Светец

.

Разказ от Здравка Владова-Момчева

.

Носеше черна кожена дреха и очите му го следяха навсякъде в стаята. Строги, немигащи, остри очи. Изобщо, всичко в него изглеждаше строго и прибрано. Сякаш в аскетичната фигура, застинала в малката икона на стената, се беше събрал целият порядък на света.

Вечер, когато се връщаше от бач, Иван се свличаше право насреща му – и той в кожени дрехи, потен и пършив. Наместваше се някак сред купчините мръсно и чисто пране, плъзгаше длан под спарения им хаос, изритваше си обувките до масата и се отпускаше с примирение пред режещия му поглед. К’во сега? Беше си льохман и стаята му вонеше на фасове. Те се къдреха като вафли под грайферите на кубинките му, а изпомежду стърчаха влакната на истерично-проскубания мокет.

Поне половин час се гледаха, докато съвсем се смрачи. Иван живееше в приземния етаж на блока и тъмнотията настъпваше бързо. Тя се намърдваше безцеремонно навсякъде и занемяваше всичко. Обгръщаше го нагъл, повторяем мрак, който с тъпо постоянство натискаше сетивата му до обезличаване. Болезнен кеф, сред който острите очи на светеца гаснеха и го губеха затихнал в безпорядъка. Беше се научил всеки ден по малко да умира с удоволствие, сред няколкото минути блажена, заравняваща тишина. Мълчанието беше най-прекрасното усещане, защото в него Иван се разтваряше до изчезване. Но после животът брутално се завръщаше и започваше да влачи душата му нагоре по етажите на мухлясалата кооперация.

Първо го сдрусваха пелтечещите викове на бай Недялко, повлякъл пáтравите си крака над главата му:

– Идродиии! Титките тте ви иттрепя! Итплюткали тте ми луканката и тамо ми иткате париии!

Следваше плаха тупурдия и виновният глас на кака Раца, жена му, плачливо издърпваше пъпната връв на живеенето, сякаш търсеше смисъл за съществуването си:

– Н‘дялко! Н‘дей тъй бе, Н‘дялко! Децата си правили сандвичи, за училище бе, Н‘дялко!

– Млъкни ма, проттатко – сечеше разяреният и съпруг, – тте видите вие дведди потред бял ден, тамо да ми паднете, миткини тът миткини такива!

Настъпваше смутена пауза и етаж нагоре, животецът затрептяваше в слуха на Иван с еротично-панелни вибрации, загнездили в гърлото на ощастливена валкирия:

– Ох, топчоо, ооох, пухьоо, оххх да, да, даааа – дереше тапетите плътният контраалт на новобрачната брюнетка от втори апартамент, склещила одобрително креватните старания на мъжа си. – Ти си жребец, ти си… бизон… ох… дракон! Зверунгел си, Котьо, зверунгел!

– По-кротко бе, рожбе – мрънваше изпод завивките трубадурно лиричният младоженец, – скубеш ми косичката. Ми не искам рано да оплешивея. Не искам.. ох… сега пък ме одра…

– Мъню, мъню, мъню – извисяваше децибели бебешкото гласче от третия етаж и после изреваваше цялата болка на човечеството: – Уааааа, уаааа, уааааааааааа…

Възторжена баба се опитваше да възстанови порядъка с опитно и нежно прикъткване:

– Я да си го види бабинка ма, че да си го гушне, че да си го цунка, че да не плачка! Йорданеее, Йордане бе, донес един чист памперс и ела да отвориш прозореца…

Точно тогава Иван започваше да си пържи яйца. Житието на блока го караше да се сети за себе си. Усещаше як, човъркащ глад. Нищо друго. Само глад, който го насилваше да оцелее.

Навън небето се изпълваше с цвят на разцъфнала чубрица. Както тогава, в онзи двор, високо в планината, където времето заплиташе фустата си в кукестия връх насреща и мигаше с бледи звезди над мократа безкрайна коса на Пелина. Беше началото на април и анемични диви иглики едва пъплеха по буцестата земя. Дърветата се мъчеха да разцъфнат. Къщата се разпадаше.

