Съкровища от кухненския шкаф

.

Помните ли ги онези кухненски шкафове? Огромни, като бели мастодонти, с десетки чекмеджета, вратички, витринки и долапчета? И в нашата кухня се извисяваше такъв и заемаше една четвърт от помещението.

Но каква радост беше той за изследователското сърчице на едно петгодишно дете?! Можех с часове да се ровя в безбройните му чекмеджета, пълни с капачки, затварачки, отварачки, телчета, канапчета, тапи, тирбушони, кърпи, каренца, изгубени бонбони „кърц-кръц“ и какво ли още не. Като Пипи Дългото чорапче го изследвах тоя шкаф.

А над цялото това изобилие, над витринките с различни видове чаши и чинии, над супниците и сосиерите, над красивите фаянсови кутии, изрисувани с цветенца и надписи „брашно“, „захар“, „кафе“ – над всичко седеше радиото. Също огромно. Един дървен сандък с красива политура, със заоблени клавиши, то светеше с жълтото си екранче и по цял ден пееше. Понякога казваше и нещо за конгреси. Но основно пееше „Чушката люта, пак люта – и ти си, Цонке ле, кат нея…“ и онова за „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“.

Пеех и аз с него, а дебелите крака на баба, обути с кафеви рипсени чорапи и котленски терлици, шетаха наоколо. Виждах само тях, защото битувах под кухненската маса – също мастодонт, боядисан в бяла блажна боя. Там ми беше скривалището, заобиколена от дебелите крака на масата и тежките дървени столове – на воля разглеждах привлеченото от шкафа. Или тайно осмуквах захарните покрития на витамин Б2, също довлечен, заедно с кутийката лекарства, от шкафа. Заловиха ме, разбира се, и се караха много. Но пък имаше едно долапче – най-долу вляво, до което никой не можеше да се наведе толкова. Там бяха моите съкровища. Пластелинът, боичките, книжките за оцветяване, плюшеното куче Ашо (оригинално се е казвало Шаро), гланцовата хартия, ножичките, бурканът от кисело мляко, в който събирах стотинки, и най-любимата ми играчка. Мислите, че е кукла, нали? Не. Аз кукли нямах и не исках. Най-любимата ми играчка беше една дървена кутия, в която имаше готварски рецепти, напечатани на розови, сини, зелени и жълти картони. Играех си с тях, а после ги зачетох и ето сега – готвенето ми е слабост.

Понякога баба, оставила тенджерата да къкри, отиваше в банята да пере. Ех, тогава! Огромното пружинено легло, с железни рамки, на което нощем спяха баба и дядо, ставаше мое! Скачах и скачах на пружината, докато не превърнех постланото легло в „хардауш“. Не ме питайте какво е хардауш – така казваше баба. А после, окрилена от полета, вземах малкото си жълто чадърче, изкачвах се на желязната рамка на леглото, отварях чадъра и политах към пода като парашутист. Е, веднъж си обелих носа при парашутния полет и пак се караха, но пък летях!

Летях и пеех: „Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“.

Радост Даскалова,

Лондон, Великобритания

.