Дом

.

Разказ от Даниела Паскова

.

„От полска борика аз никога диреци не бих дялал,
както и от морски камъни не бих калдъръм редил.”

Емил Пашов

.

Ухае на ранна пролет. Ведро утро носи на талази свеж планински дъх, а слънцето плахо наднича зад малките, стелещи се облачета и гали събуждащия се за нов ден град.

Емил върви надолу по останалия тук-там калдъръм на отъпканата пътека, водеща към реката и главната улица на Райково [1]. Поглежда в далечината отпред – снегът там вече се е стопил, а горе около него все още е бяло. Стига до моста, оглежда се, както прави всеки път, щом мине оттук, и пред очите му се ширват три картини. Познати и все пак различни всеки ден. Редуват се не само сезоните и цветовете. Времето неумолимо тече като реката в краката му и променя облика на всичко. Побеляват косите и брадата му, но усета за дом никога не ще напусне сърцето му.

Първата картина винаги му носи наслада. Като да прегърнеш нещо свое. Мирисът на утрото, ромонът на реката и звуците на събуждащия се град, до болка познати, напоследък пълнят със сълзи очите му. Премигва бавно, позабърсва с трепереща длан набразденото си от дълбоки бръчки и следи от изживените години лице и току се загледа в църквата. Пред нея – ограденото място на изворната вода, а над нея – първото училище в Райково, сега читалище. Вляво се издигат величествено няколко смърча, а зад тях се кипри новопостроена къща. Красива е и, въпреки новия си стил, тя се е вписала в околността, завършвайки прекрасен ансамбъл от различни времена.

Емил въздъхва тихо и поглежда към втората и третата картина. Те са като стените на неговия дом. Величествено пазят и закрилят. Винаги ги гледа с благоговение и почит. Защото без тях нищо тук не би било същото. Еднакво здрави, но различно топли, винаги според посоките на компаса. И ето ги! На запад, нагоре по реката, погледът му се плъзга чак до Карлък [2] и Перелик, огрени рано от слънцето. На изток, пак над града, Емил търси връх Кайнадина [3]. Съзира го в мъглата – покъхорен [4] и леденостуден.

Природа, красота, шум на течаща река и две величествени картини в далечината. Едната слънчева и ведра, другата студена и мрачна. Еднакво важни, но така различно топлещи душата сутрин. От слънцето ще да е…

Емил се замисля и свежда поглед. Незнайно откъде пред очите му изскачат две жени. Вървят пред него и той ги заглежда в гръб. Усмихва се на мисълта, която се стрелва в съзнанието му. От дясно – нежни, пухкави коси, падащи на талази по кръшна снага, оформяща топла и мека извивка, изпънати крака и лека ефирна походка… От ляво – студ… обледенена коса с остри стърчащи краища, прегърбени рамене и суха, не съживена осанка, с тътреща се нехайна походка на безразличие и безверие. Подминава ги. Знае, че усетът не го лъже – жените са на една възраст…

„Прегреших ли?” – си мисли Емил. – „Външната осанка разголва душата и емоционалната нагласа на човек. В природата е ясно – блясъкът се разлива там, където огрява слънцето. Нима при хората не е така?” Иска му се слънцето да може да огрее и сянката на втората жена.

Емил тръсва глава и се забързва по посока Перелик към село Кошуте. Там горе на баира, където се е родил и прекарал детството си, го очакват не само спомени. Там е неговият свят и там той се чувства свободен да бъде себе си… около величествените борове на ветрените хълмове на планината. Със спомените идва и болката от пресъхването на изворите, от опустяването на къщите, от спирането на овошките да раждат, от заличаването на тучните горски ливади и пасища, изпълнени навремето с пъстри и уханни планински цветя и сочна жива трева.

„Времето и животът са разцепили стадото. Един по един всеки е поел своята посока и неминуемо е попаднал в мочурище, затънал в калта – си мисли Емил и върви към изоставеното отдавна село Кошуте. – Вървиш през живота си и стъпките ти отзад се пълнят с мътна вода. Следваш водач, а дали той усеща туптенето на сърцето ти? Дали посоката е правилна? Дали мочурищата и затлачените дерета няма да те понесат като лава към бездънния океан, оголвайки върховете и оставяйки само остри скали след потопа?“

