.
Двамата убити това лято от буса с нелегални мигранти полицаи бяха прекрасен пълнеж за запълване на телевизионно и радио време, без особен резултат на държавно ниво. Един добър журналист например, щеше да зададе въпроси като: „Защо полицаите и военните не ползват ленти с шипове?“ или „Защо полицаите не стрелят по нашественици и престъпници?“.
Ако пък журналистът имаше по-голяма обща култура, би могъл да попита, например: „Знаете ли какво е Триъгълникът на смъртта?“. Подобен въпрос, зададен на някого от любителите на палатките около „Дондуков“, би срещнал 99% опулен поглед, независимо дали дипломата в джоба е от Сорбоната или Харвард. Всички познати, особено по-старите от мен, с които говорих, казаха: „А едно време щяхме да извадим оръжието още на границата, не чак в Бургас!“.
Понеже аз не съм нито красив, нито особено умен, а още по-малко журналист, и разчитам на „Око да види, ръка да пипне“, се пробвах лично да си отговоря на подобни въпроси.
Случайно ни се отвори работа и с Ели и малкия тръгнахме към Средец и Елхово. Ако има град, който не се е променил последните години, това е Средец (бивше Грудово). Улиците му са все така разбити, дори и повече, а сметището, събрало в себе си гордостта на бившия завод за пластмаса, е уникално грозна гледка.
Но, както и да е. Никога не бяхме ходили на почивка в този район и, тъй като там има само една туристическа забележителност – около хижа „Божура“, тръгнахме към нея. Хижата/туристически комплекс – закътан в гората, но не е кой знае колко обновен. Прави впечатление, че бе пълен с военни – и камиони, и хора. Места за спане няма – охраната на държавната граница спи в хотелите. А туристите спят на палатки около реките наоколо. Мила, родна демокрация. За 7-8 години, откакто нашествието по европейско-турската граница е факт, не могат да построят една казарма, та военните ползват туристическите обекти да живеят. По време на всяка война – като нахлуят военните в чужда страна, превземат хотели и големи къщи, а после си строят казарми – охраняеми, защитени. Явно в България българските военни са временно, на чужда територия.
И в тази обстановка – голям пълен басейн, подготовка за богата сватба. Сюрреалистично. 200 метра по-надолу, дивашко надутата смесица между чалга и сръбско, в най-отдалечената от Сърбия точка, обаче, не можахме да изтърпим. Дори басейнът, пълен и заобиколен от бирени коремчета, не ни притесни толкова.
Триъгълникът на смъртта преди много години бе олицетворение на военното наказание за всеки 18-годишен новобранец. Заключен между Грудово, Елхово и Звездец, този район, близко до турската граница, бе гаранция за тежка военна, двегодишна служба, където недоспиването, простотиите, срещите със завист, със студ, полуизмити чинии от алпака, се редуваха с приятелство, закрепено от АК-47, противогази и редовна стрелба по видими и невидими врагове. Но в тези условия момчетата ставаха мъже и се научаваха да пазят Себе си, Другарите си, Родината си. Триъгълникът на смъртта като най-южната част на Варшавския договор бе особено труден за охрана, под 24-часово постоянно дежурство. Там имаше поделения, сгради, кухни, спални помещения, осигуряващи подслон на 5-10 000 души. Постоянно. За цялото му съществуване, броят на нарушителите на границата вероятно е едноцифрен на годишна база и едва ли са минали повече от 500 души в посока България. За всеки заловен се получаваше награда – 5-10 дена ГСП (гарнизон с преспиване), а при повече – и пагони. Всеки хванат или изпуснат – се разследваше. Тогава имаше двуредова телена ограда, охранявана от войници.
Днес има рехава ограда, но едва онзи ден Министерството на отбраната се сети, че може би е И тяхно задължение и прати 300 души за 260 км граница. Спете спокойно – Те са На Всеки Километър.
Само вчера там хванаха 145 души нашественици. 80 от тях – в един камион. Представете си колко не са хванали.
Преди 40 години войниците бяха научени, ако видят нарушител, първо да предупредят, а след това и да стрелят. На месо.
