.
Няколко думи за читателите в САЩ
Уважаеми българи, любители и ценители на високата българска литература. Като български литературен критик нямам никакви комплекси относно родната национална литература, която се твори от най-стойностните български автори в България и по света. Защото по значимост творбите им не отстъпват на най-доброто, което се сътворява по света. Предлагам Ви да се запознаете с най-добрите български поети, писатели и литератори от последните 70-80 години, които съм включил в поредицата „Подреждане на „Балната зала“.
Никола Иванов*
.
.
ДА СЪБЛИЧАМ БОЛНАТА ДУША ОТ ДУМИ
.
Дебютът на Борис Христов е в сборника “Трима млади поети” (1975), който включва още поетите Екатерина Томова и Паруш Парушев. Заглавието на неговата стихосбирка е знаково – “На седмия ден”. Със заглавието поетът афишира, че водещи за неговото творчество ще са библейско-притчови мотиви, на основата на които той ще разкрива голямото си дарование на значим и знаков поет в съвременната българска литература. Лирическият универсум на Борис Христов изобилства от библейски образи, свързани с притчи от митологията. Заглавията на следващите му стихосбирки ”Вечерен тромпет” (1977) и “Честен кръст” (1982) окончателно потвърждават творческото му верую, стиловите му предпочитания, задълбочават мотивната, тематична, жанрова и метафорична нагласа, дооформят личния му облик на автентичен и физиономичен поет от първата редица на българската литература. В поезията на Борис Христов можем да открием и далечна връзка с майсторите на символистичния стих, със символистичния дискурс.
Едва ли е случаен фактът, че стиховете на Борис Христов от “На седмия ден” са придружени от похвалните думи на Иван Цанев, с точната и проникновена характеристика за “ярки метафори с лека романтична обагреност”. Впрочем, тези думи могат да се отнесат и към лириката на самия Иван Цанев, защото те са поети, близки по натюрел, от една поетична “кръвна група”. Никак не е случаен фактът, че основно те двамата в най-голяма степен реабилитираха библейско-притчовите мотиви в националната ни поезия през втората половина на миналия век.
Поезията на Борис Христов е пребогата на оригинални и дълбоки метафори, образи и символи, лириката му е максимално метафорична. Метафорите, образите, символите, сравненията, епитетите в неговата поезия – разгърнати или кратки – са естествени и органични, а не маниерни и самоцелни. Чрез сложната и въздействаща символика поезията на Б. Христов внушава чувството за дълбочина и обем. Очевидно е, че лирическият субект в тази поезия е духовно фин човек и поет, дълбок, дискретен и иносказателен, чиято оригинална метафоричност е извън всякакво съмнение. Тази поезия се отличава със своя финес, лиризъм и оригинална стилизираност. Поезията на Борис Христов обитава и творчески овладява необятните пространства на духа и душата, които винаги съществуват отвъд пределите на видимото и бита, т.е. зад хоризонта. Само чрез трансцедентното извисяване и преминаване през лирически овладените пространства духът може да се самопознае и отъждестви с душата, за да бъде достигнат безкраят на живота. Тази полифоничност на неговата лирика дава възможност за многобройни интерпретативни посоки. За да можем да разчетем всичко значимо, залегнало в поезията на Борис Христов, да се орентираме в нейния алегоричен свят, да проникнем в различните пластове на възриятие и да разберем същността на тази мъдра поезия, би следвало да разполагаме със съответната сетивност и чувствителност. Трудно е да си обясним откъде се е заселила така рано в него мъдростта.
Борис-Христовата лирика е модерна класика в хубавия и съдържателен смисъл на думата. Борис Христов се появява с първата си стихосбирка в поезията ни преди Христовата си възраст, но някак си библейски мъдър и проникновен. Страданията са постоянният му и неотменен спътник и това е споделено в цялата му лирика. Страданието в лириката на Б. Христов е издигнато до вселенски размери, неговият свят е обгърнат от “предвечна печал”. Поетът и неговият дух бродят по грешната земя и непрестанно срещат страдащи, нещастни, оскърбени и унизени хора. Лирическият герой при Борис Христов е странстващ аед, който обикаля по света и сътворява своите тъжни песни. Това е поезия, поставяща големите въпроси на битието, като същевременно е ключ към познанието на човека. Това, разбира се, не може да стане без много размисъл – истински, дълбок, откровен. Самият поет е така предразположен творчески, такъв е по дух и натюрел. Това са неутешимите пътища на човека между греха и Христовата святост.
