.
Българи от двете страни на границата се събраха в София на възпоменателна вечер за Западните покрайнини
.
.
Иван Николов: „Опазването на малкото останали българи в Западните покрайнини или поне на историческата памет за тях не е въпрос, който касае само нас, той касае българите от двете страни на границата. Защото агресивният великосръбски национализъм отново протяга ръце към България, а българските политици, историци, журналисти са потънали в европейските си сънища.“
.
.
В навечерието на 103-ата годишнина от една от най-черните дати в българската история – 27 ноември 1919 г., когато в парижкото предградие Ньой сюр Сен е подписан несправедливият Ньойски договор, съгласно клаузите на който от страната ни са отнети изконни територии, а близо 2 млн. наши сънародници остават извън пределите на Отечеството, в Камерната зала на НЧ „Славянска беседа – 1880“ в София се състоя възпоменателна вечер за Западните покрайнини. Организатор на събитието беше Кръг „Слово“ при най-старото столично читалище.
.
.
Патриотичната проява събра множество българи от двете страни на границата. Водещи на събитието бяха Зденка Тодорова – журналист, писател и правозащитник, председател на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия, и Иван Николов – поет, публицист и общественик, председател на Културно-информационния център на българско национално малцинство „Босилеград“.
.
.
„103 години по-късно Ньойският договор пак ни събира, за да изкажем нашето несъгласие с него, да се чуе нашият глас срещу него, пък все някой от политиците ни ще подочуе нещо за него“, заяви в словото си Зденка Тодорова, която очерта последиците за България от Ньойския диктат и приноса на българските интелектуалци в миналото за защита на българите в Западните покрайнини – „всичките ярки, силни, безкомпромисни личности, интелектуалци и стратези, каквито днес ни липсват“.
.
.
„Причината за мълчанието на политиците виждам в две неща, подчерта Зденка Тодорова. Едното е, защото не знаят историята, другото е – защото смятат, че сега не било удобно да се споменава този въпрос, поради геополитически, добросъседски, търговски, партньорски и още много други причини.
Е, хубаво, никой няма нищо против партньорството. Имаме против мълчанието и забравата. Защото, както ми написа тези дни художничката от Пловдив Марлена Юрукова: „Битката е за паметта – защото тя е в основата да си човек!“.
.
.
„Равносметката от 103-годишния ни престой във всичките седем югославски формирования до днешна Сърбия е фатален за нас по своите икономически, културно-просветни, социални, духовни, екологични и демографски последствия, заяви Иван Николов – стожер на българщината в Западните покрайнини. Отделно от това, трябваше да изтърпим всичката омраза, отмъстителност и презрение, натрупани към българите за всичките нанесени им от българите поражения.
В историята на Западните покрайнини ние сме губили средно по 1 000 души на година. Със свито сърце очакваме резултатите от последното преброяване на населението, което се проведе през месец октомври. Няма никакво съмнение, че сега сме още по-малко от преброяването през 2011 г., когато бяхме само 18 300 души.
Цифрите показват всичката жестокост на сръбската асимилаторска политика, на която сме били подложени през изминалия век и всичкото безсилие на българската външна политика да ни защити.
Основният проблем на всеки завоевател е как да задържи и трайно да „усвои“ окупираната територия и население. През изминалия век върху нас бяха приложени всички известни в световната история методи за отродяване и национална асимилация.
.
.
Ние също използвахме всички известни методи на борба за оцеляване – от въоръжена съпротива до всички видове културно-просветна дейност и политическа пропаганда, както и илюзиите, че можем да реализираме правата си в рамките на политическата система на бивша Югославия и днешна Сърбия.
Накрая претърпяхме крушение пред очите на България и пред очите на цивилизована Европа. На нашия пример се срина цялата европейска концепция за правата на човека и правата на малцинствата. Видяхме, че цялата тази концепция не струва нищо, ако държавите нямат политическа воля да я приложат на практика.
