Търся Буйна

.

Разказ от Петя Пламенова

.

– Ало, чуваш ли ме, Буйно?

На село обхватът се губи.

– Върнах се.

Докато се върна, мама почина. Смъртта не чака. А аз си мислех, че мама е добре. Мълчала е, за да не ме тревожи.

Знаеш ли, няма да си простя.

Каква илюзия!

Работиш в чужбина години наред, зарязал си деца, родители, дом. Мъчно ти е, а свикваш да живееш със свит стомах. Печелиш.

И ставаш ничий. Мозъкът ти прибира по джобовете си всичко твое и започва да ти изневерява. И знаеш ли защо? Защото ти пръв си му изневерил.

Знаеш ли кое е великото на мозъка? Това, че има връзка с Бог. Какво мислиш са спомените, мечтите, желанията? Ще кажеш – не е ли важна душата? Важна е. Но каква душа има човек, чийто мозък е скрил всичко. Баба имаше деменция. Тя не жалеше за никого, не изпитваше чувства, освен болка.

Знаеш ли какво е Бог?

Казват, че Бог е сила.

Бог е памет, четох аз.

В паметта има всичко –
и мисъл, и сила, и душа.

Прибрах се, а мама беше в камера за трупове.

Докато седях непрестанно до леглото на нечия майка, за което ми плащаха, мама си е тръгнала. Сама.

Същата нощ, уморена до безпомощност от бдението до онова легло с другата майка, я сънувах. Дойде тихо, зави ме, сложи ръка на главата ми и си тръгна…

А къщата ни, няма да си го простя – напукана като селски пети – се рони. Вътре самотията яростно е вилняла, като уплашено добиче. После и тя е умряла. Не са от земетресението тези пукнатини. От сподавения рев са. От хлипането. Ти виждала ли си как хлипа къща?

Аз видях.

Пожелавам на всеки да види.

Тогава, колкото цепнатини има по стените, толкова ще има и в теб. Къщата е излязла извън кожата си.

Кой може да стои в тясното! Искала е въздух, да диша. Глътнала е чист въздух. И после го е издишала – сетен.

А аз търсех да си купя къща, както правят всички. Идват от гурбет и искат спокойствие.

Знаеш ли, няма спокойствие за този, който е оставил след себе си руини. Ние не знаем, но времето ни иска сметката.

„Хайде, давай, плащай сметката! Изкарал си пари, нали? Плащай!“ –
така казва времето след време.

Знаеш ли какво сънувах снощи? Сънувах, че пера черги. Спомняш ли си как миришат праните вълнени черги?

После ги простирах по оградата и те, наредени една до друга, една до друга, избистрили шарените си души, цедяха чиста вода и къпеха стобора. Под тях калдаръмчета я пиеха и мърдаха листенца.

На съседната ограда беше подреден чеиз да се ветри. Тежки китеници си показваха шарките и отдалече приличаха на шевици по надиплените пищимали на оградите. До мен важно стъпваше гащат петел. Нали знаеш как жените загащват краищата на тънките си рокли на хълбоците, когато перат навън? Петелът спираше за малко, гледаше ме, свиваше червения си гребен и топеше човка в малките локвички под ресните на пътеките.

Пътеки!

А краката ми – бели и чисти. От студената вода, поруменяли на бедрата, хубави и пъргави.

Знаеш ли защо бяха хубави краката ми в моя сън, Буйно?

Защото се бях върнала.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

.