Пелина му разказваше колко обичала мъничките цветчета на чубрицата. Нищо че сега не й бил сезонът да никне. Нощем се разтваряли. Дребно вълшебство, ама на! Май че само тя го забелязвала. Привличали я, защото светели като лилави точици в мрака. Насищали го с очакване и после преливали в него, че да се види душата му – розова ли, виолетова ли, не знаела и тя. Толкова особен бил този чубричен мрак.

Очите й се смееха сред мокрите коси – същински сиви перли, заплетени в тъмни водорасли.

Пелина си миеше косата на двора. Стопляше вода в остъргана пластмасова кофа, в която потапяше къдрав бързовар, целия наслоен с варовик. Двамата носеха гумени ботуши и отъпкваха незабравими следи наоколо.

– Поливай ми – шепнеше Пелина, – много обичам да ми поливаш. Като си мия косата навън, с тебе правим водни пътечки и мислите ни се сплитат в земята завинаги. Трябва да има нещо завинаги, нали? Не може всичко да бъде временно. Просто не може!

То нямаше и как да си измие косата в стаята. Вътре тежеше само един железен креват и на Иван му се струваше, че без него къщата би излетяла право нагоре, в небитието, отдето ги гледаха душите на милостивите мъртви.

Бяха се чупили от всичко. От града и хората, от проклетото трябване, което мрънкаше по петите им, разядено от завист по ненаситната им любов, алчно за безценното им време, изтичащо в тиха, всеобща мизерия. Затова избягаха! Избраха си само тяхна, щастлива мизерия – с подивяла градина и гърбава планина, старомоден юрган и чубрични нощи. Бяха прецакали битието и времето. Бяха заедно в рая си. Бяха…

Яйцата клюкарски цвърчаха в очукания тиган и мазните им гласчета разсмърдяваха тази история. Иван се ядоса. Не искаше оня чубричен мрак да го връхлита отново и отново в поредната самотна нощ. Беше си обещал да не мисли за Пелина, да се размаже като фас под грайфера на тъпото съществуване и да изчезне завинаги. Нали тя така искаше – да има нещо завинаги! Изчезването със сигурност би му осигурило вечност. Висенето в мазния приземен етаж на блока беше само временно. Само още малко, неясно колко, но беше временно. Със сигурност беше временно! На дъното на бутилката се плацикаше водка. Гаврътна я за аперитив. После метна яйцата в боклука:

– Баси, колко мразя пържени яйца – каза Иван на Светеца. – Гледам, че и ти нещо не ги одобряваш. Както си се вторачил в мен, направо ми секваш ищаха за кльопане.

Той отмахна кичур коса от лицето си и някак виновно добави:

– Ми, к’во да направя? Нали и аз трябва да мърдам!

Отпусна се безсилно върху купчината с пране и запали цигара. Лютива мъгла замрежи зениците му. Нищо. Така по-малко го режеха онези строги очи от стената.

Пелина му подари тази икона.

– Да си го имаш – каза тя, – да те пази. Нали и той е Иван като теб. Адашите трябва да се подкрепят.

Тръгваха си. Такова тръгване беше тогава, че на Иван му се разпра всичкото отвътре. Туй душа, сърце, мисли – няма спасение, брат, като се разпорят! Лангуркат се в тебе, пък ти върви, че изглеждай цял. Докато свикнеш – виеш без глас до умирачка. После – пак същото. И т’ва е завинаги, ама Пелина продължи надалеч, пък в него се впи „завинаги“-то и така го закова в шибания сутерен, че нямаше шанс да отлепи. Да я догони…

Иван уморено разтри слепоочията си.

Утре, в четвъртък, трябваше да дойде Мара, на Гената жена му, да се шукат. Не можеше да казва „ч“, щото устата й се пълнеше с плюнка и съскаше. Затуй си беше чисто шукане, де. Нищо особено. Десет минути раздвижване в мазния въздух към края на седмицата. Беше се предал на тази рутина. Само Мара да не омалваше толкова безнадеждно за пропиления си живот и да не мъкнеше подире си и Гошко, синът им с Гената. Детето беше родено със синдром на Даун. Не, че нещо, ама като запецнеше зад купчината с пране да се клати напред-назад, на Иван му се завиваше свят. Не стига това, ами и не откъсваше поглед от Светеца и все повтаряше като скапана латерна:

– Кой тоз? Кой тоз? Кой тооооз?