България и до днес няма ясно формулирана и последователна политика нито към Западните покрайнини, нито към Македония. Опасявам се, че тия нерешени проблеми от миналото ще ги платим в бъдещето на двойна цена и с лихва отгоре.
Българската външна политика за защита на правата на българите в Западните покрайнини е непоследователна и неефикасна. От 1920 г. до края на Втората световна война тя настоява за ревизия на Ньойския договор и връщане на Западните покрайнини към България. С Директива №19 от 19 април 1939 г. правителството на Кьосеиванов и публично афишира целите на тази политика. По време на Втората световна война Западните покрайнини са върнати и се администрират от България.
.
.
С възстановяване на предвоенното статукво и влошаването на отношенията между Югославия и България по линия на Коминформбюро през 1948 г. българите в Западните покрайнини стават заложници на югославската/ сръбската теза за македонско малцинство в Пиринския край.
Едва към края на 1970 г. външните министри Иван Башев и Петър Младенов започват плахо да поставят основите на една по-конструктивна позиция както по въпроса за „македонското малцинство“ в Пиринския край, така и по проблемите на българското малцинство в Западните покрайнини.
След разпадането на Югославия България не постави въпроса за решаването на проблема за Западните покрайнини като част от югославската криза. Тогава българските външнополитически приоритети бяха членството на България в НАТО и Европейския съюз, а мълчанието по Западнопокрайнинския въпрос наивно беше наречена „инвестиция в бъдещето“, с наивното очакване, че когато Сърбия се демократизира и започне преговорния процес за присъединяване към ЕС, тя ще оцени българския принос и ще реши проблемите на българите в Западните покрайнини.
Въпреки всичко, България и особено българското общество никога не са преставали да се интересуват от положението на българите в Западните покрайнини. През последните 20 години България даде образование на стотици млади българи от Западните покрайнини по 103 ПМС, подпомагаше културните центрове и други граждански организации в борбата за опазване и развитие на българската култура, даде българско гражданство на всички, които го поискаха и оказваше хуманитарна и медицинска помощ на населението.
Равносметката показва, че това не беше достатъчно да се запази българският характер и да се задържи българското население по родните си места. Към днешна дата имаме нужда от цялостно преосмисляне на българската политика към Западните покрайнини и търсене на други спешни начини и средства за тяхното спасяване.
.
.
Недопустимо е по времето, когато международното положение на България като членка на ЕС никога не е било по-добро, българското малцинство в Западните покрайнини да бъде застрашено от опасността завинаги да изчезне под натиска на отречената и пора̀зена великосръбска политика.
Много сме говорили за методите, с които над 100 000 българи в Западните покрайнини бяха изгонени от родните си краища, претопени най-напред в „югославяни“, а след това и в „сърби“, при това антибългарски настроени и изправени едни срещу други. Много сме говорили за начините, по които се подменя езика, писмеността, историческата памет, идентичността, културата и вярата.
Икономическата катастрофа в крайна сметка ни доведе и до демографска катастрофа.
Тоя път искам да предупредя българската общественост – подчерта Иван Николов, – за надигащата се антибългарска вълна, която кипи в Сръбската православна църква, научно-историческите среди, медиите и училищата. Непрекъснато се тиражират и преувеличават „сръбските жертви, избити от българската армия по време на Първата и Втората световна войни“ и вече достигнахме до чудовищни размери 30-50 000 жертви. От 2008 г. в Сурдулица и Враня, под патронажа на Президента, Сръбската православна църква и Сръбската академия на науките, се провеждат научно-исторически конференции, на които се фалшифицира историята и се създава негативна обществена нагласа към българите като окупатори, предатели и врагове, с което сред младите сърби се насаждат чувства на омраза и отмъщение към българите, а сред младите българи – чувство на вина и срам от това, че са българи. Стигна се дотам в училищата да се провеждат конкурси за есета и ликовни творби с антибългарска тематика.