Преди 40 години нашествениците по подразбиране си бяха престъпници. Днес са прекръстени на мигранти и на тях им се осигурява квартира, храна, пари.
Но да минем към действителността. Пътят към границата – през Звездец и Малко Търново – е хубав. Равен, с прекрасна природа от двете страни. На 2-3 места на кръстовищата има постове – полиция или военни. Спират. А на едното място и видяхме сигурната защита – барикада. Пластмасова. Надеждна 🙂
Звездец – този стълб на държавната сигурност на НРБ, но от славата и едновремешните казарми не е останало нищо. Оцелелите от демокрацията панелни блокчета са превърнати в качествени коптори. Грозно, мръсно, неугледно… Денем. Нощем – страх. Поделение няма. Нямам представа къде спят войниците и охранителите – вероятно в Бургас или в стаите за гости, построени с евросредства.
На изхода на Звездец, току на един хълм с видимост почти до границата, на една полусъборена барака се вее гордо… не, не е знаме. Надпис: „Продава се! Страхотна инвестиция за Къщи за гости“… Гротеска.
Продължаваме надолу към Малко Търново. Пътят става все по-красив и си заслужава да се отбиеш. Ей така, да се разходиш сред тревата, трънаците и къпините, които плачат да ги откъснеш. Но поглеждаш между тях и душата ти плаче – празни бутилки, боклуци и дюшеци. Следите на „евроинтеграцията“ са навсякъде.
Стигнахме до Докузак – уникален водопад и местност, заслужава си се спре човек там, да подиша. Не ни беше на път, но продължихме до Стоилово. Забутано на 10 км навътре, далеч от шумотевицата на магистралата и големите пътникопотоци, се усещаше някакво възраждане. Появили се малки, нови къщички, ремонтирани огради, и в центъра… една красива църква. Запазена. Опазена. Ремонтирана. Златното й кубе се виждаше далеч-далеч – със сигурност зад границата. Като някакъв репер, фар в гористото море сочеше пътя. И преграждаше, опазваше Вярата, на тези, които са зад него. На улицата забелязах табели за още две-три църквички или параклиси.
Малко Търново – другият бастион на едновремешната Държава. Тук също има поделение. Или по-скоро поделения, защото са поне няколко сгради, пръснати по южната дъга на градчето. Окаяно състояние. На бетоновите огради им се броят ребра… арматурата. Тъжно. Пътят за Летните празници на района предвиждаше да има още 5 км в чакълест път. Успяхме. Стигнахме до красива местност, огласяна от народни песни, хора и мирис на кебапчета и курбан чорба.
Деца, малки и големи, и няколко… училищни автобуса. Някой организирано бе завел български деца, да слушат българска музика на 1 км от границата. Защото дотам оставаше толкова. Дори телефоните ни изписукаха със sms: „Добре дошли в Турция“.
Минахме през шумотевицата и продължихме натам, накъдето ни казаха, че имало малък параклис. Ако някой ми бе казал, че на такова местенце, забутано между дъбове, къпини и лешници, построено над поточе с вода, ще видя параклис – едва ли щях да повярвам. На него бе издигната чешма, бликаща студена, осветена вода. Влязохме, запалихме една свещичка и тогава осъзнах, че сме на най-южната точка на България (за този район), и че там, след нас, няма вече нищо, освен бодливата тел. Няма Застава, няма вишки… Параклисчето бе първият пост на България, охраняваш и пазещ.
Разходихме се наоколо и поехме назад. Пътят към Граматиково бе приказен. Интересното бе, че докато гледах картата, забелязах, че районът е пълен с църкви и параклиси. До тях понякога няма асфалтов път, но тях ги има – параклис „Света Петка“, храм „Свети Пантелеймон“, параклис „Боже Име“, храм „Успение Богородично“. Сякаш някой беше умишлено строил охранителни кули, но не обикновени, а Христови.
И вода, почти навсякъде имаше чешми. Извод на живот и спасение за вярващите – различни ръце бяха градили чешми.
Стигнахме и до Българи. Там, където ежегодно се провежда танц върху жарава от нестинарките. И там, в центъра на селото, се извисяваше Църква. На пост.
Текст и снимки:
.
