Страх от човека

.

Разказ от Явор Перфанов

.

Милена влезе в детската градина, в която бе петгодишният й син Валентин. Щом я видя, детето се усмихна и тръгна към нея. Протегна ръцете си за прегръдка и се притисна в майка си. Двамата стояха така няколко минути. Малчуганът се обу. Облече якето си и двамата излязоха навън. Вечерта бе хладна. Детето хвана за ръка Милена и двамата тръгнаха по тротоара.

– Как мина днес? – попита младата жена. – Слуша, нали?

– Да, мамо! – отговори детето. – Госпожата каза, че иска другите деца да са като мен. Послушни и добри.

– Браво!

Валентин сияеше от щастие. Той не очакваше награда за поведението си. Стигаше му това, че най-близкият му човек се радваше също. Светлината си тръгваше от деня и лъскавите витрини на магазините привличаха вниманието на детето. То поглеждаше към тях, но веднага навеждаше глава. Знаеше, че е беден. Че семейството му няма пари. Че татко му се ядосваше много, когато някой поиска нещо, и тогава крещеше. Особено вечер. Толкова силно, че понякога Валентин не искаше да се прибира. Нарочно вървеше бавно. Казваше на майка си, че е изморен. Само и само да се приберат, колкото може по-късно. Вече бе тъмно, когато усмихнат мъж се изпречи на пътя им.

– Миленка! – извика той. – Каква случайна среща!

– А, бате Светльо! Какво те води насам? Най-малко теб очаквах да видя днес.

– Търсех камина и ми препоръчаха тази фирма, и дойдох. Много се радвам да те видя! Кой е този юнак, я да видя! Да не е, дето беше бебе преди пет години? Валентин?

Мъжът посегна да погали детето по главата, но то се отдръпна изплашено и закри лицето си с ръце. Милена прегърна сина си.

– Чичо ти Светльо е мой братовчед. Нашите татковци са братя. Не се страхувай!

Валентин не смееше да покаже лицето си. Страхуваше се от мъжкия глас, който чуваше. Когато свали ръцете от очите си, по страните му се стичаха сълзи. С трепереща ръка, Милена помилва детето и го прегърна.

– Гладен съм! – каза мъжът. – Така и така се видяхме. Защо да не идем да хапнем пица? Аз черпя, за камината.

Валентин погледна плахо към майка си. Тя бръкна в чантата си. Извади телефона. Погледна го и отново го върна там. Пое си дълбоко въздух. Издиша и каза:

– Добре! Така или иначе ще ни се карат вкъщи, поне детето да се почувства човек.

Стигнаха до заведение, в което влязоха. Седнаха около една от свободните маси. Сервитьорката дойде и попита какво ще желаят. Детето не смееше да каже. Срамуваше се. А и бе свикнало, когато поиска нещо, да му се крещи насреща. Особено, ако е пожелано от мъж.

– Едно хубаво момче не трябва да се срамува! – каза Светльо. – Ти ще избереш пицата, чу ли? А пък ние с майка ти ще хапнем, каквото си избрал.

Валентин се усмихна плахо. С треперещи ръце разлисти менюто. Не познаваше още буквите, но се ориентираше по картинките. Посочи с пръст една от пиците, които му харесаха на външен вид.

– Имаш вкус! – каза Светльо.

Поръчаха. Не след дълго пицата дойде. С по едно безалкохолно за тримата. Милена гледаше как детето й се хранеше. Чувстваше се неловко. Срамуваше се от това, че синът й не беше весел като другите деца. Изглеждаше й някак примирен към това, което се случваше в семейството. Мъжът погледна към Милена и каза:

– Кажи ми сега, какво се случва с теб? Не сме се виждали толкова отдавна, а и кой знае кога ще е следващата ни среща. Спокойно, между нас ще си остане.

– Как да ти кажа, бате Светльо! Знаеш, омъжих се преди шест години. Малко непредвидено, но това бе начин да се отделя от нашите. Не съм ги виждала отдавна, надявам се, че са добре. Нали живееш до тях.

– Добре са. Те те обичат и мислят за теб. Но казват, че си направила своя избор и не са искали да се месят.