Лириката на Б. Христов е пропита от хуманизъм, въпреки всичко, което поетът открива, което забелязват и констатират сетивата му за човека и неговия характер. Поетът броди по света и го възприема с всичките си усещания, с безпогрешните си антени, с цялата си тънка чувствителност и драматизъм. Тази поезия има своята космогония, която е приземена, неразривно свързана със земята, защото централни са отношенията Богът – човеците. По тия пътища поетът среща прокъсаните “делници жестоки” и, въпреки трагедиите, надеждата у лирическия герой не умира. Замрелият живот го притеснява и тревожи, даже реката спира от скука, животът е безжизнен, мъртъв, обезсмислен, всичко е замряло (”Котва на пътя”). В стиховете му шества и властва тъгата. Поетът вижда в “Корабът” събореното си тяло като “една тъмна купчина от сълзи”. Слънцето обикновено “сипе пламък”, а не топли и милва с нежни лъчи човека, дави го в пот, задушава го, тишината е “съсирена”, въздухът е “запален”, “главите ни са пълни с беззаконие”, защото това сме заслужили. Флората и фауната в тая поезия са белязяни с трагични знаци. Птиците не цвърчат с весели трели. Няма да срещнем лесни решения и еднопланови стихове. Смесва се натуралистичното с високото и поетичното, духовното и тленното са постоянно в конфликт. Човекът е разпасал до край колана на душите, обладан от низки страсти, загърбил е духовното и плаща и ще плаща, докато не се вразуми и изтрезнее. Земята се е превърнала в “плаващ ресторант”, където властват коремите, вместо сърцата и душите. Бог ни гледа с укор и непрестанно ни изпраща наказание и възмездие за самозабравата ни в злото. Тази космическа тъга за човешкото битие при Борис Христов е неотменна. Той е тъжен борец. В най-дълбоките пластове на неговата поезия, в образите и метафорите му ще открием скътани историята на земята от библейско време, до философски изведена реалност, белязана от мащабни космически знаци.
Поезията на Борис Христов е магическа и магнетична. Тя носи тайнството, магията, ядката на голямото изкуство. Мисловният взор на читателя постоянно е ангажиран, напрегнат, защото е провокиран от тази лирика. Читателят неусетно е увлечен от философската дълбочина, става сътворящ на поета и по своеобразен начин дописва стиховете, съобразно собствения си опит, познания и култура. Защото чрез поезията си Б. Христов само насочва и подхвърля и оставя читателя сам да дорасъждава и дописва. Тази поезия опровергава модата и разбирането, че изкуството се ражда само от опустошената личност. Борис Христов доказва с творчеството си, че истинското, голямото и значимо изкуство се ражда от интелитентност, достойнство и талант. И, че високото изкуство винаги надушва къде има сила, бързо я опитомява и й придава трайна, музейна стойност. Тази лирика е в съзвучие с определението на Атанас Далчев за поезията като придобиване – едно съкровено и драматично приобщаване към покаянието от грубостта и жестокостта на битовото около нас и в нас. Поетът изрича за тъгата на опошления човек по-истинските мащаби на съществуване. Именно тази тъга успокоява донякъде стиховете му. За каквото и да се говори в тях, в тях се говори наведнъж за всичко, за живота и смъртта. Тук става дума за особената и трудна дарба да усещаш света като едно цяло, цялата му протяжност и тежест, целия пречупен в човека трагизъм. Познанието и мъдростта общо взето не носят радост на човека, а в най-добрия случай – тиха тъга и скепсис. Еклисиастът ни учи, че който трупа знания, трупа тъга, а парадоксът на Зненон гласи: колко повече научавам, толкова повече разбирам колко малко знам. С годините и житейския опит човек все по-често се изправя пред главния Въпрос на Битието – за Смисъла. И размислите по Въпроса не са толкова весели. С провиденческа дарба и изключителен талант Б. Христов открехва завесата към отвъдното и имагинерното. То винаги е тревожно с неясното и необяснимото, което носи в себе си. Непознатото и неизвестното винаги тревожи мислещия и чувстващия човек. Голямата поезия и изкуство не се занимава с бита, а с Битието, със Смисъла. При него битът – ежедневие преминава естествено и неусетно в Битието – Съдба. Но това го могат и го постигат само малцината белязани творци.
