.
Разказ от Красимир Бачков
.
Пантелей бе изгледан от баба си, защото след развода майка му заживя с друг мъж, а баща му продължи да пътува с корабите като моряк. Баба му Славка живееше в малко добруджанско селце и, макар стара, се трудеше като мравка. От сутрин до късна вечер тя се занимаваше с кокошките, двете кози, прекопаваше и плевеше големия селски двор. В селото други деца нямаше. Пантата, както го наричаха останалите възрастни хора, ходеше на училище в близкия град. Вземаше и го връщаше малък, жълт автобус, докато стигна девети клас. Тогава, в края на лятото, баба му се наведе да изскубе стрък тученица и се свлече на земята. Пантата я намери с ръка, вкопчена в растението, и поглед, вперен някъде далеч. Той се отпусна на земята до нея със свито сърце. Разбираше, че бе загубил най-близкият си човек, и не знаеше какво да прави оттук насетне. Сълзите му рукнаха и заподсмърча като малко дете. Беше объркан и уплашен, защото бе останал сам.
След бързото погребение, организирано от съселяните, Пантата се затвори в малката си, измазана с вар стая, и започна да пише в една тетрадка възможните си планове. Писа, докато мръкна и изтощен заспа. Като се събуди сутринта, скъса написаното и го смачка на топка. От всичко написано в тетрадката помнеше само едно: „Да пея!“.
Баба му пееше тъй хубаво, че от малък той припяваше покрай нея. Любимата му песен бе „Мило ми е, мамо, драго ми е, татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“. Никога нито в училище, нито където и да е, той се бе изявявал като певец, но сега бе решил, че ще пее, и упорито стиснатите му устни показваха, че никой не може да му попречи за това. Щом минаха четиридесет дена от кончината на баба му, в едно слънчево утро в началото на октомри, той запя на глас. Пееше в къщата и в началото бе неуверен, но при втората и третата песен гласът му укрепна и той го отпусна докрай. Докато пееше, на прозорчето на входната врата се почука и Пантата излезе да отвори. Пред него стоеше бай Добри и се подсмихваше:
– Панта, да не си купил магаре, бе? Минавам по улицата и чувам някой да реве! Викам си, може нашето момче може да е ходило на конски пазар в събота!
Пантата знаеше, че бай Добри е голям зевзек, защото неведнъж се бе шегувал с него, но сега се засегна.
– Тук наистина има магаре, но е старо и се казва Добри! – отвърна момчето.
Старецът се изкашля и седна на пейката под сайванта. Изгледа го изпод побелелите си вежди и рече:
– Още от мома, като запееше баба ти – и ми прималяваше под лъжичката! Хубав глас имаше и сякаш само за мен пееше! Много я харесвах, но тя си избра дядо ти Георги! Както и да е! Да знаеш, че си наследил пеенето от нея! Гласът ти е като на ангел, моето момче! Преди малко се връщах от магазина, като те чух да пееш! Стана ми тъй мило, тъй драго, че нямаше как да не ти се обадя! Не се сърди, че се пошегувах! Знаеш ме, какъв чеп съм!
Лицето на Пантата от сърдито, грейна в усмивка.
– Ама и ти си един, бай Добри! Бива ли да се майтапиш така?
– Бива, бива! – усмихна се старецът. – Сега си самичък и не бива да тъжиш! Трябва да се смееш повече и най-вече да пееш! Песента ще те държи изправен, колкото и трудно да ти е понякога! Предлагам ти, всяка вечер, като се върнеш от училище, да се спираш при Ганчо в магазина и да ни пееш по една песен. Знаеш, че ние, старците, седим там, пием по ментичка и разговаряме. Ще ни е интересно да слушаме песните ти, моето момче!
– Ама, как тъй? – изгледа го внимателно Пантата, чудейки се, дали стареца не се шегува пак. – Може другите да не искат да ме слушат!
– Щат, щат! – чукна с тояжката си бай Добри. – Ти мини след училище довечера в магазина, пък ще видим!
