Бронзовият шлем

.

Разказ от Хасан Евраимов

1

Изковаха го в зората на човечеството, през един прекрасен слънчев ден. Неотдавна човеците се бяха изправили и плъзнали по света за да сеят мъка. Дълго ковачът нагряваше парчето бронз, докато не придоби тъмночервен оттенък, после започна да става все по-жарко и накрая открадна лика на слънцето. Тогава бронзът се предаде и започна да се огъва и извива под ловките ръце на изкусния майстор, както водата, течаща в бистрия ручей зад ковачницата. Дълго удря и блъска творецът с чука, потта се лееше по набразденото му от годините лице и неусетно как душата му полетя и се сля с парчето нагорещен метал в божествена прегръдка. Срещнаха се грубата плът на метала и нежната душа на твореца. Съскаше бронзът като подивял и накрая се укроти от мъката в душата, за да получи нужната закалка за предстоящите хилядолетия на човешка история. Превърна се бронзът в прекрасен шлем и веднага след това хвръкна главата на ковача, за да не се осмели никога повече да създаде подобна красота, достойна да краси само главата на цар.

Изправи се царят с меч в ръка, а бронзовият шлем блестеше на величествената му глава, пречупил слънчевите лъчи и отразил ги после в безброй посоки, заслепяващи погледите на войниците от дивата орда, коленичила в нозете му. Така и влязоха в бой, с безумни крясъци и омраза в очите, за да бъдат пометени и погубени скоро от омраза и сила, по-голяма и величествена от тяхната. Хвръкна и главата на царя, търкулнала се безславно пред друг, по-могъщ и по-славен от него.

Пристъпиха тогава войниците и свалиха бронзовия шлем от безжизнената глава, взираща се в небитието, за да украси една по-достойна и по-велика глава.

Минаха години, през които шлемът стоя гордо на поставка, близо до трона на новия цар, докато не нахлуха варварите, дошли от тъмните си северни земи, и не пометоха цялото царство с огън и меч.

Затъркаля се отново шлемът по земята. Там го и намериха – в пепелта. Някакъв брадясал и мръсен варварин пристъпи, отначало го ритна с крак, после се наведе и го взе, поизтупа го от прахоляка, поизбърса го и накрая го надяна на главата си, и нечовешки рев на радост огласи околността. Видяха го останалите диваци, вдигнал ръце към небето, ревящ неистово с божествен плам в очите, и изведнъж, усетили се нищожни, паднаха в краката му, и се замолиха с робска жал, защото само един Бог можеше да има такъв шлем на главата си и само той бе достоен да го носи.
Само един миг стоя бронзовият шлем на главата на вожда. Миг за шлема, но за човеците този миг беше равен на десетилетия. После го надяна синът му, а след него се изредиха и синовете на сина му, а и внуците на техните синове. През това време никой не се осмеляваше да остане прав в присъствието на шлема, падаше на колене на земята и така си оставаше там, докато шлемът не се загубеше от поглед. Не гледаха към него, за да не се и осмелят дори да помечтаят да притежават това нещо, което беше предназначено само за богове и никога за простосмъртни.

Изтърколиха се векове и изведнъж се появи орда, наподобяваща рояк скакалци. Обикаляха по земята и откъдето минеха, заличаваха и тревата по земята, имала глупостта да израсне на техния път. Случи се и шлемът на пътя им и скоро от притежателя му не остана и следа. Накичи шлемът нова глава, на нов, още по-велик водач, и дълго обикаля с него по широката земя.

Вековете се изнизаха отново и по някое време ордата на скакалците се прекърши, блъснала се в щитовете на легионите. Легионите се предадоха на нови легиони и така до безкрай шлемът окичваше глава след глава. По едно време, някъде из вековете, премина върху нова глава и го украсиха с кръст. Някакъв ковач изкусно го изчука с педантична прецизност. След него друг ковач заличи кръста и на негово място се появи полумесец. Годините минаваха и кръстът и полумесецът се сменяха с вманиачена последователност, докато един ден, след поредния кръвопролитен бой, бронзовият шлем не попадна в някаква река. Водата го завлече надолу и не след дълго заседна между дънерите, довлечени от бурните води.

Валяха дъждовете и носеха тиня – и скоро бронзовият шлем бе покрит от нея, за да не види никога повече бял свят.

