Оръжия и сапун „Петел“

.

Единственото оръжие, което съм държала в ръка, е сабята на прадядо ми – комит Никола. Тя се предава в нашия род по наследство и се поставя на видно и почетно място. На нея са инкрустирани две слова: СВОБОДА или СМЪРТ. През размирното и тъмно време на прадядо ми се е знаело точно за коя свобода и за коя смърт е ставало дума. Днес е такъв хаос, че и сам Господ ни гледа сеира, затова и аз не се наемам да коментирам кой кой е. Освен това нищо не разбирам от оръжия, но имам една история, в която става дума за много, много оръжия.

С Влади се знаем от детинството, но приятелството ни е между другото, т. е. от дъжд на вятър. Понякога се срещаме случайно, прегръщаме се крепко и на раздяла си обещаваме да не се забравяме. Последния път се срещнахме на жълтите павета, когато още бяха правилно и красиво подредени, като в цивилизования свят. Седнахме в близкото кафе. Влади имаше нужда с някого да сподели притеснението си. Баща му бил в най-добрата болница вече месеци наред и се борил с рака, но безуспешно. Влади вече беше много богат и влиятелен човек, така че не се съмнявах за лукса на лечението. От седмица на баща му не му действал и морфинът. Всички около него се молели да умре и да се прекратят тези нечовешки мъки.

Спомних си как се запознах с бащата на Влади. На едно новогодишно парти се озовахме в същата компания, на същото място с Влади. На сутринта, след края на празненството, Влади ни покани със съпруга ми, да отидем на закуска у родителите му. Имали традиция на този ден да канят гости и да черпят с мекици, които приготвяла майка му. На домашни мекици, в 6 часа сутринта на 1-ви януари, не можех да откажа. Посрещна ни приветливо един синеок, възрастен господин, полковник в пенсия, но без пагони, по домашни чехли. На масата в хола ни очакваше цяла тепсия с мекици. Полковникът се оказа голям симпатяга и от мекиците бързо преминахме към песните. Пееше му се на човека. Цял живот е пял в хорове и имаше не само запазен глас, но и богат репертоар. В паузите ни разказваше и интересни случки от живота си. Така стигнахме до елмаза, който ни показа. Беше му подарък ат анголските братя – братя по оръжие, както любезно ни поясни.

През живота ми и аз съм имала разни братя по оръжие, но нито съм ги виждала, нито съм ги чувала, нито елмази сме си разменяли. То не бяха виетнамски братя, корейски братя, кубински братя и в този братски калабалък сигурно и много съм пропуснала. Най-добре си спомням единствено за кипърските братя. Бях студентка по това време в Прага и деляхме стаята с една кипърка – Евантия от Фамагуста. Такова понятие „с една кипърка“ няма, защото те живеят всички накуп. Кипър тогава беше във война. Медиите ни приканваха да съчувстваме на кипърските ни братя по оръжие. На моите студентски кипърски братя хич не им личеше, че Кипър е във война. Комунистическата партия им даваше три пъти по-голяма стипендия от моята, и то в долари. Изпитите им ги подаряваха без да четат, само от солидарност към борбата им за мир. Аз искрено съжалявах, че България тогава не беше във война. Налагаше ми се да си броя всяка крона и да чета сериозно. А когато споменах един ден на Евантия, че в поезията ни са възпети „едрите звезди над Фамагуста“, тя ме погледна учудено и каза, че звездите там били като всички останали звезди по света.

От завързалия се около мекиците разговор стигнахме до анголските ни братя по оръжие. Не знам защо, но аз тях ги бях пропуснала. Полковникът по пантофи ни разказа как сме помагали на анголските братя в тяхната справедлива война. Целият му трудов стаж преминал в изпращане на оръжие. Разбрах, че благоденствието в този дом е резултат от безвъзмездната ни помощ за Ангола. От тази среща ми остана спомен за вкуса на мекиците, хубавите песни на полковника и нещо смътно, но елмазено за Ангола.

– Ти знаеш какъв прекрасен човек е татко – каза тихо Влади. На никого лошо не е сторил. И на мравката път правеше. Защо са тези мъки? Аз не мога вече с нищо да помогна.

– Влади, ти вярващ ли си? Ако да, помоли се на Бога да му прости и да си го прибере.

– Не, не мога да се моля. Не вярвам, че това ще му помогне.

– Ами тогава помоли се на душите на хилядите жертви в Ангола, убити от оръжията, които им е изпращал. Мисля, че това е тяхното възмездие. Може да ти звучи малко нереално, но аз имам само това обяснение.

– Това е нелепо. В Ангола той имаше само приятели и никого не е убивал. И откъде ти дойде това наум?

– Той нали цял живот е осъществявал оръжейните сделки за мира в Ангола?

– Да, това беше само работа и нищо повече.

– Зад всяко оръжие стои дълга верига от конкретни хора, които го предоставят на някого, за да убива други. По тази верига, в обратна посока, се движи проклятието на смъртта.

– Това езотерика ли е? – попита Влади.

– Просто логика. Някакви си мои мисли. Поздрави баща си и дано душата му намери бързо покой.

Минаха няколко часа, откакто се разделихме с Влади, и на телефона ми се появи съобщение от него: „Каквото можах и доколкото разбрах, направих. Татко се успокои и си замина. Благодаря ти.“

Сетих се за историята с търговеца на оръжия за Ангола, защото пак са се появили някакви нови братя по оръжие, борещи се за мир. От някое време им препращаме оръжия насам-натам, а сега вече директно. Мен повече ме вълнува веригата на възмездието, която е неизбежна по волята на Всевишния.

А сега няколко думи и за сапуна „Петел“. Думата война чух за първи път във връзка с този сапун. Баба ми беше преживяла войната, както се казва на гърба си. Над старата порта в къщата й имаше дебела дървена греда, а на нея наредени пет-шест калъпа сапун за пране „Петел“. Един ден баба ме праща да купя сапун, защото няма с какво да пере. Показвам тези на гредата, а та ми казва:

– Тези са, ако има война. Много е страшно да няма с какво да се изпереш и измиеш. По време на война всичко е много мръсно. – Доживя да не ги ползва, но аз я изпратих на оня свят с един калъп „Петел“ в джоба.

Днес световните медии тръбят, че врагът крадял чиповете от пералните на нашите братя по оръжие, за да правят далекобойни атомни оръжия с тях. Военната сводка не дава информация за войнишките сапуни. Ние, освен оръжия, имаме и производство на военни сапуни по 3 лева калъпа и, въпреки че се казва „Камбана“, това си е старият сапун „Петел“. Без чипове пералните не работят, ама да не се и мият е нечовешко. Дано управниците проявят разум и гласуват за сапуна. Ако войната стигне до нас и видя пред вратата ми танк, независимо от нашивките по униформата, ще дам на воюващите не китка цвете, а сапуни, за да измият позора около мира, защото, както казваше баба: „По време на война всичко е много мръсно.“

Елена Пеева-Никифоридис

.