Носталгия

.

Рано или късно всеки усеща носталгия. Мъка ни е за младостта, любовта, здравето. Липсват ни хората, местата, климата. Жалба за минали неща е носталгията, но не само.

Жалим не за истинското си минало. Никой не жали за операцията от сливици, която е изкарал в детството, или пък за провала на изпит. Никой не си спомня с умиление как е хванал любовта на своя живот в изневяра или за грозния развод. Това не е носталгия, а лоши спомени, които се стремим да забравим.
Носталгията е мъка по едно измислено минало, в което няма загуби, болка, разочарования. Благодарение на изключителното свойство на паметта да си измисля спомени, ние се терзаем за едно минало – несъстояло се.

България е отвратителна страна, когато си заминаваме, и земен рай, след като заминем. Първата любов е най-истинската и силната, независимо от изневерите и лъжите, и грозните сцени по време на развода. Жал ми е искрено за хората, които създават втори семейства. Да се живее в сянката на първата или първия е ужасно. Та как ще се бориш със сянка?

Никога няма да се върнат емигрантите. Няма къде да се връщат. Там, където искат, не съществува, а там, където се връщат, е самият живот, с всичките му проблеми и рискове.

Живата България. Каква ли е тя? С годините все по-малко се разбираме с роднини и познати от Родината. Те ни казват, че сме се поамериканчили, а и ние не им ставаме длъжни в епитетите и определенията. И, независимо от това, има нещо, което ни свързва. Това е носталгията. И те, и ние се прехласваме и умиляваме от картините на нашата младост.

Един ден малката ми дъщеря ми отвори очите. Аз й обяснявах, че сега й е най-щастливият период от живота, а тя ми каза: „Тате, представи си, че си в Медицинска академия, имаш куп изпити, за които трябва да четеш, нямаш още работа, която те удовлетворява, нямаш семейство, децата още не са родени и отгледани. Би ли се върнал в това време? Би ли бил толкова уверен, че всичко ще е наред, ще срещнеш мама, ще имаш нас, ще работиш това, което обичаш?“

С ръка на сърцето трябва да си призная, че е много лесно да си щастлив ретроспективно и почтиИндиана невъзможно да си щастлив в реално време. Досадните мисли за бъдещето не позволяват на човек да се наслади на настоящето.

А сега е есен. Още е топло през деня, но сутрин и вечер е прохладно. Сутрин се топля с чай на терасата и чакам слънцето да огрее наоколо, вечер си паля огън и си сипвам чаша вино. Изпращам слънцето, гледам изгряващата луна, слушам щурците. Всеки ден се променят листата. Дърветата постепенно се готвят за сън.

Чудесна есен има в Индиана! Никъде в България не съм виждал нищо подобно. Багрите на тукашната есен са неповторими със своето разнообразие и яркост. Тиквите тук са също толкова на място, както зелето в България. Никога българите няма да разберат какво е това Хелоуин и никога американците няма да усетят тръпката на мъжа, който слага първото за сезона кисело зеле в качето. Коледа тук и Коледа там са две напълно различни Коледи; и, знаете ли, тази година искам да карам Коледа тук. Искам да карам не само Коледа, но и Хелоуин, Денят на Благодарността и Нова година тук.

Това може да е последната есен, когато Америка е все още Америка. Догодина може вече да я няма, моята Америка, и ще ми останат от нея само спомени. Ще си доизмислям хубавите и ще забравям лошите, докато не ме налегне носталгията.

А днес е все още днес. В Средния Запад Америка е все още жива. Фермерите изкараха тиквите покрай пътя, Есента встъпва в правата си, съседите започнаха да украсяват за Хелоуин.

Ще има и Българска Америка също. Ще слагаме и вино, и зеле, и луканки, ще се съберем, живот и здраве, на парти. Е, няма да е диво парти, както преди, но ще е българско-американско парти и там ще се събере невероятна палитра от дупничани, шопи, пустиняци, македонци, кестени, майни, морски и власи (мокри и рунтави). Ще има учили и работили, умни и красиви, лидери и аутсайдери, богати и не толкова. Нали знаете, тук, в Америка, бедни няма… Ще има деца, млади хора, възрастни и стари.

Е, няма такова нещо като българско-американско парти в Индиана. Неслучайно младежите тук се стремят да не пропуснат нито едно. Българската Америка е част от Америка, която обичам, част от Америка, за която още отсега ми е мъчно.

Често си мисля, защо ми се случи така, да живея през две перестройки. Може би, за да разбера как изглежда тя от страна на младежа и после да я видя и с очите на възрастен.

Като младеж бях обсебен от инстинкта за разрушаване и перестройката освободи всякакви задръжки. Вече можеше всичко и аз получих уникалния шанс да разбера на какво съм способен.

Аз съм мечтател и затова емиграцията е моята съдба. Емиграцията е мечта, надежда, идея за обетована земя. Прагматиците не емигрират. Те точно знаят, че тревата е еднакво зелена и от двете страни на оградата.

Те са прави. Ето я перестройката! Настигна ме след трийсет години. И социализъм си имаме тук, и Държавна сигурност ни направиха, и Политбюро. Имаме си и лагери, колкото и да ви е чудно. Лагери без огради, но с роби и надзиратели, доносници и бегълци.

Един ден може да напиша за Архипелаг Тайсън….. или Архипелаг Буш. Един ден, но не днес. Днес се прощавам с Америка. Прощавам се с настоящето, което пред очите ми се превръща в минало.

Отивам да гледам как есента, Индианската есен, рисува по листата на дърветата!

Д-р Виктор Хинов,

Индианаполис, САЩ

.