Заредиха се дните и се превърнаха в седмици, а после в месеци и години. Изнизаха се вековете над заровения величествен бронзов шлем, попаднал накрая под някаква си обикновена тиня.
По всичко изглеждаше че е изживял дните си, предопределени на този свят. Навярно и там, под калта, щеше и да си ръждяса, и да се пресели в небитието, докато един ден не го изровиха някакви археолози. Откриха го случайно, търсейки мястото на една битка, променила съдбините на света. Изровиха го, изчистиха го, после го обработиха с някакви химикали и накрая шлемът блесна с цялата си прелест на една витрина с бронирани стъкла в музея.

2

Беше там…

Усетих го веднага, щом прекрачих прага на музея. Сякаш някой ме зовеше с тих и вълшебен шепот. Наложих си да не погледна към него, макар и да не знаех какво е. Беше точно пред мен. Дълго стоях на прага, не знаейки накъде да тръгна. Накрая свих надясно към едни римски надгробни стели и дълго се мотах между тях. Изчетох внимателно всеки един надпис, описващ поредния експонат. Не пропуснах и надписите на латински дори, издялани върху тях: „Римският декурион Везалий и съпругата му Виргиния…“. Почивайте в мир, Везалий и Виргиния… Наистина, за хилядолетия надгробните надписи не бяха се променили и оставаха същите или подобни. Надписи, величаещи делата приживе. Сякаш имаше някакво значение за някого! Но са се чувствали някак си значими тогава там, в смъртта. Надявали са се, че делата им няма да се заличат и ще се запомнят от поколенията. Макар и да не бяха постигнали нещо повече от това да карат командваните от тях мъже да убиват. Декурион – десетник. Командвал е само десет мъже, а такъв паметник. Три метра висок. От камък. За да остане през вековете. И останал. Напреднах и тогава се срещнах със статуите тип палиатус и тогатус. За незнаещите латински не бяха обяснили какво е значението на думите, но за мен това не беше проблем и дълго се взирах в изправените и облечени с тоги статуи.

Вълшебният шепот не спираше и продължаваше да ме зове, някъде там отляво, от централната част на залата. Неволно погледнах натам, знаейки прекрасно, че няма да го видя от огромните каменни саргофази, тежащи тонове и разположени между нас.

Не след дълго се срещнах с малка и голяма херкуланка. Последваха ги съдове, лампи, фибули и колани, за да се изправя пред статуи портрети. Наистина гениално. Понеже не разполагаш със смартфон под ръка, за да си направиш селфи, решаваш въпроса кардинално. Хващаш някакъв нещастен роб и го караш да ти извае каменен портрет за единия хляб на ден. После има малък проблем – няма къде да се държи портретът. Не става да се залепи в някой албум. Не е подходяща и папка на десктопа. Няма и Фейсбук, за да се похвалиш. Но трябва да се похвалиш. Не може да не се похвалиш! Това е вродено в човека. Издигаш тогава статуята с твоя образ пред входната врата, за да я вижда всеки и за да ти се възхищава. И ето ти Фейсдоор. Зукърбърг ряпа да яде. Че колко хора в този град могат да си позволят каменни портрети? Хайде, направете си Фейсдоор, че да ви видя! Така годините се изнизват, умираш и вече никой не си спомня за теб, но портретът, обречен на вечност, продължава да стои там. После изтипосват каменния портрет в музея, където да го гледам и аз и да се взирам в безжизнените му очи.

Стигнах дъното на залата и тогава завих вляво и продължих така, начертавайки овал и оставяйки зовящото ме нещо отново встрани от мен. Зовът беше станал нетърпим и вече сякаш прозвучаваше с някакво кънтене в главата ми, но не поглеждах към него, знаейки, че този път няма тонове саркофази между нас.

