченце и ме пита: “Какво ли ще се случи с мен, та ми казват, че върхът на моето развитие е 28-години? Та аз едва сега започвам”; и ме води в стаята да ми покаже последните си картини, разказва ми за плановете си, за поканата да нареди първа самостоятелна изложба. “Само трябва да замина, преди да се върне съпругът ми. Да не съм тук, докато не свърши бракоразводното дело.” Да, но не замина. Получих внезапно контракции, влезнах този ден в болница и сестра ми отложи заминаването: “Нека мама да помогне на теб и да подготви вещите за изписването на бебето. Ще пътувам след 2-3 дни…” Тези фатални дни!!!
Пишех показанията по няколко пъти, защото някоя сълза ме издебваше и капваше на листа, и почвах отново. Исках да съм точна. Реших да опресня събитията и посегнах към моя дневник. В него записвах съдбоносни и паметни мигове. Естествено, бях описала как една нощ полицията доведе сестра ми пребита с бебето в ръце. Онзи изверг й беше счупил носа, беше я обезобразил. Тогава бе и първият й опит за развод, от този миг започнаха и заплахите.
Отново в дневника, когато учех за изпити, драсвах набързо споходили ме идеи за статии или стихове, които прелитаха в паметта ми в най-неподходящото време. Той бе като архивирана част от мен, в него маркирах съкровени за мен неща. Разлистих напосоки листата и се вцепених. Изпуснах дневника като попарена.
Знаете ли как може да те жигоса лист хартия? Една строфа да те изведе извън строя? Трепереща и невярваща, отново го взех и припряно започнах да разлиствам страница по страница. Къде е? Как така изведнъж отворих точно там, а сега не мога да открия пасажа. Приближих се към прозореца, за да ми е по-светло, и отново я зърнах нея – луната. Сякаш и тя искаше с мен да прочете онази разтърсила ме мисъл.
Чета бавно и невярващо: “Равноденствие. Един живот се ражда, друг – умира…” Написала съм го 6 години по-рано, с идеята да сътворя след време стих. Невероятно! Синът ми е роден на 22 септември – на есенното равноденствие. Часове след това сестра ми умира. Не знам какво да мисля. Нима е възможно човек да носи в себе си бъдещето, да го синтезира, ето така, като на шега, върху лист хартия, за да те връхлети след време с цялата си кошмарност и невъзвратимост? Гледам в луната и си мисля мистика ли е това или реалност.
Истината е, че вече 18 години всяко есенно равноденствие купувам торта, слагам тежки трапези, за да събера близки хора. Това е един щастлив и обичан празник – рожденият ден на моя хубав син. На следващия ден отново пазарувам, сбирам близки мои хора, но на гроба на друг, много свиден за мен човек – моята покойна сестра. Така радост и мъка при мен вървят неотделимо. Осъзнах смисъла на израза “Много добро не е на добро” – толкова е точен и проникновен. В света хубавото и лошото се преливат. Не могат едно без друго и са в постоянно равновесие. Как ми се искаше при мен да не е така, но не би. Онази лоша орисница е била последната. Не е имало друга след нея, която да промени или облекчи съдбата на моята красива и единствена сестра. Принцът и любовта при нея липсваха и краят не бе никак приказен и щастлив.
Хората обичат да казват, че времето лекува. Аз не вярвам в терапевтичните му способности. Все си мисля, че с годините амнезията ни подтиква да изтриваме болните мигове от нашето съзнание. Като рефлекс за оцеляване. Адаптираш се към споходилата те болка и я изтласкваш в някое по-отдалечено ъгълче на душата си. С всеки ден нещо от нас безвъзвратно си отива. Късчета от живота ни, от спомените ни, от нас самите. Само тя, луната, всеки месец закръгля формата си и ме връща към онази толкова щастлива и толкова трагична за мен нощ. Дали съм можела да й нашепна тогава: “О, миг поспри!” и да променя бъдещето? Не знам. Луната продължава всеки месец да ме следва със своята съпричастна, леденожълта усмивка, свидетелка на цялата моя горест, на цялото ми щастие. И аз й се усмихвам. Та тя ми е вечна спътница и в зло, и в добро.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* „СЪДБИ И ТО КАКВИ“. Автор: Антоанета Титянова. Изд.: Делта ЕК, 2022. Художници: Татяна Титянова, Емил Цеински, Людмила Дамянова, Бисера Вълева, Владимир Стан; Фотографии: Ив. Добромиров, Б. Попов, Ил. Харизанов, Л. Йотова, С. Милев.
Приликата с живота на значими личности не е случайна. Книгата започва с разказ за трагичната съдба на телевизионната легенда Татяна Титянова, спечелил награда в Марсилия 2007 г. Популярната журналистка и писателка Антоанета Титянова събира 16 разказа, публикувани в сборници в България, Франция и Северна Македония, отпечатани преди в тиражирани женски издания. Разказите затрогват с драматична съдбовност, стилът е увлекателен, книгата се чете на един дъх. Във всяка творба е залегнала частица истинска история, която затрогва, прокрадва се злободневен проблем, но как се разплита Гордиевият възел – дали се затяга повече и човек обрича себе си и околните на страдание, показват одисеите на героите. Разкази с неочакван край, с много стремежи и попарени копнежи и с финалната дума на СЪДБАТА, която не пести от фаталните си сюрпризи.
.
