Из бъдещ роман на Васил Славов

.

Откъс от „Кръв“ – подготвян за издаване нов роман
на нашия сънародник в САЩ Васил Славов

Брястът бе мъртъв. След хилядолетие.

Бе изсъхнал, като че ли отказал се от всичко. От себе си, от високите си клони, от обещанието за вечност, което пренасяше, бе пренасял всички тези години. Людете имаха нужда от съпричастие и безграничност, от сигурност – сигурността, пренесла заблудната си илюзорност, от мисълта, че местото им ще пребъде, защото пребъде ли местото им, ще пребъдат и те. Искаха да са сигурни, че усилията им не са отишли напразно, че децата им ще се взират в търсене на бялото море от най-високите зъбери на сините камъни, а след това ще приютяват семействата си близо до топлите и силни клони на бряста.

Красивото обещание за живот.

Днес мъртвият ствол бе зловещ. Напомняше за смърт и крайност. Вмрачителна графика на отрицанието. Нямаше нищо по-тъжно от мъртво дърво и изоставено дете. Витаеше несбъднатост.

„Виенското кафене“ бе затворено. А той не познаваше колоритностите на града. Знаеше двете улици, които водеха към сенките на планината, библиотеката, няколкото красиви сгради в центъра. Срещу него, в безистена на масивна постройка с кремав цвят, бе книжарницата. Помнеше я от старото време. Помнеше ли нещо от старото време? В тази книжарница намери и книгата. Разкази на Константин Константинов – и там, един от тях, който бе прочел преди години и след това препрочиташе години наред. Преди да тръгне, трябваше да мине през страниците. Тук. Още един път. Докато имаше слънце. Под слънцето. До графиката на мъртвия бряст.
Намери стегнато кафене, малко по-надолу по главната улица, срещу бившия дом на чичо му Петьо, превърнат днес в магазин за спортни стоки. Със столове отвън бе това кафене. В Питсбърг нямаше кафенета със столове отвън.

Кафенетата, центърът на площада, локумените приказки, това балканско разчитане на дума и традиция, фонтанът със зелената вода и сините сенки на планината.

Остави се да бъде поведен, да бъде въведен в този „Един ден“, в това пътуване на Константинов, пътуване, което напомняше за неговите пътувания, пътуване в някаква предвечерна прозрачност, призрачност, които вещаеха злокобието на чуждостта, безвремието на пропуснатото в една отдавна пребродена нощ. Не можеше да разчете тайните на този град. Изборът му бе да остане далеч и встрани. Спомняше си зелените срезове между лозята, ореха в дъжда, някаква топлост от детството. И това не предполагаше прозрачност и призрачност. Мислеше, че всичко в този град може да се докосне и че всичко докоснато тук те изпълва с живост. Да, бе останал далеч и встрани.

„Шосето беше безлюдно, гладко и минаваше между високи, сивосребристи ниви. Слънцето бе залязло вече и дрезгавината, синкава и прозрачна, неусетно се сгъстяваше, като че самото привечерно небе се спускаше над земята.“ (К. К.)

Сивосребристи ли стaваха нивите тук? Встъпването в тази миражна, „синкава и прозрачна“ дрезгавина. Да, това бяха и неговите пътища. Отдавна загасена нощ. Константинов му напомняше за Ремарк. Преброждане имаше и при двамата, преброждане на обреченост, която не можеше да бъде назована. Вечерта – тази вечна майка на съмнения и момичетата на двамата герои – Маду и героинята на Константинов – крехки, чупливи, несподелени в нежността си. Сами с тези загубени в мислите си мъже, с тези огънали се под тежестта на света мъже. Магия имаше в тези думи, безвидност някаква и преминаване. На човека, омръзнал на себе си, на деня, омръзнал на себе си, на живота, на бряста, отрекли се от себе си. Какви са сенките, които хвърля едно мъртво дърво.

„Пиха кафе пред една асма, дето бе наполяно и пометено. Сега градецът изглеждаше още по-нищожен от снощи, когато тъмнинта и редките светлинки скриваха образа му. Започваше отново един дълъг, еднакъв с другите, омръзнал на себе си ден, като тоя вчерашен парализиран старик, който пак се появи с разнебитената количка и със своето дрезгаво изблейване: „П-п-пи-пи-ро-си!…“ (К. К.)

Прехвърли още няколко страници, изпи кафетата си – вдигна поглед и видя, че слънцето се е изместило.

Погледна към вмъглената графика на мъртвото дърво. Не беше ли и то част от тъмната нестигнатост на Константинов? Да, нямаше нищо по-тъжно от мъртво дърво и изоставено дете.
Пречупването на предесента. Отминалите крила-клони, които трябваше да бъдат срязани.

Ампутиране на светлината. Не можеше да остане повече тук.

Къщата на прадядо му го изпрати. Реката на града го изпрати и забрави да поиска завръщането му. Какво ни очакваше?

„– Какво ли толкова ни чака!
Очите му, хлътнали и свити, гледаха напред без трепет и без нетърпение. Наоколо беше същият, познат, вечен пайзаж. Белият път се точеше без край и над него, над бягащата кола, над цялата земя висеше едно огромно и празно небе.” (К. К.)

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

.