Още същата вечер Пантата неуверено побутна вратата на магазина и надникна. Както винаги, няколко старци седяха на щайги и кашони сред магазина и си говореха. Като го видяха, най-възрастният дядо Минчо викна:
– Влизай, момче! Откога те чакаме, да знаеш!
Той пристъпи несигурно и застана пред старците. Чувстваше се неловко, но бай Добри дойде до него, прегърна го през рамо и помоли:
– Първо ще изпееш тая песен за Добруджа! Тя най ми харесва, а после, както искаш ги карай!
Пантата свали раницата с учебниците от гърба си, подпря се на един рафт с рибни консерви и притвори очи. Представи си как баба Славка пееше и започна:
– Мило ми е, мамо, драго ми е, татко…
Той все едно се пренесе в друг свят. Вече не беше в селския магазин, а някъде високо в небесата, някъде, където би пял за повече хора и би споделял както болката, така и радостта в песента. Щом свърши, видя как всички възрастни мъже се изправиха, в знак на уважение пред него. Те не ръкопляскаха, но го гледаха с топлина в очите и късите им, одобряващи думи му носеха радост, каквато преди това не бе изпитвал. След това Пантата изпя още няколко песни, а накрая дядо Минчо заключи:
– Ще идваш всяка вечер оттук насетне! Ще научиш и други песни! Ще ни пееш и, веднъж да си повярваш, ще станеш истински певец! Напролет, живот и здраве, ще те пратим на събор за надпяване! Отсега ти казвам, че ще си победител там! А ние винаги ще сме зад теб, щото друго семейство си нямаш!
С овлажнели очи и душа, пълна с надежда, Пантелей напусна магазина.
От нея вечер, освен старците, в магазина идваха и няколко баби от селото. След песните, които момчето пееше, те му даваха малка бохча с топла храна в нея. Така минаха есента и зимата, и в края на март бай Добри обяви първия събор за надпяване с народни песни, на коя дата през април ще е. Той се провеждаше в едно добруджанско село и, макар да не бе близо, организацията по пътуването бе вече уредена от старците. На събора Пантата тръгна, придружен от бай Добри и дядо Минчо, още предния ден. Вечерта преспаха при някакъв роднина на дядо Минчо, а на другата сутрин, пременен в народна носия, Пантата побърза да иде към сцената. Неговото изпълнение бе второ по ред в програмата и той много се вълнуваше. Когато обаче застана през стотиците зрители, събрали се специално за надпяването, той отпусна глас и запя, сякаш молеше Бог да му помогне. Изпя двете песни тъй прочувствено, че хората от публиката се насълзиха и не спряха да ръкопляскат дълго време.
В селото ги чакаха с нетърпение и много цветя, защото вече бяха научили, че тяхното момче е победител в надпяването. Така, през цялото лято след това, Пантата участваше в предварително записаното участие за надпяване, в други селища на страната. Следващата есен го завари с четири първи и едно второ място от преминалите конкурси. Когато баща му се върна за няколко дни в отпуск, той едва позна вече порасналия и възмъжал свой син. Всички в селото се гордееха с него и не му оставаше нищо друго, освен да почерпи за успехите на сина си. Преди да тръгне на следващия рейс в морето, той остави достатъчно пари на Пантелей и му каза:
– Няма нищо невъзможно в този живот, моето момче! Това може да е клише, но е вярно! Веднъж повярваш ли си – и останалите ще повярват в теб, и ще постигнеш това, което искаш! Аз не прокопсах по моретата, но ти имаш бъдеще! Пей тъй, че да пълниш душите на хората! Знам, че ще успееш!
През следващата година Пантелей участва в телевизионния формат „Гласът на България“ и стигна до финалите. Малко след това получи предложение да учи оперно пеене в Милано. Животът, тъжен или усмихнат, му предлагаше всичко, за което мечтаеше, защото Пантелей вярваше в себе си!
.