Милена докосна очите си и продължи:

– Не се омъжих от силна любов, но с времето свикнахме един с друг. Работехме. Вечер си споделяхме едно друго. И така. Ден след ден. Мина година. Роди се това прекрасно дете. И мъжът ми започна да страни от мен. Казваше, че го товарят с много работа. Закъсняваше вечер. Често миришеше на алкохол. Аз си казвах, че това е временно. Ще му мине и пак ще си бъдем едно спокойно семейство. А детето растеше. Слушаше неволно нашите разправии. Започна да разбира и понякога, по детски, искаше да има нещо. Баща му се ядосваше. Казваше, че всички го тормозят и го използват. Напиваше се. И ми посягаше. Отначало само ме заплашваше, но след това и ме удряше. Криех се от малкия, докато един ден не стана свидетел на побой. Не можех да го успокоя после цяла седмица. И затова сега се уплаши, когато те видя. А и след това, щом му предложи да си поръча нещо. Просто моето дете порасна бързо. Прекалено бързо.

– Мамо! – каза Валентин, който бе събрал смелост. – Аз ще стана голям. И който иска да те бие, ще му счупя главата, чу ли?

– Не, детето ми, не! – отговори Милена. – Не е хубаво така, бият само лошите хора.

– Като тате ли?

Милена наведе глава. Светльо несъзнателно бе свил дланите си в юмруци и изненадващо за майка и син удари с едната ръка по масата. Няколко клиента от заведението се обърнаха.

– Знаеш ли какво момиче беше майка ти? Отличничка. И учители, а и баба ти и дядо ти, а и ние се гордеехме с нея. Ще ме заведеш у вас, да го видя този човек, колко е мъж!

– Спокойно, бате Светльо! Това са си мои неща. Не се ядосвай. Не казвай на майка и татко.

Усетил опора в непознатия допреди малко мъж, Валентин каза:

– Тате не дава да му говоря. Щом искам нещо, и той става и тръгва към мен. Аз отивам да се скрия, а виждам как мама плаче. И вече не искам нищо. Само да не крещи. На другите деца в градината татковците им ги прегръщат. И всяко дете казва какво работи татко му. Мен като ме питат и какво да кажа. Че ходи на работа и вика.

– Я върви, Вальо, и виж оня аквариум с голямата рибка, и просто я погледай. Ние сме тук, спокойно.

Детето се запъти към красивото създание, което плуваше във водата. Светльо хвана жената за ръка и каза:

– Миленка! Ако си търпяла побоища и скандали, вече недей. Имаш и син. Какво дете ще порасне? А и колко жени, ако знаеш, има, които претърпяват домашно насилие. Но ти имаш опора. И майка ти. Баща ти. А и ние, аз и кака ти. Защо търпиш? Виждаш ли го Вальо? Колко е малък, а гледа като подгонено кученце! Вземи се в ръце, докато е време. Мъжът ти те напада, защото е слаб. Каквото и да се случва на един мъж, не го оправдава, ако посегне на жена си. А да говорим и за детето.

– Не мога, бате Светльо! – отговори Милена. – Кой ще ме вземе с дете? А и съм му свикнала. Ще ми се развика. Ще ме бие. После ще му мине. И така, до следващия път.

– Не говори така! Казват, че улицата не възпитава добре, но виж детето ти, не иска да се прибира вкъщи. Какво момче ще стане? Бандит ли? Не подценявай това, че ти, именно ти носиш отговорност за това! Виждам, че ти е трудно. Сега ще се разделим. Но другата седмица пак ще дойда. А ти ще ми кажеш как са нещата.

Милена извика сина си. Светльо плати сметката и излязоха от заведението. Той прегърна детето, което се бе отпуснало в силните мъжки ръце.

– Пак ще се видим, юнак. Чу ли?

– Да! Сега тате ще ни се кара, че закъсняхме сигурно.

– И да ви се скара, ти си мисли, че ще станеш силен мъж като мен и ще пазиш мама.

Милена и петгодишният Валентин тръгнаха по тротоара. Двамата знаеха, че вървят към място, където юмрукът имаше сила, а не истинската обич между хората. Но бяха спокойни, че имаха опората на един мъж. Не на думи. А силен и вдъхващ увереност и спокойствие. Това си мислеше детето, което се страхуваше.

Страх от човека.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Явор Перфанов е роден през 1976 г. Живее и работи в гр. Горна Оряховица. Автор е на книгите „Бримките на живота“ (2018), „Нещата, които си струват“ (2018), „До следващото влюбване“ (2019), „Лъжичка сол, лъжичка захар“ (2020), „Берачът на кестени“ (2021) и на три песни; съавтор е на книга и на два училищни химна. Отличаван е с награди в национални и международни литературни конкурси.

.

.