Всъщност, съдбата на вдовицата, вдовишката участ е сред темите в лириката на Борис Христов. От “Графика” тази тема преминава и прелива в стихотворението “Сватбата на мама” – едно от най-хубавите, проникновени философски и представителни стихотворения по темата в българската литература въобще. Стихотворението покорява със своята синовност и човечност, със способността на лирическия герой да разбере живота в цялата му дълбочина и сложност, да прозре и прости, да оправдае и да се примири, защото животът иска своето. Всичко това е свързано с изконни човешки болки, драматизъм, страдание, за което са необходими обич и характер. Защото животът, в края на краищата, е по-силен от всичко, от всякакъв субективизъм. И колко сила е нужна, колко синовно благородство, за да приемеш новия човек до майката вдовица, вместо отишлия си баща. Поетичната атмосфера е красива, философските внушения са постигнати и чрез музиката на стиховете. В това стихотворение от една страна е уважението към паметта на бащата, а от другата страна на везната е синовното благородно разбиране за естеството на живота, защото трябва да си синовно щедър. Някак си многозвучни са усещанията и внушенията от философската мъдрост и позиция на лирическия герой. Да разбереш, да оправдаеш и да простиш – това е синовната философия на лирическия герой в случая.
Поезията на Борис Христов е изпълнена с тревожна тишина, той знае, че за да баде чут, не е необходимо неистово да крещи, а да говори тихо, но непоколебимо и въздействащо. И го постига категорично, защото няма как да останем безразлични при прочита на неговата поезия. Борис Христов е тръбач на истини, които ние не умеем или не смеем, страхуваме се да изречем на глас. Затова неговата поезия ни стряска и просветлява, безпрекословно ни подчинява и принуждава да се вслушаме в чистия му и самороден глас, защото интуитивно усещаме и разбираме, че Поетът ни внушава важни и съществени неща, изречени образно и художествено.
Навсякъде в поезията на Борис Христов можем да открием скрит смисъл, различни тълкувателни нива, анализаторски пластове и слоеве, по-явни или по-прикрити кодировки и метафори, които позволяват разнопосочни и разнообразни интерпретации. Той извисява своята поезия с обаянието на алегорията, оригинлната символика, огряващия хуманизъм, с естетическата си и философска глъбина на прозренията, с бликащата от всеки стих нравственост. Срещаме стихове, в които философската метафоричност отвежда читателя в пространства, където човешкият дух докосва тайните на необяснимото и разбулва завесата от мистерии, зад които е скрита магията на божествеността, на живота в неговия висш смисъл. Така поетът се въздига и възвисява над делничното и суетата, и стиховете се превръщат в проникновени видения, до които малцина поети са се докоснали. Със силата на думите Борис Христов прониква до недостъпни за обикновения човек понятия. Човешката душа е устроена така, че съхранява своето безсмъртие и остава дори след изпепеляването на физическото тяло.
Борис Христов е поредното доказателство за азбучната истина, потвърдена по неоспорим начин от Времето, че не количеството на книгите и стихотворенията определят ролята и мястото на един поет в националната му литература.
Рядко български поет е влизал толкова категорично в българската литература още с първата си стихосбирка. Със своя вечерен тромпет Борис Христов зае заслужено място в оркестъра на най-високата българска лирика.
.
ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ
Аз не познавам друг човек направен
така набързо – с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.