В тази част на музея бяха отредили подобаващо място на религията. Беше пълно с оброчни дарове от различни светилища, сътворени от камък, дърво, метал, глина, стъкло, кости и за каквото се сетите още. Едни други, сегашни религии още не били измислени. Навярно не са съществували сегашните богове! Кога ли са се родили? Обаче гарантирам, че и тогава са се убивали заради тези предмети. Вземали са някой от тях в ръка, единият – някаква кост, а другият – нещо, направено от камък, и дълго са спорели кой от двата предмета е по-велик и по-божествен. Карали са се дълго и, понеже не можели да стигнат до консенсус, на дневен ред са идвали юмруците. На следващия ден спорът продължавал, но тогава вече не се задоволявали само с юмручен бой, а посягали към кръста, за да блеснат в ръцете им я сабя, я кинжал. Не след дълго боят се възобновявал между родовете на двамата спорещи, за да дойде един ден, в който цялото село и цялата държава дори грабвали мечовете и колели наред. Понеже не знаели за какво го правят, държали божествените предмети в ръка, за да не забравят и за да си припомнят постоянно причината за войните им. И така през цялата история на човечеството, за да дойдат накрая едни други религии, които не се задоволили само с унищожаването на сатанинските им божества, а продължили с масова сеч на всеки несъгласен с тях. Та така до днес. Наистина уникално… Само хора могат да постигнат това и никакво друго същество на този свят. Наистина, никой не може да бъде толкова прост, колкото умният човек.

Неусетно, с тези мисли завърших с обиколката и стигнах до вратата. Вече бях решил – щях да изляза, без да погледна към нещото. Винаги така правя и бягам от нещата, които могат да ми причинят болка или радост. Болката си е болка и няма отърване от нея. А нещата, които предизвикват болка, са толкова постоянни и натрапливи. Налитат едно след друго и нямат край. Сякаш затова съм дошъл на този свят – за да получавам болка след болка. А нещата, които носят радост, са прикрита болка. Замаскирали са се. За да не разпознаеш болката и за да те залъжат коварно. Но веднага като ги прегърнеш, захвърлят своя невидим плащ и нападат от засада. Наистина нищо не боли така, както след радост. И колкото по-голяма е била радостта, толкова по-силна е болката, която следва след нея.

Затова тръгнах към вратата.

– Господине… извинете – извика някой след мен. Беше една от уредничките. От онези жени, които седят постоянно на един стол и се озъртат като гърмяни зайци, за да не пипнете случайно някой експонат. Това им е работата и я вършат перфектно, защото само гледат и не вършат нищо. Седят си така по цял ден и от седене вече ги болят задните части. Веднага може да ги разпознаете из улиците по походката. Понякога и проговарят, и ви връщат от пътя. Както сега.

– Гледах ви внимателно през цялото време – продължи жената. – Разгледахте всичко. Дори прочетохте надписите по надгробните камъни. Веднага разбрах, че познавате историята. Отначало даже помислих, че сте историк, но не сте. Убедена съм в това. Но най-скъпия ни експонат не видяхте.

Обърнах се към жената и подробно я разгледах. Беше дребна, възпълничка жена. Оставаха й сигурно няколко месеца до пенсия. Бях сигурен в това. Естествено, ако правителството не вдигнеше дотогава отново пенсионната възраст, с надежда жената най-накрая да се гътне. Беше от онези жени, които ти се усмихват толкова благо, че ти иде да ги прегърнеш и да ги щипнеш по бузките. Гледаш подобен вид хора и си напълно сигурен че са изцяло с добро, понякога граничещо с наивност сърце. Усмихват ти се винаги и няма как пред тази усмивка да направиш каквото и да е, което може да ги обиди. Затова не й отговорих да си гледа работата, както бих направил обикновено.

– Има неща, които не трябва да се виждат, госпожо – отвърнах с усмивка, вместо това. – Други, които не трябва да се докосват. Трети, които не трябва да се вършат. Има и неща, които е добре изобщо да не се срещат.

– Но защо мислите така?

– Опитът ме е научил на това. Вътрешната ми интуиция. Опитът, трупан в продължение на целия ми живот.

– Аз пък мисля, че на този свят трябва да се види и изживее всичко – усмихна се отново моята нова приятелка.

– Позволете ми да не се съглася с вас, мила госпожо.

– Но защо, млади господине?

– Благодаря… Ще ви отговоря веднага. Не трябва да се вижда смъртта, докато тя не дойде за тебе. А аз се срещам всеки ден с нея и всеки път тя отнема по нещо от мен. Затова душата ми е празна вече.

– Лекар ли сте, господине?