– Ами, един вълшебен чичко бе, маме – припълзяваше зад гърба му Мара, заплетена в недосъбутия си чорапогащник. – Я виж каква бяла брада има! Видя ли? Гледай, гледай! Само натам гледай и той ще ти пусне от небето десет хиляди лева! Той тоз чичко прави чудеса! Че като ни даде тез парички, с тебе ще идем на водна пързалка! Яяяя, колко хубаво ще си изкараме! Гледай сега натам, гледай, пък ние с чичо ти Иван малко ще си пошушукаме.

Иван седеше като изтърбушен в другия край на кушетката и тъпчеше фасовете си с примирение. Нямаше какво да направи. Четвъртъците ги беше превзела Мара. Тя му се нахлузваше отвсякъде, лека, куха и чвореста като хралупа. Оплакваше се от Гената, че не й давал пари, че я бъхтел за щяло и нещяло, ама на, като дойдел четвъртъкът, той се запивал, пък тя му отмъщавала с най-добрия му приятел! При тази единствена мисъл очите й засияваха злорадо – малки съсели, сврени под кривия бретон. Това за най-добрия приятел си беше самата истина. Иван и Гената бяха израснали заедно. Деляха си мизерията и до днес. Щото и Мара си беше голяма мизерия! Гената се напил в една дискотека и я забърсал на излизане. Теглил й един език и после, брат, тя му се залепила като гербова марка. Съжалил я и се оженили, ама на Гената хич не му пукаше за нея.

– Сритвам я настрана и си карам мойта работа – казваше на Иван, – да не ми се пречка из краката с т’ва хлапе. К’во съм й крив, че й е такваз матрицата? Как пък не можа нещо по-нормално да изкара?

Обикновено Иван мълчеше. Ставаше му още по-чоглаво. Даваше пари и на двамата, а Мара я шукаше от благотворителност. Беше забелязал оня подивял от надежда проблясък в очите й, когато тя се сгушваше на ръба на кушетката до него след шукането. Като пребита котка. Гонеха ги и от квартирата им. К’во да я прави?

– Ти ме люлееш – нашепваше в чубричния мрак зад клепачите му Пелина, – много обичам да ме люлееш! От земята до небето. Когато съм с теб, разбирам, че ги има. Защото ти ме люлееш между тях и няма опасност да потъна или да излетя.

Но си отиде. Оттогава земята и небето се раздалечиха безвъзвратно, а той се клатеше напред-назад между тях, без да може да се познае. Кой тоз? Кой тоз? Кой тоооз?

– Кой тоз? – настойчиво заби познатия въпрос синът на Мара в четвъртък.

– Светец се казва – неочаквано и за себе си отговори Иван, – светец! Разбра ли? Като го гледаш, да знаеш, че е светец!

Хлапето замлъкна и тупна онемяло в прането. Брадичката на Мара трепереше от някакъв зор:

– Гони ни бе, Иване – изхлипа сополиво тя, – хазаинът ни гони! Не ще и да чува повече да ни чака за наема. Гената вика да ходим да се гръмнем. Ами аз какво да правя с това нефелно дете, а? Какво да правя, бе?!

Гласът й се извиси до крясък.

– Идродии – проточи от горния етаж рефрена си бай Недялко, – няма луканки и тудуци за вас, нямаааа!!!

Иван се усети размазан. Ако не беше оня железен поглед от иконата да го задържи, щеше да се разнищи по мокета. Нямаше какво повече да прави тук.

– Виж к’во – каза на Мара, – на ти ей тез пари. Не са много, ама поне за пържени яйца ще ви стигнат с Гената на първо време. Фащайте си парцалите, фащайте се един друг и си фащайте и детето! Хубаво-лошо – т’ва е! Идвате да живеете тук. Наемът е платен до края на месеца. Поне ще имате покрив над главите си, докато измислите нещо. Аз се махам! Не мога повече! Махам се!

И му олекна. Направо се отлепи! Откачи иконата от стената и посегна да си намери обувките. Завряна в ъгъла, Мара го гледаше изтъпяла от щастие. Хлапето ухилено се заклати напред-назад и посочи с пръст някъде към гърдите му:

– Светец – тържествено оповести то, – светец!

Отвън пропълзя ароматен чубричен мрак и се изви към вратата като пътека отникъде, някъде натам, след Пелина.

.