Илюстрация: Авторът
.
Разказ от Хасан Ефраимов
.
Ей, развалиха ги тия жени, ей. Едно време какви жени имаше! А сега?
Надигнеш самолета, отдолу два реактивни мотора бълват… огън и жупел. Устремиш се към висините, аха и да достигнеш до самия Бог.
Отначало лек вираж, последван от хоризонтална осморка, спирала, горка с ъгъл под 45 градуса, боен завой и пикиране, направо над Венериния хълм. Ала това бе само разузнаване.
Едно след друго следваха полутоно, имелман, а накрая лупинг, управляемо и размазано тоно с форсиран завой.
Отклоненията и грешките бяха минимални. Изтребителят и пилотът изпълняваха строго предначертания боен план. Всичко това се контролираше от рязко изменение на оборотите на двигателите, когато се налага, до тотален форсаж, докато реактивната струя не отнесе някой полилей.
– Ох, зави ми се свят – въздъхваше по някое време момичето.
– Тъкмо съм загрял реактивната струя – обаждах се и аз от пилотската кабина, обхванал фюзелажа.
– Няма ли да зареждаш?
– Зареждам във въздуха.
– Накрая да не увиснем някъде?
– Да бе, с тия два мотора!
– Ефраимче, а спри го малко този изтребител, моето момче – почваше да почуква по тавана и хазяинът отдолу. – Нека дъх да си поеме.
Но аз бях в таванската стая, близо до звездите.
– Ей, момче – не спираше обаче нашият. – Уплаши хазяйката, ей.
Да, ама на сутринта тя изобщо не ми приличаше на уплашена.
– Как си, моето момче? – усмихваше ми се блажено. – Искаш ли кафенце да те почерпя, тортичка? Че…
Годините си минаха, а вероятността да съм с млада жена става все по-голяма – просто всички са по-млади вече от мен. И навярно наистина младостта и глупостта вървят ръка за ръка, щом все още ми се връзват и успявам да прилъгвам красиви дами.
Докато онази вечер…
– Чакай де, чакай да пийнем, да хапнем, то, леглото няма да избяга – чух се, че изричам.
Да, ама после…
– Адаш, дай да не се излагаме – повторих няколкократно, ала файда йок.
– Ей, развалиха ги тия жени, ей. Едно време какви жени имаше! А сега? Чак пък нищо да не ми стане… – не се стърпях накрая.
Всъщност, защо ви пиша сега тези глупости?
Исках да напиша за зеле. За кисело зеле!
– Не ми стана зелето – оплака ми се оня ден един. – От 30 години го правя все по един и същи начин. В един и същ бидон. Слагам все същото количество сол, а и един кочан царевица ръгам. Ама, като взех от вашето зеле…
Ся, какво да му кажа на такъв? На всички им стана зелето, ама неговото…
– Ти остави зелето… Самолетът става ли, наборе? – забих го веднага.
Ей, като се ядоса тоз! Не стига това, а и бабичката му се развика, недочула:
– Що лъжеш, бе? Знаеш ли откога не си ръгал кочана?
То тъй, като спре да става самолетът, нито киселото ти зеле става, нито… Само за посмешище почваш да ставаш.
– Е, как да ти стане зелето като не си ръгнал кочана? – довърших го накрая.
Ади де, намерил с кого да се драка!
.