– Да, но много често се чувствам като погребален агент… Не трябва да се докосват красиви, шарени пръчки, движещи се по земята, защото изведнъж се обръщат и хапят, превърнали се в отровни змии.

– Ужас…! Сигурно сте бил малък тогава.

– Не трябва и да се вършат злини, защото човек си заминава, а злината, сътворена от него, остава. Когато разбрах това, вече бях голям.

– Така е…

– Не е хубаво да срещнеш и красива, безскрупулна жена, която после винаги си тръгва, оставяйки след себе си само развалини.

– Да, в живота е така и аз съм напълно съгласна с вас, господине, но в момента все пак говорим за артефакт от историята.

– Знаете ли…? Дано да не ви обидя, но при вас е пълно със смърт и болка. Всички предмети, които са изложени, по един или друг начин са свързани със смъртта. Познавам я добре. Веднага я усещам…

– Но… защо говорите така, господине. Та това са изключително ценни исторически находки.

– Надгробните ви камъни са символ на смъртта.

– Да, така е…

– Имате и огромни каменни саркофази.

– Имаме два…

– В тях са били положени мъртви тела. Махнали сте телата, смъртта е останала. Тя е там, под капаците им. Аз я усещам.

– Нима?

– Да, имам вроден усет към нея. Долавям и болката… Злото също. При вас е пълно със зло. Не знам как стоите по цял ден тука.

– Но имаме и красиви предмети. Златни огърлици, накити…

– По тях има най-много болка и смърт. Заради тях са убивали в продължение на хилядолетия. Прерязвали са едни гърла, за да ги свалят и за да накичят с тях други. И така до безкрайност. Никога не бих взел в ръка нещо подобно.

– Но експонатът ни е уникален. Идват хора от цялата страна, за да го видят. Идват и от чужбина дори.

– Знаете ли? Аз съм се срещал с него. Макар и да не знам кога точно. Позната ми е болката, пропита в него… Познавам и злото, стаено там. Затова не ме карайте да го гледам.

– Искате ли да го видим заедно?

– Моля ви… госпожо…

– Направете го заради мен. Елате… Ще видите, че няма нищо лошо в него – изрече дребната жена и ме завлече. Откъде изкара толкова сила, не знам, но ме дърпаше яко.

И тогава го видях. Бронзовият шлем… Той излъчваше болката… И злото. Болката и злото бяха пропили в него през хилядолетията. Бяха го носили хиляди. И всички глави бяха хвръкнали до една, без да поумнеят поне малко. Изведнъж реалността изчезна. Околните предмети отначало избледняха и после просто се размиха и скоро мястото им бе заето от дървета, скали, реки. Всичко беше в прахоляк. Чуваха се викове. Появиха се две воюващи армии. Навсякъде се лееше кръв. Усетих миризмата й. Шлемът беше на главата на някакъв. После… просто му отсякоха главата и шлемът се озова на друга глава. Бойното поле се смени. Прахолякът изчезна и вече воюваха сред някаква лепкава кал. Картините се сменяха една след друга като в някакъв филм. Неизменен оставаше само шлемът. Хиляди мъже, съсечени там, в калта, в дъжда, в снега, из горите. Труповете им плуваха и в реката. Водата цялата беше почервеняла. Приличаше на някакво червено лудо вино. Вървях наоколо и скоро закрещях:

– Спрете… Престанете… Спрете да се убивате… За какво го правите?

Но никой не ме чуваше. Интересуваше ги единствено това как да убият човека пред себе си. Нищо друго. В очите им имаше някакъв злокобен блясък.

Когато се опомних, видях, че блъскам по витрината в музея. Някакви униформени се опитваха да ме задържат. Видях и уредничката. В очите й се четеше ужас. Непрестанно се кръстеше.

3

– Значи вие твърдите, че усещате болката и злото в предметите? Така ли да го разбирам, господине?

– Да.

Бяха ме сложили да седна пред някакъв психиатър. Беше се разплул в креслото в скъпия си кабинет. По всичко изглеждаше, че трябва да ми направи психопрофил, да разбере дали съм луд. Щеше да се опита да ми прилага разни номера, които обаче за негово нещастие и аз бях учил. Даже бях полагал изпит. Това, което не знаеше той, бе, че дълги години бях се подготвял да стана именно психиатър и в последния момент се отказах. Побелялата му брада беше набола небрежно. Косата му беше разчорлена. Личеше, че не се е къпал от доста време.