Сега Емил върви нагоре и се мъчи да забрави защо се промени вкусът на млякото и омайните билки изчезнаха, както изчезна и родното му село –  Кошуте. Замисли се за бориката [5]. Нависоко бориката е велика и здрава. В слабата и скалиста почва боровете правят силна коренова система с централен корен, който руши скалата и образува пясък. Смесвайки се с гнилите листа и игличките от дърветата, този пясък образува почва, която дава живот на великата борика. Дърветата стават здрави, с качествена дървесина, с много смола и защитени от гниене. Отколешните къщи, направени от тази дървесина, затова са здрави. Не като сегашните. Старите хора преди са гледали да държат бориката извън селата. Не са допускали дърветата да се вкореняват близо до къщите и нивите им. И Емил знае защо. В ниското величието на бориката не се губи, но там вече тя не е така полезна и качествена, напротив… превръща се в съдник и опустошител на всичко около себе си. Навремето тукашните хора са си произвеждали всичко необходимо им за оцеляване през годината – сеели са картофи, царевица, ръж, боб, кочан… Мъдрите стари хора от село Кошуте казвали: „Не трябва да допускаме бориката да слиза в селосо, оти гладни ша измрем!”. Емил знае защо е така още от ранното си детство. Тогава се е внимавало за хармонията между човека и планината. Сега никой не се замисля за това, че бориката изсушава въздуха, изсмуква влагата и пресъхва изворите, а посевите искат вода. Навремето хората са пазели много бука и дъба. Буковите и дъбовите гори задържат много влага и през лятото спомагат за образуването на дъждовни облаци. Сега горите са изсечени, изворите пресъхнали и ниските склонове – пълни с голи камъни.

Емил върви по билото нагоре и си мисли за селянина, слязъл в града, и бориката, превзела селата. Преминава покрай Кривия бор и спомените го заливат. Този бор навремето е бил единственият в село Кошуте. Сега стои изсъхнал, като безмълвен величествен гигант, гледа свъсено, а в клоните му човек може да се загуби. Около него – дървета и гори, израсли и вкоренили се здраво, в недрата му извор, а над него върховете се плъзгат навързани – наредени… та чак до връх Карлък от южната му страна.

„Отдалечаваме се от върховете малко по малко и губим усета за величието на планината. Хармонията се губи. Природата боледува и се задушава зад високите бетонни стени. И не чака дъждовни облаци, скупчени над букова гора, защото из небето се носят талази от прах и черни мухи. А те водят до светкавици и гръм, след които се изсипва потоп от кален дъжд и градушка… А къде са пеперудите?“ – върви бавно нагоре Емил и си мърмори под носа.

„Тук все още е моят дом! – продължава с все по-силен глас, като че ли говори пред целия град.  – Моят корен все още е забит дълбоко между скалите, руши ги и образува песъчлива почва, която не ще изпие влагата на детелините. Държа в ръцете си чиста вода. Какво да направя, за да не я похабя?“

За миг Емил се пренася през годините. В съзнанието му забушува бащиният език и му се приисква да изрече словата на глас: „Немой ме рови с бориките, оти си тьоглем като ден от тех… Ъга идам в байрен [6], чьопем [7] главинаса лю нагоре и вечерон, га са ворна ги соня и прегрибам [8], пък булчето се радва и си вика: Бре-е-е, как ма гали моес чилек, цела нощ ма непопусна.”

Емил не ходи по баира само за едно чьопене на глава. Вярно е, гледа високите борове и се радва на гладките стройни стебла и надпреварата им едно с друго, но емоцията, която му носи броденето из планината, не би си заслужавала само едното съзерцание. Емил чувства планината. Усеща дъха й и чува думите й. Винаги върви бавно и внимава да не счупи клонче, паднало на чистата и овлажнена земя. Докосва боровете, приближава лице към стеблата и слуша… Бориките му говорят, радват му се, прекланят стебла и се надпреварват коя да избере той. Усещат кога човек е отишъл, за да събере дърва за огрев и кога за нещо друго. Просто познават майстор Емил.

***

– Емо, слънцето става прекрасно. Късметлия е онзи, чийто таван ще украси. Дано знае, че в къщата му ще влезе не само ухание на борика, но и светлина и топлина.

– И не само, Дани, не само… Забелязваш ли линиите? Представи си ги сега след като ги наредя всичките. Тогава вече ще се видят най-добре очинките. Ще видиш как ще ти се смеят.

– Очинките ли? И как така ще се смеят?