Тъй както котката, подушила гнездото,
безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.
И ето ме сега – дивак учуден
от славата на своите дрънкулки,
не знам какви обувки трябва да обуя
и на коя врата в мъглата да почукам.
Дълбоко някъде в костта ми се укрива
желанието да опитам на богатия блюдата.
Но се срамувам от човека, който стрива
опечената чушка и се готви да обядва.
Обелих аз от себе си жената
като кора – с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат – за тия две петлета.
Единственото днес, което ми остава,
е да събличам болната душа от думи,
тъй както срамежливо панталона разкопчава
младежа, който е дошъл на плаж с костюма.
Но стиховете са отпадъците на живота –
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта,
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
.
.
АВГУСТ
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша –
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътят –
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла – цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник – сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
.
.
ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА
Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата – корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелият оркестър.
Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите –
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.
Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и, ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл –
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки –
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник…
Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава,
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
.
КОРАБЪТ
По-далече оттук, по-далече от тъжната слава
в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.
Аз дочувам сърцето на кораба, който минава,
как тупти – и ме вика тръбата на моето щастие.
Духай, ветре – да догониме златното руно –
моряците сигурно вече го тъпчат в чувалите!…
И настигнал огромната бяла муцуна,
аз се хвърлям да съхна върху мократа палуба.
Но защо няма никой на нея, къде са заминали?
Или спят и сънуват живота на сушата…
Здравей, капитане! Червен е носът ти от виното –
и при вас ли, дете на водата, е същото?
Заковавам със зъби езика и отново дълбая
път към брега, докато не достигна чертата.
И ето ги мойте приятели – разговарят с бръснаря,
а над тях като мълния свети бръснача…
И размахал весла, пак се хвърлям в дълбокото,
полудялата моя мечта да догоня –
по-добре е удавник в морето, отколкото
кръстоносец на сушата, паднал от коня…
И така – до брега и обратно – на кораба,
седем пъти на ден в тая пустош се блъскам.
Докато не остане от моето тяло съборено
една тъмна купчина от сълзи.
.
ЖЕНАТА МАРИЯ
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: „Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
„Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…“
Но угасва накрая фитилът и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
„Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не, че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Литературният критик Никола Иванов е публикувал десетки литературнокритически статии и изследвания, с обхват от старобългарската до съвременната българска литература, в авторитетни литературни вестници и списания. Автор е на книгите: „Литературни анализи, теми, проблеми” – книга първа (1992); „Литературни анализи, теми, проблеми” – книга втора (1995); „Иван Динков. Монография. Литературна анкета.” (2000); „Подреждане на балната зала” (2006); „Подреждане на балната зала. Книга втора (2008); „Подреждане на балната зала”, второ преработено и допълнено издание (2009); „Книга за Иван Динков. Монография. Литературна анкета. Записки по памет”, (2009); „Едно към едно. Отзиви и рецензии за книги” (2010); „Статии и разгърнати рецензии“ (2011); „Статии и рецензии” (книга втора, 2013); „Статии и рецензии” (книга трета, 2014); „Статии и рецензии” (книга четвърта, 2015), „Статии и рецензии” (книга пета, 2016); „Статии и рецензии” (книга шеста, 2017); „Иван Динков представен от Никола Иванов” (2013); „Подреждане на балната зала”, продължение първо (2013); „Почит към Иван Динков” (2013); „Из българската литература от Софроний до наши дни (2014); „Подреждане на балната зала”, продължение второ (2015); „Димчо Дебелянов”(2016); „Подреждане на балната зала”, продължение трето (2017); „Йордан Йовков” (2017); „Пейо Яворов“ (2018); „Дора Габе за деца“ (2018); „Книга за Никола Радев“ (2018). Носител е на Националната литературна награда „Иван Динков” и на единствената Специална литературна награда „Иван Динков”. За книгата „Подреждане на балната зала” получава Националната награда за литературна критика на СБП (2009), носител е и на други литературни награди. Роден е през 1950 г. в Пазарджик. Живее и работи в родния си град.
.