– А гласове чувате ли?

– И гласове чувам, и миризми усещам даже.

– Миризми?

– Да, миризми.

– А какви миризми по-точно?

– Най-често на некъпано.

Неволно психиатърът се притесни и се дръпна леко назад, така че да е по-далеч от мен.

– А кога ги усещате тези миризми? – изрече после, възвърнал самочувствието си.

– Ами, миризмата на некъпано усещам в момента – довърших го и се заогледах из стаята, давайки си вид, че търся източника на миризмата. Към него обаче не погледнах.

– Ами, кабинет… Влизат всякакви – изрече той и отвори прозореца. Хладният въздух нахлу и ме удари със свежестта си.

– Вече не усещам некъпаното – успокоих го, но той не ме отрази.

– Да се върнем на гласовете – изрече вместо това, показвайки, че той е господарят на положението. – Кога ги чувате тези гласове?

– Когато ми говорят разни хора…

– А когато не ви говорят?

– Тогава чувам мислите си.

– А говорят ли ви?

– Не, не ми говорят. Усещам ги. Но понякога им говоря аз.

– Говорите на мислите си?

– Да, понякога им говоря. Когато съм изпаднал в някаква депресия и мислите ми станат много черни, им казвам на глас да престанат.

– А често ли изпадате в депресия?

– Постоянно съм в депресия.

– От какво се поражда тази депресия?

– От хората. Когато съм с кучето си, не съм в депресия.

– От хората?

– Да, от хората. Депресирам се от това, че постоянно лъжат и крадат. Говорят само глупости, мислят само за ядене. Не осъзнават действителността около тях и живеят в някакъв собствен свят, където няма място за нищо добро. Мислят само за пари и за скъпи предмети. Животът им минава в правене на безполезни неща, а да подхванат нещо полезно и през ум не им идва.

– А опитвали ли сте да излезете от депресията?

– Да… Един път се влюбих и тогава нямах депресия. Постоянно мислех за вятърничави неща. Но после депресията се върна с нова сила. Оттогава така си живея…

– И не ви напуска никога?

– Понякога ме напуска, но тогава не мога да пиша.

– Да пишете?

– Да, записвам си мислите.

– А чете ли ги някой?

– Намират се…

– Да се върнем към темата – спря с въпросите си колегата и после отново продължи: – А имате ли чувството, че ви преследват?

– Да… Двама даже успяха да ме докопат, докато разглеждах в музея, и ме докараха пред вас. Една възрастна дама им помагаше.

– Блъскали сте по витрината на много скъп експонат, струващ милиони.

– Блъсках по витрината на злото.

– На злото?

– Да, на злото… Там е пълно със зло. Със зло и смърт. И всички минават и им се възхищават.

– Това са експонати, господине. Артефакти… История…

– Там е пълно със зло… с болка и смърт.

– А защо блъскахте точно по витрината на шлема?

– По него има най-много зло. Има и болка. Душата на твореца е в шлема. На ковача… Сляла се е с метала и стои заключена там.

– Душата…?

– Да, душата. Когато твориш, душата ти се слива с творбата. Ако не се слее, не се получава. По това се познават истинските неща. В неистинските няма душа, колкото и да са скъпи. И душата на твореца стои заключена там. Създал е нещо красиво, но вместо да радва, хората са го пропили със зло. Ползвали са го хилядолетия. Поставяли са го на главите си и всеки е излъчвал омраза, ненавист. И душата на твореца сега стои там, обвита с толкова много омраза. И крещи… Минали са толкова години, а хората не са поумнели поне малко. Кланят се на измислени от други хора божества. Дори убиват в тяхно име. Искат да притежават нещо заради паричната му стойност, а красотата и душата в него не виждат.

– И как виждате душата?

Какво да му обяснявам повече?

Как да му обясня, че най-накрая душата на ковача е освободена и вече е в мен? Усещам някакъв приятен гъдел там, в мозъчните си гънки, някаква приятна топлина. И болка… Как да му обясня, че затова обикалям из музеите и освобождавам души. И всички те са в мен. Най-накрая са свободни… Затова ме боли… С толкова много наранени души в мен.

Дали ще го разберат някога хората?

.