Националните телевизии в най-гледаното телевизионно време отново чертаят карти върху днешната територия на България в стремежа си да създадат някакво сръбско малцинство или поне нещо междинно – сърбошопски етнос. Известни имена на сръбската наука отново говорят по сръбските телевизии, че сръбският идеал е да създадат Велика Сърбия, която да простира на 40 км до Загреб и на 20 км до София. Сръбската чалга, сръбските телевизии и други форми на сръбско културно влияние опасно наближават София при пълно мълчание от българска страна.
От друга страна, през 2017 г., съгласно официално декларираното желание на Сърбия за членство в ЕС и изхождайки от европейската практика, българските граждански организации в Босилеград – „ГЛАС“, КИЦ „Босилеград“ и ДСБ (б. а. Демократичен съюз на българите), поискаха да се отбележат и почетат паметта на цивилните жертви от Босилеградския погром на 15-16 май 1917 г., и да се инициира процес на национално помирение между двете държави в интерес на малцинството, в интерес на добросъседските отношения между двете държави и членството на Сърбия в ЕС. За съжаление, кметът на Босилеград (б. а. Владимир Захариев) на 15 май 2017 г. отказа да приеме българския вицепрезидент г-жа Илияна Йотова, а паметните плочите бяха конфискувани от местната полиция. След намесата на Президента Румен Радев паметните плочи бяха върнати, но и сега си стоят в КИЦ-а.
През последните 7 години Босилеградско е изправено пред екологична катастрофа. Международните рудодобивни компании „Минеко“ и „Дънди Прешъс“, както и безконтролното изграждане на мини ВЕЦ-ове, отровиха речните води с галенит и арсенопирит и буквално унищожиха биоразнообразието. Въпрос на време е кога отровната вода ще премине границата и ще застраши Кюстендилската котловина и долината на река Струма. Както мината в Бор и безконтролното изливане на отровни води в река Тимок отрови стотици хектари обработваема земя при Брегово при почти пълно мълчание от българска страна.
Ето защо опазването на малкото останали българи в Западните покрайнини или поне на историческата памет за тях не е въпрос, който касае само нас, той касае българите от двете страни на границата. Защото агресивният великосръбски национализъм отново протяга ръце към България, а българските политици, историци, журналисти са потънали в европейските си сънища“ – каза в заключение Иван Николов.
.
.
За патриотичната атмосфера на възпоменателна вечер допринесоха също стихотворенията на Емануил Попдимитров „Граница“, „Старият дом“ и „Родина“, изпълнени от актьора Емил Марков, музикалните изпълнения на пиано на възпитаници на Детската музикална школа при НЧ „Славянска беседа – 1880“, стихотворението „Браздата“ на столичната поетеса Петя Йотова и „Писмо на босилеградчани до Иван Вазов“, прочетено от родената в Босилеград Ивана Бочева – училищен психолог в 128 СУ „Алберт Айнщайн“.
.
.
В знак на подкрепа и уважение към нашите сънародници от Западните покрайнини общинският съветник от ВМРО в Столичния общински съвет и научен секретар на Македонския научен институт Владимир Митов подари на Зденка Тодорова и на Иван Николов портрет на Апостола на националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия Гоце Делчев (1872-1903 г.).
.
.
Преди възпоменателната вечер пред най-старото столични читалище беше поставено началото на Общобългарската инициатива на Национално движение „Бащино огнище“ с председател Ивайло Шопски „Да запалим 103 свещи в знак на протест срещу нелегитимния Ньойски договор“. Освен от София, към патриотичната инициатива се присъединиха също родолюбиви българи от Благоевград, Варна, Елин Пелин, Копривщица, Плевен, Пловдив, Първомай, Русе, Самоков, Сливен, с. Сопица (Брезнишко) и др.
.
Текст и снимки:
Мирослав Гетов
.