– Да-а-а. Виждаш ли срастените чепове, разположени огледално по дъските? Те се наричат очинки. Когато правиш таван или мебел, Дани, е много важно да знаеш разположението на всичко в стаята. Затова първо отивам да видя мястото. После разговарям с човека… искам да усетя душевността му, за да зная какво ще му пасне най-добре на дома и сърцето. И чак тогава започвам да работя. Всички знаят… ако искат да им направя мебел, не трябва да препират, защото първото нещо, което ще им кажа, е, че дъските им са още влажни. За всичко си има време и чалъм. А що се отнася до родопския таван… едва ли много хора го разбират. Повечето казват, че става груб и недодялан, защото няма много шарении. При родопският таван най-важно е подреждането на текстурата на дъските. Линиите на дървесината най-добре говорят за майстора и за неговото усещане за дълголетие и живот на дървото. Най-хубавите тавани се правят от езлю [9] борика и винаги трябва да разположиш така очинките, че откъдето и да ги погледнеш, все да ти се смеят.

– Хм…  – Дани се загледа в дъските и по лицето й се разля широка усмивка. – Този таван ще стане за чудо и приказ, Емо. Хайде разкажи ми още за Кошуте и за бориката.

Емил се усмихна доволно и плъзна ръка по здравата, ухаеща на смола дървесина. Погали линиите и се загледа в очинките. Премрежи поглед, за да прецени най-доброто разположение на дъските, и продължи да разказва за планината, докато работеше.

– Майсторите като мен, Дани, отсичайки боровете, им даваме в пъти повече душа. Защото сме се научили да намираме място на всяко стебло. И да знаеш, мило момиче, когато се сече бориката, се гледа и луната в каква фаза е. При новолуние има прилив на сокове и тогава дървоядите я харесват повече, и обратно… Преди да се обрече едно дърво, първо трябва да си чул гласа му. Да чува що говори гората не може всеки. Разбираш ли, Дани? Защото…

Майстор Емил нареждаше дъските бавно. Оглеждаше ги внимателно. Меко и със сила забиваше острото си длето в сърцевината им, после галеше дървесината и я зачистваше от малките стърготини, сякаш нежно бършеше сълзите на стеблото. И разказваше… Разказваше на младата жена. А тя седеше на малко столче в ъгъла на работилницата, гледаше го с блеснал поглед и записваше думите му в тефтера си. Стъмнило се беше. Тя вдигна поглед от страниците за миг и бързо довърши последните няколко изречения:

„Той винаги избира езлю борики за родопски таван, защото те не гният. Най-добрите и най-хубавите. И те се оставят с готовност в ръцете му, защото знаят, че той ще остави душата им жива… завинаги.“

Младата жена се усмихна, затвори тефтера, прегърна стария Майстор и тръгна към вратата.

– Доскоро, Майсторе!

– Доскоро, малко омайниче. Ела пак…

Преди да влезе в колата си, тя се обърна и погледна към малката работилница, там в бившето село Райково, сага квартал на Смолян. През отворената врата се процеждаше мека светлина, а гласът на майстор Емил продължаваше да говори нежно и гальовно, но вече на бориката. Прииска й се да се върне. Толкова топло и уютно й беше станало на душата. Само за едно се молеше от известно време тя. Молеше се на съдбата за малко повече време. Защото, докато беше жив Майстор Емил и докато работеше с такава страст и любов, Родопа планина щеше да бъде жива и да разказва с неговите думи. Въпреки запустелите села и оголените хълмове, пламъкът щеше да гори. И, както старият майстор оставяше завинаги душата на бориката жива, така написаното в тефтера и душата на младата жена щеше да подържа жаравата и предава през поколенията силата на родолюбието и преклонението пред великата родна природа. И току виж след години се родил нов майстор, запленен от магията…

Просто защото това е да си у дома…

.

––––––––––––––––––––––––-

1. Райково – бивше село в България, днес квартал на гр. Смолян.
2. Връх Карлък – вторият по височина връх в Родопите след Голям Перелик. Нарича се още Орфей.
3. Връх Кайнадина – името означава извор (кайнак).
4. Покахорен – кахърен, тъжен.
5. Борика – така наричат смолистите борови дървета по този край.
6. Байрен – баир.
7. Чьопене – държане на някоя част от тялото в неудобно положение дълго време.
8. Прегрибам – прегръщам.
9. Езлю борика – хубава, изпечена дървесина, от която се правят родопските тавани.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук.

.